Всичко в един, единствен ден исках да разбереш за мен. Всичко и нищо за мен. Колко ли в нас ще остане тази свобода? Може би там и тогава друга съм била.

Топлият въздух от ноздрите на стража пърлеше тила й. Беше горещо-студен, като спирт за горене и миришеше на ментов освежител за уста. Кожата по раменете й беше настръхнала, защото тя бе единственото открито местенце по тялото й. Една от жените в униформи, която, по някаква зверска ирония имаше по-мъжко лице от всички други телохранители, й беше подала  грейката си, с която Тепсихора прикри голотата си скорострелно с ръце, пърхащи от уплаха, като крилете на нощна пеперуда, около лампа. В едната си ръка все още стискаше арфата си, и то толкова силно, че последната струна се беше вдълбала в кокалчето на  средния й пръст, оставяйки кърваво дефиле. Едрата жена-пазач я заобиколи и изблъска мъжа, който до сега я придружаваше. Със заучено движение извади нещо тъмно, което сякаш изпиваше светлината около себе си и музата го загледа по-обстойно – чисто и просто – парче плат, черно, като некъсметлийска котка.

- Спокойно, сега само ще ти завържа очите. – обясни й кротко, като на добиче полицайката и Трепсихора усети мекотата на парчето тъкан върху бузите си, а после и на клепките си, които залепнаха за хълмчетата на страните й. Беше по-меко от майчина милувка – май беше кашмир. Непозната ръка й помогна да пази равновесие, докато вървяха по неравния калдъръм на старата уличка. Из квартала се носеше миризма на печива – разтопено масло, карамелизирана, златиста захар, сладък аромат на бурбонска ванилия и като, че ли, малинов мармалад – току-що свален от котлона. Устата й се заблатиха от слюнка. Не беше вкусвала нещо прясно от месеци. Откакто шарения поток на мигранти от Ориента я беше изблъскал в тумбака на Европа. Всъщност, музата беше попаднала тук благодарение на чиста случайност – една от по-възрастните гъркини, която вечно носеше прилежно изгладена, бяла риза, която й напомняше на ученическа униформа, макар да пътуваха денонощно ( на стоп, с разкекерцан рейс от времето, в което Чърчил бе пил чай в някое лондонско кафе, или локомотив до някое забутано селце), я беше взела под крилото си и Тепсихора не можа да откаже на миловидното й, майчинско изражение. Тя й беше подарила роклята, която носеше – многоцветна, в стил паучукър, или просто хипи шик, с огромни парчета от различни десени – едни на дребни маргаритки, други на точки, трети пък в животински принт. Каза й, че някога била на дъщеря й, но момичето починало след първата вълна на Големия глад, защото по принцип била болнава. Трепсихора не можа да направи много, затова просто докосна сбръчканата й, наръсена с пигментни петна, ръка и докосна арфата си. Инструментът запя под пръстите й най-летаргичната балада, която сигурно стигаше до небесата. Гъркинята се просълзи.

Споменът за последната й среща със спътницата й я опустоши – чувстваше се като пустния отвътре, а тъмнината на превръзката пред очите й не помагаше. Някой я вдигна и от устата на музата се откъсна единичен, самотен вик, преди да усети меката седалка под себе си. Чу шумът от двигателят на колата. Звучеше като звяр в клетка. После потеглиха.
Пътуваха дълго. Разговорите в купето бяха монотонни, едносрични и на френски. Чуваше познатите „Да.“ и „Не“ в отговор на въпроси, които не разбираше. От някъде се промъкна онзи неустоим мирис на сладкиши. Беше силен, като парфюм беше. Ако не й стигнеше волята и коремът й се заинатеше, сигурно щеше да се разплаче – точно толкова гладна беше.  Точно тогава, когато вече се бе предала пред ниските желания на плътта си, колата започна неестествено да се тресе – сякаш минаваха през минно поле. Или през черен път – като онзи път, когато автобусчето, натъпкано със смрадливи, некъпани с дни, работници от мината в някакво румънско градче, закътано в утробата на Карпатите, бяха взели нея и гъркинята на стоп. Пътуваха през една житна нива, за да съкратят пътя и да спестят бензин. Тепсихора няколко пъти едва не се озова в скута на мустакат румънец с влажен, от похот и..конюнктивит, поглед. Той дори имаше наглостта да се облизва, докато я гледа.
След онова, което й се стори като вековна разходка по ръба на Ада, автомобилът спря и парфюмът на полицайката я заля. Тя отвърза превръзката й и помогна да изкопчи от джипа. Колата беше висока, а под нея се простираше урва, която й се стори по-дълбока от Марианската падина. Трепсихора залитна, но полицайката успя да обхване със силния си бицепс кръста й и я заметна, с лекотата и липсата на грация на гюле, после свали една кошница, голяма, колкото да побере пеленаче, завита с кърпа от бял сатен. Това беше източникът на вкусния аромат, разбра музата.  

