Well, my girl's in the next room,sometimes I wish she was you. I guess we never really moved on.

Стаята беше цялата в карамелените лъчи на изгряващото слънце. Беше приятно топло и въздухът ухаеше на карамфил от ароматните пръчици, които виеха змийки дим от най-далния край на будоара на Василевса.
Кафето стоеше на нощното шкафче, за да изстива и неговият аромат се бе оплел с този на подправките и лятната есенция на цветя и морски въздух от кожата й. Тепсихора лежеше в прегръдките му и си играеше с пръстите му, с къдравите му коси, с мускулите, които потрепваха под докосванията й, сякаш бяха клавиши на пияно, а тя - виртуоз.
- Ами ако е ужасно грозен... – попита той гърлено и тихо срещу носа й, а после го целуна, а тя се усмихна мъничко и устната й се килна на една страна, като лодка, бореща се с вълните– Или ако краката му миришат ужасно? О, чакай, може да има брадавица на носа! Не, не, по-лошо - да чете глупави книги. Може пък да спи с чорапите? Или да не обича вино? – музата започна да се смее. Всичко, което излизаше от устните й беше прекрасна мелодия – половинчатите й думи, кикота й, прозявките й дори. Начинът, по който казваше „Дионис“, докато се любеха, беше най-красивото нещо на света.

Ръцете й се откъснаха от него и беше болезнено.
- Няма да бъде грозен, нито лош. Другото са капризи. Не обичам капризни мъже. – изписа тя с ръце и го погледна порицаващо.  Дионис се нацупи и вдигна високо златистият лист с черни, ориенталски мотиви, обрамчили страните му.

Негово Величество Василевсът на Маракеш,
Поднася всичките си почитания. С оглед на политическата ситуация, Негова Светлост Султанът предлага да обедините домовете си и така да сплотите връзките на Париж и Маракеш.

Винарят с ненавист скъса демонстративно парчето хартия през средата и го хвърли на пода.  Последва нов поглед на негодувание от страна на музата. За Бога, тя можеше да каже с погледа си цяла поема. От усмивката й нямаше и помен, а лицето й беше каменно, като на кариатида.

- Дори няма да ти се налага да живееш с него. Той ще бъде там, а ти тук....с мен. – изрази тя, вече смилила се над недоволството му. Сигурно си беше спомнила своят първи ден тук – когато дори не знаеше дали ще остане жива. Дионис не се страхуваше за живота си ни най-малко, но идеята да бъде нечий го плашеше до смърт. Не си представяше да нарича някого „съпруже“, не бе имал дори потребност да сподели такава сакрална връзка с друго човешко същество. Родителите му бяха еталон за перфектен брак – изглеждаха по-добре от щастливите фамилии в рекламите, с огромни, загрижени усмивки и погледи, в които се беше вкоренила толкова много обич, че дори, когато затвори очите им, преди да ги пуснат в гробовете им тя все още беше там, защото май се боеше да напусне телата им.  

Трепсихора се измъкна от ръцете му, ловка, като кошута и взе чашката кафе, поднасяйки я към устните на Василевса, а той вкуси напитката и мигом се отдръпна с отвращение от чашката.
- Мислех, че знам какъв вкус има отровата, но съм се лъгал! Това е истинският й вкус. Без мляко е и по езика ми полепна утайка. Каква е тази гадост?

Музата изпуфтя и страните й станаха червени и лъскави като пазарски ябълки.
- Така пият кафето си в Маракеш - от джезве! Какво ти казах за капризните мъже? – ръцете й махаха в топлия въздух с яростна страст.
- Аз съм Василевс, пия кафето си както аз искам. – още в мига, щом го изрече, нещо го зашлеви. Никога до сега не беше си позволявал да използва статуса си така. Дори го омаловажаваше. Твърдеше, че не го иска. Наричаше съдбата „блудница“, за дето му беше втълпила тези сили.

Музата вдигна победено ръце над главата си, нахлузи роклята си и преди да профучи през вратата изписа:
- Побързай, скоро бъдещият ти мъж ще бъде долу. Не искаш да го посрещнеш по пижама, нали, Василевсе?

