Will you touch the madness with me?

Реновираните вагони на старата антика се движеха изненадващо гладко, а пушекът от парния локомотив се извисяваше на кълбета във въздуха. Кой да предположи, че тези стари машини с парни локомотиви били толкова забавни? Можеше да чуеш всяко едно движение и завъртане на колелата по релсите, а специфичното усещаше те караше да се чувстваш като че си в корема на малко зверче.
Откакто се беше качил на това чудо, Алистър не го свърташе на едно място, чак червата му започнаха да се бунтуват и да го принуждават да си избере някакво място. Дали да потърси това от билета си? Всъщност той беше пътник без билет, типично за него. След като си припомни този факт, реши, че най-добре просто да се изтараши при някого и да разруши спокойствието му.  Повъртя се известно време, когато не намери перфектното купе с перфектната жертва. Видя самотен музикант, приседнал до широкия прозорец и просто се настани срещу него със сладка, но леко зловеща усмивка.

- За първи път ли ти е? - изстреля първия въпрос, който му дойде наум, макар да не бе добро начало на разговор. Естествено, че визираше дали другия за първи път се качва на такъв античен влак...Какво друго може да значи подобен въпрос? Е, без контекст..доста неща. - Прости ми.. Трябваше да попитам дали е свободно. - добави след секунди, макар че добрите обноски не му бяха в стила. Не му пречеше, че е несъобразителен, макар това често да се явяваше проблем за останалите. Поогледа момчето насреща си с ярките си очи и усмивката му се разшири, когато анализира красивата му китара. Трапчинки заиграха по бузите му, а пръстите го засърбяха. Искаше да погали това бебче.

Колко красив беше Пекин само с островърхите си храмове, пред които като отворени вени се вееха алените знамена от лека, лъскава коприна и лъскавите сгради от сребърен метал и тъмно стъкло. Симбиозата между двата свята на столицата беше упоителен, като отлежало уиски, прибавено към модерен коктейл в неонов цвят.
Аполон и свитата му от музиканти, телохранители, гримьори, осветители и помощен персонал на ента степен се настаниха в охолен хотел в центъра, който граничеше по пищност само с разточителната архитектура на Санкт Петербург. Посрещнаха го радушно, с поколни, усмивки и горещ чай от лотос, после ги настаниха.
Делфи прекара цял час на коафьорският стол, докато една дребничка, изморена китайка в розова манта се рееше около него като колибри и с меки ръце поправяше къдриците му.

Влакът го чакаше на перона и дори главният машинист, строен заедно с останалия персонал на локомотива, го чакаше да се качи заедно с фотографът, който кокетно закъсняваше.
Музикантът се качи в съседното купе на онова, което бяха приготвили за фотосесията, докато чакаше да подредят и свържат прожекторите. Не щеш ли, някакъв навлек се домъкна вътре и веднага го заговори. Грамадният бодигард стоеше на вратата и само чакаше знак от поп звездата, за да изкара натрапника извън купето за яката, но Аполон не каза нищо и мъжагата изчезна някъде.
- Не..тоест.. Да. Дълга история. - той съществуваше от зората на времето, беше се качвал на всички превозни средства от магаре през триколка чак до реактивен самолет.

Светлия му поглед се отдели от красивата китара и се върна върху децкото личице на брюнета. Не че и Алистър не изглеждаше доста младолик за възрастта си, но взирайки се в този къдравелко, в ума му изскачаше една от онези сладки катерички с извити пухкави опашки.
- Обичам историите. - отвърна вяло, докато се наслаждаваше на гледката. Тук беше толкова приятно и въобще не се тревожеше за онзи, които отстрани почти му дишаше във врата и не го изпускаше от мнителния си поглед. Сякаш бе в едно купе с василевсите. Всеки път го напушваше на смях да им слуша брътвежите. - Познат си им отнякъде... - рече изведнъж, сякаш сериозно размишляваше къде бе виждал музикантчето. Тончо в следващата секунда обаче влакът им премина през една висока сграда с билборд и ето кой го красеше. Точно тъмнокосия пред него. - Няма значеине.  - добави с глупашка усмивка. Беше ясно, че стои срещу някоя публична личност. Не им ли липсваше свободата на тези хора? Свободата да правят и говорят каквото си искат без да им пука от мнението на хората..Че то от хорското мнение зависеше всичко, защото феновете ти те правеха звезда, те ти даваха цялата известност..и за какво? За да бъдеш онова, което искат, да им даваш каквото искат. Силно се надяваше, че желанията на феновете му бяха и неговите собствени.

- Хипотетично... - загатна с внезапна промяна в интонацията си, привеждайки се към тъмнокосия. - Ако някой те отвлече, колко хора ще се юрнат да те търсят? - зададе директно неочаквания си въпрос без капка намек в думите му. Сякаш питаше от чисто любопитство, само дето и най-могъщия бог нямаше идея какво се случва в главата на Алистър. Това бе вечната мистерия.

Влакът потегли с еднотактово тракане по релсите. Подминаваха го, бързи, като куршуми, други негови събратя - модерни, в ярки, бързи цветове, които предизвикваха еуфория. Бяха с остри муцуни, безлични, изчистени дизайни, бездуховни, според Аполон. Той беше почитател на класиката. На безумното харчене, на това да си претеглиш живото тегло в злато. Така, както беше в зората на вековете.
Драпираните перденца се вееха от течението през прозореца, а вятърът мърдаше внимателно къдриците му, които бяха толкова затегнати от лак за коса, че бяха по-твърди от тези на Микеланджеловия Давид.
- Не съм по приказките. - отговори богът и погледна разконцентрирано в замазания пейзаж на отминаващи сгради, дървета и хора. Приличаше на картина от модерното течение, където всичко се предаваше завоалирано, само с няколко мазки на четката.

Въпросът не го шокира. На срещите преди концертите с хормонизираните си почитателки бе чувал какво ли не. Само изсумтя леко и прошепна под носа си.
- Не знам за полицията, но тийнейджърките ще те обезкостят за по-малко от 24 часа. Никоя жандармерия не е по-силна от група, зажаднели за любов и плът, млади жени.