Мъжът с вишневия костюм притичваше по каменните стъпала, а след него се извиваше плащ от народ, измежду който различи няколко охранителя, други двама костюмирани, една дама в красива, златиста рокля и мъж, който носеше военна, парадна униформа.
- Хайде, скъпа. – насочи я полицайката и я притика към същите стълби.
Намираха се на висок хълм, с орлов изглед. Надолу живописната природа бе необезпокоявана и пееше със симфония от птичи трели. Всичко беше зелено, само почвата оранжевееше като канела.

Денят му започна със счупена кафена чаша и глъчка от кухнята. С упоритото хриптене от дробовете на ротвайлера, който спеше в краката му – хъркаше като незадоволен, стар съпруг и Ди, незнайно защо, го намираше за забавно. Дори, в пристъп на умиление, гарнирано с щипка хумор, той се подиграваше с Роко, който омърлушено въртеше глава ту в ляво, ту в дясно, както правеха онези кучета-играчки, населяващи задния прозорец на раздрънкан Шевролет от шейсетте.

Псето се изправи, беше все така могъщо, както в деня, когато се случи Всичко – за Дионис това бе нарицателно, на което още не бе придал особено позитивно или негативно значение, беше просто точка на календара от преди три години, след която животът му се бе преобърна главоломно – все едно някой го беше бутнал по нанадолнище. Все още не можеше да се отърси от чувството, че се намира в онази позната приказка за принцът и просякът, която майка му шептеше с дъх, запечатал топлата, но кисела нотка на мерло. Той никога, всъщност, не бе бил беден – родителите му го бяха обгрижвали до разглезване, защото се бе появил късно на този свят и бе бил последната им малка искрица надежда. Така му се бяха разминавали много бели – да си нечий шанс за щастие и дълго копнян подарък от Вселената си беше жестока карта, ако имаш сърцето да я използваш срещу вашите. Ама той нямаше. Беше мекушав, дори според собственият му баща, който го караше да ходят на лов всяка неделя от сезона. Рядко се връщаха с урожай – най-много да примъкнеха някоя патица, фазан или пъдпъдък, с които после Роко вършееше из двора,  а после със седмици из двора се намираха купчинки перушина, част от клюн и прочее птичи анатомии. Дионис събираше страховития пъзел, мижейки, и хвърляше всичко в дълбоката отходна яма, от която се стелеше воня на джибри.

Ди се изправи в леглото. Някой беше вдигнал пердетата и слънцето с цялото си нахалство, се беше самопоканило в спалнята му. В лъчите му, които падаха напреки, танцуваха червеникави прашинки. Василевсът се разтегна, после свали крака на пода и нахлу пантофите си. След себе си чу едно мощно „ТУП!“, което значеше, че неговата кучешка сянка вече беше готова да започват деня си. В коридорът, разпрата между два женски гласа – един писклив сопран се извисяваше, все едно иска да счупи нотната стълбица и да спука тъпанчетата на Дионис, а алтът, тежък като съдбовно решение, му опонираше.  Василевсът пусна кучето си да влезе в кухнята, за да покаже, че е наблизо и щом Роко се скри зад ъгъла, врясъците утихнаха в миг.
- Добро утро, дами. – рече той бодро, но се оказа, че разгорещения спор си има публика – цели четирима мъже като канари, стъкнати в изпънати, черни костюми, нагъваха понички и гледаха сеира на двете готвачки.

Единият от бодигардите, още с трохи около устата и малко розова глазура на носа, се изправи и го погледна в очите, все едно тийнейджърското тяло на Дионис беше някаква висша тоталитарна особа с бутон за атомно разрушение в джоба.
- Слушам, Морис? – измърмори Ди, докато сърбаше кафето си. Роко щастливо мляскаше пастет, обгрижван от двете готвачки, които се редуваха да го чешат зад ушите и да му говорят като на бебе.
- Сър, милорд.. – да, Морис беше нов и василевсът хич не обичаше да обучава свежите кадри. Цялото фамилиарничене му идваше в повече.
- По същество, моля? – подкани го Дионис. Тия лози на хълма нямаше сами да се подрежат!
- Намерихме следа от...същество, сър..милорд.
- Дионис! – отсече василевсът с поредната глътка кафе. – Не съм никакъв сър, нито милорд. Сигурно децата ти са по-големи от мен. Какво същество локализирахте?
Мъжът насреща му кимна, Дионис предусещаше, че сигурно ще подхване да му разправя за децата си, но вместо това, Морис обясни, че бяха засекли муза в центъра на Париж. По всичко личало, че е бездомна и не изглеждала опасна. Василевсът не беше убеден, а и малко информация от извора щеше да му помогне да се окопити в ситуация, в която дори не знаеше дали има земя под краката си.
Василевсът забрави за грижите по имението си и поръча кола. До Париж се стигаше за около час, ако се движиш с кортеж. Не беше трудно да открият музата, закътана, като перла в месото на мида. Дионис я огледа. Беше малка, невзрачна, но красива. Толкова хубава, че да ти спре дъха, ако си момче на двайсет и една. Той беше, но не беше като всички останали свои връстници. В нея видя единствено тъмните й очи с абаносов цвят – морета на болка и заплахата.
Прибраха се във винарната по вечеря. Готвачките пак се разправяха, а Роко изглеждаше преял.
- Една от вас трябва да се погрижи за момичето. – рече той и по-възрастната покорно се захвана със задачата

