James Donovan - Basileus of London - 32 - FC. Liam MCintyre- FREE

- Остави ме сам...
- Знам какво ти е, Джеймс!
- Не ми говори така. - понечих да изсъскам, но притеснението ми беше в повече и по-скоро успях само да нажежа ситуацията. Пък и думите, които изрекох - със сигурност няма да направят по-спокойно положението. Сълза протече по лицето ми и веднага я изтрих, на момента... стиснах зъби и загледах с влажния си поглед момичето до мен. Взирах се остро в нейните очи, а аз съм сигурен, че тя можеше да усети безнадежността в тях. Докоснах я по устните и я целунах, след което я погледнах отново. Този път успях да запазя самообладание и с равен тон понечих да говоря. - Остави ме... не трябва да...
- Не, с теб съм! - ядосах се, затворих очи, мразех да ме прекъсва така. Наведох глава и отново се озъбих, рязко вдигайки глава.
- Не трябва да си тук! Не разбираш ли!!! - на няколко пъти момичето примигна пред мен, което от части беше нормално, поради факта, че я оплюх. Издишах... свъсих вежди победено и се изправих. Застанах с гръб към нея, докато тя все още стоеше на земята - Трябва да си тръгваш! Трябва да остана сам... - тя се изправи, понечи отново да разкаже миловидната си история и "Заживели щастливо до края на животите им", но аз, разбира се, я прекъснах. Обърнах се и поех дълбоко въздух, докато в тоя момент размахах ръката си пред нейното лице. Тя се стъписа, не помръдна... нямаше и да го направи. Беше под мой контрол. Сълзата ми се стече... знаех, че нямаше да е никак лесно, но не виждах друг начин. Не и сега. Не и в момента...
Бях Избраният... видях целият съвет, конгресен център. Бях изплашен, това, което ми предстоеше, не можех да го причиня на близките ми хора. Обичах я. Не.... безумно много я обичаМ! Ще я обичам вечно, докато не умра... ще искам постоянно да я търся, но вътрешно ще знам къде е постоянно. Как бих живял с това? Какво ли ми предстоеше? Толкова съм неуверен, а съм толкова голям човек... но, повече се питах, защо... защо, по дяволите, се случи това на мен?! Защо не на някой друг... Лондон. Цял Лондон в краката ми...
- Ти ще ме забравиш. - започнах, размахвайки ръката си около лицето й. Господи, колко много ме болеше. Исках още сега да забравя всичко и да избягам с нея. Нямаше как... - Ти Няма да знаеш кой е Джеймс Донован. - преглътнах и поредна сълза се стече по лицето ми. Погледнах в искрящите й очи, които в момента нищо не подозираха. Преглътнах отново, поех дълбоко въздух и продължих да размахвам ръката си около нея, - Ще забравиш кой съм, няма да имаш никакви спомени с мен - никога не сме се познавали. Никога не съм те познавал. Ще започнеш работа и нов живот далеч от тук. Ще припаднеш и ще се озовеш в абсолютно различен град, с бегъл спомен за живота ти тук, на Острова. - отместих ръката си, Тя припадна пред мен, а аз просто се свлякох. Току що манипулирах най-важния човек в живота ми, за да ме забрави. Поставих ръцете си върху лицето, след това преминаха плавно по косата ми. В този момент в стаята ми влязоха двама нацепени тиквеници. Погледнах ги омразно и им наредих - Преместете я далеч от Великобритания. - те се заеха веднага със задачата, а аз се изправих и погледнах през балкона. Поех си дълбоко въздух и се загледах в навалицата жители, които ме харесваха и нямаха търпение ръководството ми да започне. Ерата на J. D. започваше. Погледнах ги с презрение, докоснах парапета и знаех вече какво трябва да направя като начало. Подсмихнах се - Лондон и Бъкингамският дворец няма да бъдат същите.


Сила, която притежавам - успявам да манипулирам обикновените хора.
Втора сила, която притежавам - Телекинеза, която в последствие ще я разбера. (твърде малко съм бил на власт и като цяло със силата, която отнякъде ми беше дадена.)


Повечето ме знаят като Джей Ди. Обичам да се шляя из Лондон, но винаги използвам черни шлифери, качулки, което не би ме набило толкова много на очи. Почти през цялото време съм охраняван от Илоти.


С отворена обява за "Момичето" съм. Би имало интересна роля напред в сюжета на героя ми.