Дионис беше всичко друго, но не и глупав. Своенравен? Да, до мозъка на костите ти. Импулсивен – премерено, само в контролирани обстоятелства. Свободолюбив – повече от приличното
.
Докато миеше лицето си със студената вода, започна да се чуди каква полза имаше той от този съюз. Не ламтеше за власт, за територии – още по-малко. Границите му бяха стабилни, макар и широко отворени за странстващите номади, които търсеха по-сносен живот. Хората му бяха сити, свободни и едни от най-щастливите на света Тогава, за какво,  по дяволите му беше това неудобство. И то с...такъв човек. Не искаше да изглежда предубеден, но от това, което знаеше за културата на Изтока, нищо хубаво не очакваше да види в бъдещия си съпруг. Властност, авторитарност, потъпкване на правата на жените, извратени закони и наказания? Не, това не беше неговата чаша чай. Беше Василевс по неволя, но щеше да бъде добър и либерален такъв. Никой от антуража му не бе необезпечен – той плащаше сметките им, хранеше ги, изучаваше децата им, изпращаше кошници с плодове на съпругите и съпрузите им. Колкото и да не харесваше хората, тези тук бяха неговата крепост, подстъпите на престола му.

Ако Маракешският султан го искаше за жених, то трябваше да се примири с аскетизма на Дионис и неговите условия.
Като начало, това означаваше, че никакви благинки нямаше да има на масата – гостът му щеше да бъде посрещнат както всеки друг пришълец в откъснатото, от цивилизацията, имение. Другото, което щеше да демонстрира бе намерението си да остане тук – далеч от любопитните очи на обществото. Неговата свобода беше неприкосновена. Ди имаше намерение да представи всичките си налудничави навици отведнъж – щеше да сервира горчив шот на консервативният женомразец още с първата си поява.

Винарят слезе летаргично по стълбите, облечен в ежедневните си дрехи, които ползваше, когато подрязваше лозите – скъсани, на безброй места, дънки, тениска от бяло, памучно трико, която от толкова пране и носене вече на места прозираше като оризова хартия и незаинтересовано изражение на прясно избръснатото си лице, леко лъснато от влагата на одеколона с дъх на иглолистни дървета и мента.

Срещата щеше да се състои в градината, а не на верандата, както обикновено. Масата от мозайка и метал беше гола, наредена с прибори за двамата и оскъдна почерпка: чепки тъмнолилаво, като кадифени теменуги, грозде, което излъчваше сладникав аромат на череши, горещ самун хляб, бучка от прочутото козе сирене на Берта, с неговият специфично белезникав цвят на парафин , пълен кафеник от лъскава мед и кана вода. Нямаше дори декантер с вино, защото беше рано сутринта.
Дионис дори не смяташе, че преиграва – той наистина живееше животът си минималистично, постно и съвсем човешки. Ако не беше се случило Всичко, той вероятно щеше да е все още сам-самичък тук, васал на това горещо плато, и може би нямаше дори да разбере в какво състояние бе околния свят.

Още от стълбите, които се спускаха в двора, видя не една, а цели три глави, с кестеняви коси, както очакваше. Когато наближи, видя две девойки, които бяха седнали от двете страни на Василевса.  
Лошо първо впечатление.

На помощ се привтече Роко, който тресеше мощното си тяло, галопирайки от далечната леха с лалета към непознатите. Ако човек не знаеше, че кучето е сляпо и истински крадец на прегръдки, би побегнал от могъществения ротвайлер, който пръскаше лиги наляво-надясно от отворената си, остра, челюст.
- Шшш.. – прошепна Дионис, когато кучето беше на по-малко от метър от куртизнаките, които пищяха и се криеха зад бодигардовете на Шейха. Роко направи няколко крачки назад и седна покорно до краката на винаря.
- Виждам, че сте си довел компания. – спомена той.
- Ще се радвам, ако проведем разговора сами. Все пак, нито жените ви, нито охранителите ви могат да са ви от полза тук. – да можеш да превърнеш нечия кръв в отрова беше интересно умение, което Стендал си бе позволи да изпробва само върху една къртица, която упорито прекършваше корените на крушовите дръвчета. Грозното същество се сгърчи, все едно някой го гъделичкаше, после издъхна без дори да издаде звук.
- Аз самият не знам защо все още държа бодигарди около себе си. По-скоро сантиментален навик, предполагам? – без повече антракти към ужасното представление, което играеше, той наля на госта и на себе си чаша вода.
- Имате интересен начин за скрепяне на отношенията. На всички Василевси ли предложихте брак или да се почувствам специален?