Терпсихора постоя на върха на стълбите, загледана във всичката зеленина и вдиша наситения, с озон въздух. Стори й се за миг, че се възнася на Олимп. Бяха я канили там броени пъти, и винаги беше част от забавлението – боговете и богините хвърляха на нея и сестрите й оглозгани, празни погледи,  в които единствено можеше да се види превъзходството, което смятаха, че имат над тях. Беше унизително, но тя бе свикнала да преглъща ударите на мойрите. Те никак недолюбваха рода й, макар да бяха излезли от също от зевсовото семе, както много техни братя и сестри.

В реалността, нещо пухкаво се спря в крака й. Буквално се блъсна в калния й прасец и музата погледна надолу и съзря грамаден, черен звяр. Приличаше на Цербер...но с една глава, и то такава, голяма, като на теле. Плезеше се. По-скоро се опитваше да диша, но май му беше горещо. Кучето дори не залая. Само направи един пълен кръг около краката й и я подуши хубавичката, после незаинтересовано я отмина и се втурна, накуцвайки по стълбите. Спря се до туята, оформена като каро, припика я и тръгна по пътя си. Ако не се страхуваше за живота си, Терпсихора би се изсмяла, но чувството на обтегнатост в гърдите не й даде. Представи си, че това усещат простосмъртните, когато ги поваля инфаркт. От  него беше починала гъркинята и то в ръцете й. Усети как плътта й изстива за минути и седеше топла единствено там, където бяха дланите на музата. Беше ободряващо усещане в най-ужасния му вид – цяло кълбо адреналин премина по всички артерии и вени в тялото й и я удари право в гръдния кош. Задъха се. Да си просто човек беше гадно.

Познатата телохранителка се върна за нея. Беше сложила шапка, за да се предпази от напичащото слънце. Вкара я в прохладното помещение, където имаше още две жени в бели престилки с къдрички по краищата и пастелено зелени униформи от две части. Едната беше по-млада и приличаше на многодетна майка, ала музата до сега не забеляза присъствие на деца наоколо. Другата беше възрастна, тежка, сурова жена, която труд не можеше да уплаши. Имаше зеленикав, като водорасло, поглед и много, много тънка уста – като хоризонт. Същата  й рече малко начумерено и с недоволен тон:
- Хайде, тръгвай! Работа има да се върши. – и я бутна с цяла длан по гърба.

По тесния коридор, извиващ се спираловидно надолу, те се спуснаха в тъмно помещение, облицовано  с ослепително бели плочки. Всичко, което бе видяла до сега от интериора на тази къща беше скромно и много семпло. Нямаше скъпи предмети, събиращи прах по етажерките, нито столетни натюрморти в златни рамки, по които да се разхождат паяци. Беше...селско. Не в кичозният смисъл. Просто й навяваше спомен за родна стряха в спокоен, морски край, където гъркините правеха зехтин сутрин и лимонада вечер. От каменните стени с груба замазка, до плочника на пода – тук нямаше ни една вещ, която да говореше, че тук живее някой важен. А мъжът във вишневият костюм беше непременно такъв. Усещаше го. Той вибрираше в друга амплитуда от останалите, целият трептеше от прекалено многото сила, събрала се в една торба месо, кокали и кожа. Имаше частица от баща й в него. А може би и повече от една.

