A Place To Belong

Преди три вечери се събуди в три през нощта в локва от собствената си кръв и сълзи. Най-големият му кошмар се повтаряше всеки месец. Женската менструация. Какво беше по-кофти от това да си жена? Това да си мъж в тялото на жена. Да възприемаш всичко постарому, но да усещаш как в теб бушуват хиляди грешни хормони. Проклинаше небесата всеки път, в който забравяше за тази част. Понякога се противно на очакванията на наказателите му, се чувстваше така комфортно в гъвкавото си ново телце, че съвсем забравяше „дребни“ подробности като смяната на пола. Това непрестанно блъскане от едната крайност към другата го влудяваше.
Имаше дни, в които се радваше, че повече няма да се върне към старото си Аз. Стоеше с часове пред огледалото като някоя примадона и оглеждаше дупето си в различни кройки на черното. Все още не харесваше ярките цветове, макар и понякога да минаваше на някоя предизвикателна червена рокля оголен гръб.
Имаше и не толкова приятни дни. Дни на умопомрачение, в които се намираше кой да му припомни, че бе наказан за неща, които дори не се бяха случили. Когато някой му намекнеше, че една жена не може да се мери с група улични хулиганчета, ставаше страшно.  В такива моменти се питаше защо хората бяха толкова безкъсметни, че да се изправят точно срещу него с подобна реплика.  Просто не можеше да търпи такова отношение и се чувстваше фатално предизвикан, щом някой го нарече „малко пиленце“. Не, нямаше шанс да остави жив и един такъв червей, който му се изпречи.
Но най-трудните дни от месеца бяха тези, в които не можеше да разплете емоциите си, нито пък да си разграничи една от друга. В единия момент искаше да изкара нечии вътрешности, а в другия да запуши ваната с крокодилските си сълзи. За щастие бе намерил лек срещу втория тип психично състояние – шоколад. В настоящата секунда стоеше точно до кашона, който за сетен път тази вечер бе издърпал от хладилника. Тъкмо привършваше шестия, когато острият слух долови нещо в тишината. Стори му се, че идва отвън. На секундата мушна сладкото лекарство в джоба си и излезе като призрак от къщата. Внимаваше да не прекъсне блажения сън на Арахна. В неговите очи тя бе нежното великолепие на тих пролетен цвят. Виждаше я толкова крехка, че откакто в съзнанието му се загнезди идеята да я защитава от всичко живо и неживо, никой не успя да го разубеди.  Реално имаше само един, който ми могъл да опита... И толкова му напомняше на старата му любов Нейт. Все още смяташе, че може да е тя. Но защо ли биха я прокудили тук без никакви спомени? Нямаше представа.
Всеки път, в който се загледаше в нея, си представяше как малките капчици роса свенливо се нижеха по бялата паяжина, придобили перленият блясък на лунната светлина. И после отново биваше събуждан от суровата реалност. Тя не помнеше кой е той, дори не зовеше себе си никак, не знаеше и името си.
- Сякаш боговете не ме наказаха достатъчно... – тежка въздишка се изтръгна от мургавата гръд, докато острието  в ръката майсторски дялкаше поредния разрез във врата на деветдесет килограмовото псе. Дори не забеля как изглеждат новопоявилите се натрапници. Имаше ли значение? Не и за Мей. - Точно така, сега съм Мей Уаджет Ел Масри! Време е да заживея в настоящето... В миналото не остана нищо за мен! – продължи настъпателно, а в устремения й поглед проблясваха кървавите остриета, за които се грижеше шест пъти на ден. Все пак трябваше да се увери, че и косъмче да падне върху тези остриета, мигом ще се сцепи на две. По принцип не обичаше да се бие, когато не бе в настроение. Ставаше твърде опасно, тъй като мислите в главата й вървяха в съвършено различни посоки. Сега беше и в цикъл, което правеше разиграващия се бой като сцена от хорър филм.
В мига, в който ефектът от последните няколко шоколада изтече, фитилчето на динамита отново се запали. Борбата наистина можеше да бъде безмилостно жестока. Огледа се отчаяно за някой още жив и тогава видя един пълзящ силует в мрака. Имаше късмет, че не бе уцелил сърцето му. Прескочи трупа на обезглавения, избутвайки го от наскоро окосената морава. Преди всичко лично си беше играл да освежи градината на Нейт и дори бе оформил ръчно декоративните храсти във формата на паяци. Сега бе далеч по-добре, но май атрактивния вид привличаше твърде много хулигани, които си нямаха друга работа, освен да си търсят смъртта далеч от оживените улички на града. Всъщност богът нямаше представа защо идваха, рядко ги питаше, тъй като не виждаше смисъл. В неговите очи всеки, дръзнал да пристъпи тази частна собственост трябваше да умре. Беше толкова просто. Щеше му се всичко да е толкова просто...