Слугинята напълни дървеното корито, което, без съмнение, служеше за пране на черги и  одеяла и сипа малко сапун вътре, после съблече роклята й по най-грубият и грозен начин. Ако беше мъж, Терпсихора щеше да се страхува, че щеше да последва да я насили, но жената просто я бутна по силно към дъното на ведрото и започна недодялано да търка гърба й с гъбата. След всяко нейно движение, по кожата на музата оставаха алени знаци. Суровата жена погледна косите на Терпсихора – сплъстени, невчесани с дни, целите нагъчкани с клечици, прах и градска мръсотия. С някакво странно задоволство, тя се изправи и отиде до малкото шкафче, върху което имаше криво шише кехлибарен одеколон, метална самобръсначка и други мъжки джунджурии.  Прислужницата дръпна чекмеджето и извади ножица. Когато я разтвори, страховит метален звук се удари в акустичните стени на банята и създаде такова ехо, че тъпанчетата на музата едва не прокървиха.
- Не! – чу се познатият мек, като масло, глас
- Ще я вчешеш. Внимателно. – музата изви глава като лебед и видя на края на помещението, с поглед, блуждаещ в пространството зад себе си, мъжът с вишневия костюм. Само, че сега не го носеше. Беше облечен с памучна тениска, която очертаваше тялото му, достатъчно, че музата да си припомни Адонис. Носеше протрити сини дънки, навити до кокалчетата.
- Да, господарю. – отговори възрастната и прибра обратно ножиците.
- Когато е готова, искам да я качиш в стаята на охраната при сержант Джуди.

В Дионис се коренеше някаква притъпена неприязън към хората. Мислеше, че се бе родил така – черноглед, преждевременно уморен от техните театри, от пресметливото двуличие, от изгубената им човечност. Преди да остане сам на света и да се отдаде на отшелничеството си тук, родителите му вечно го наставляваха да бъде по-общителен – записваха го на всевъзможни кръжоци в училище, водеха го по социални мероприятия, устройваха рождени дни с размерите на малки сватби, но той все така равнодушно гледаше останалите, като че малките му, тъмни очи виждаха през тях, в най-съкровените им, ниски копнежи и това го отвращаваше.

Когато родителите му загинаха в катастрофата, малко преди да се случи Всичко, Ди най-сетне се чувстваше свободен. Усамоти се във винарната, затвори я за посещения, свали всички обяви в интернет, всички пътни знаци водещи към нея, дори се постара да я изтрие от голямата туристическа карта, която стоеше в центъра на градчето. Така останаха само той, Роко и дългите лозови редове, които се събираха в една точка в хоризонта. Беше неземно. Най-сетне можеше да диша свободно. Е, по време на годината пет-шест пъти се появяваха туристи с раници или някой раздрънкан джип, пълен с възрастни пътешественици, които да попитат дали могат да отседнат в избата, но той ги отпращаше учтиво. През зимата пък, задължително посещаваше Панаирът на Виното в Бордо и  оставаше във все едно и също, дискретно хотелче за три дни.  Предпочиташе да отбягва повечето от винарите, защото бяха закостенели старци с архаично мислене и не си правеха труда да разучават новите технологии в във винопроизводството и лежаха на старите лаври на марката си. Той и до ден днешен продължаваше да посещава изложението, но по-инкогнито и вече не предлагаше виното си, от някакво стаено суеверие, а просто оглеждаше щандовете и се прибираше във все същия познат хотел.

Все по-често се усещаше, че е под влияние на параноя. Тя го обгръщаше в депресивен пашкул и го люлееше в скута си, но това, напротив, го правеше още по мнителен. Мислите му се щураха като забързани минувачи, скриваха се зад ъгълчетата на ума му, изскачаха пак, като крадци, или се застояваха достатъчно, за да станат главен персонаж в обсесията му. Дионис разбираше, че това е грешно, че светът му е една черна кутия, пълна с безтегловност, в която той висеше като акробат от тънко въже на суеверие.  Не, музата едва ли знаеше кой е. И нямаше намерение да го убие. Тя беше изплашена като него.
Изгубила пътя си.
Сама.
Парализирана от обстоятелствата.

Разпознаваше се в това описание плашещо много.

Дионис изпи чая си от лайка и ванилови корички с мед и слезе в мокрото помещение, за да види как вървеше с момичето. Завари готвачката да се опитва да я обезобрази, като отреже косите й. Беше чел достатъчно митове, за да знае, че  косите са сакрални. По дяволите, дори в Библията го пишеше. Преди слугинята да окепази музата, винарят я спря на висок глас.
- Това не е Самсон, Берта, а уплашена девойка! – нахока я той. Наистина, косата на младата жена беше в окаяно състояние, но той можеше да види, че преди бе била плътна, лъскава и впечатляваща като опашката на расов жребец.
Върна се горе, където елотите му се помайваха. Само всеотдайната Джуди отчиташе дейност и странеше от мъжете, почиствайки оръжието си.
- Джуди.. – каза той на жената и тя скокна от мястото си. Дионис й направи знак да седне обратно – заръка, която тя изпълни веднага.
- Искам да разпиташ момичето..но кротко. Не искам да се чувства под заплаха. Дайте й храна, преоблечете я. Каквото е нужно.