- Мотя ле...пощади ме! Моля те, не съм направил нищо! Пусни ме да си вървя...-  безкрайните молби отново се удряха глухо и отскачаха от мозъка прокълнатия бог. Не че не чуваше за какво се моли това човешко същество. Не е като тези молби да не са му до болка познати. Дори проблемът не беше дали му пука. Просто в неговото съзнание в момента нямаше място за чужди молитви. В противен случай може би дори щеше да се помоли в някой храм заедно с момчето.
- Нейт! Тя прилича толкова на божествената Нейт! Трябва да е тя, нали?! – очите му бяха в друго измерение, макар и почти да поглъщаха отсрещните. Беше то вдигнал за яката на мръсното дънково яке, за да може да крещи спокойно в лицето му. Никак не му пукаше кой е, просто в момента изпита неистовата нужда да „поговори“ с някого за това.
- Моля те.. Аз.. Аз не знам кой е този Нейт...Честна дума!
- Тя е единственото прелестно създание, което имах късмета да срещна... и което имах краткото щастие да обичам!  - сълзите заваляха като от очите като от буреносен облак. Неизвестния натрапник замръзна на място от моментно объркване. - Но защо не ме помни? Защо?!
- Н-не познавам т-тази Хейт, но може би п-просто...
- Името й е Нейт! Нейт! А ти си натрапник в дома й! Кажи й името! – изръмжа, а слюнката й разяде грозното му лице като киселина. Не беше добра идея да ядосва този бог, ако имаше надежда да умре по-бързо и безболезнено. – Кажи го!
- С-съжалявам, аз н-нямах представа...Н-не я познавам... Добре, добре!  Нейт..! Нейт!
Мургавите ръце отпуснаха хватката си и нищожеството се строполи с жално квичене, преди да успее да забие скритото си джобно ножче в сърцето на Мей. Ястребовите очи веднага регистрираха смешната заплаха и отнеха играчката то притежателя й. Завъртя ножчето между пръстите си известно време, докато десетсантиметрово й токче притискаше бунтуващата се хлебарка към земята. Прецени, че не си струва загубата на време. Наведе се леко, колкото да запие ножа в сънната артерия и да го завърти на осемдесет градуса, за да се наслади на вулкана от кръв. И без това трябваше да почисти градината. Последно време се питаше дали да не наеме някой, който да почиства, но за това първо трябваше да иска одобрението на Нейт..., а не искаше да я дели с никого. Нищо че никога нямаше да я има.
Изтри обувките си в тревата и в грацията на черна пантера влезе обратно в къщата. Както изглеждаше, трябваше да изкара 6 полиетиленови бидона, заедно с тубите хидрофлуорна киселина. Това си беше сравнително добър начин да се отървеш от цял труп без следи и излишни главоболия. Пък и всеки ден оттук минаваше камион за варелите. Мей си беше издействала един шофьор за лоялен съучастник в прикриването на престъпления. Все пак живееха във век, в който тия работи бяха подсъдими. Виж, ако беше преди векове... нищо от това нямаше да представлява проблем и да води до такива главоболия. Сет навярно би продължил гордо да предоставя на лъскаво подносче главите на всеки натрапник. Но така или иначе след втория път Нейт се беше оплакала, че това не й доставя радост. Или поне така успя да разтълкува думите й накрая. Беше доста обезсърчаващо да не оценяват труда ти, но предполагаше, че все някак ще свикне. Явно времената наистина се меняха. Нищо в този свят не му харесваше. Освен градината, която непрекъснато отъпкваха разни нищожества.
Спря се като попарен от нагрят тиган. Срещу му стоеше Нейт... или поне нейно перфектно подобие. Но преди да се зарее в онези свои фантазии, си припомни, че не биваше да я буди. Сви устни, проклинайки глупавия си изтрещял мозък. беше толкова свикнал да слуша виковете на умиращи простосмъртни, че забравяше колко шумно и некомфортно би могло да е за шефката му. Отново провала а века, тъй като бе разпарчатосал доста стабилно поне трима от бандата. Щеше да е под достойнството му да се оправдае с нестабилното си емоционално състояние в момента, дължащо се на изхвърлянето на мъртви яйцеклетки.
- Извинявай за това... Ще почистя. – изстреля, едва намирайки гласа си. Май каквото и да подхванеше, щеше да завърши с пълен провал.. Но наистина щеше да почисти до блясък, без следи, както винаги. Сякаш нищо не беше случвало и никой не беше изпадал в истерия.