everything and nothing

"Тичай, тичай, тичай"- крещеше си на ум, събаряйки наредените под навеса плодове и зеленчуци след себе си. Само още малко  и щеше да е в безопасност. Чуваше тракането на палките, удрящи се в бедрата на гонещите го полицаите, зад себе си. Както и псувните им разбира се.

Преследването продължаваше вече десетина минути. Пулсът му удряше в главата, усещаше неприятната пронизваща болка в лявата част на корема си, дъхът му беше по- учестен от всякога. Не беше първата му кражба, нито вероятно щеше да е последната. Животът му беше такъв и никога нямаше да се промени. Живееше ден за ден, месец за месец. Когато някой го назначаваше някъде, работеше, но такава възможност не беше изниквала от доста време. А когато се появеше оферта, много бързо се проваляше в спазването на правилата. Не умееше да работи за друг човек, не и в този свят. Дразнеше го уронването на авторитета, надсмиването над по- слабите- нещо, което често се случваше на местата, където се захващаше. И беше безпощаден към такива хора- избухваше, сбиваше се, най- често биваше пребит и захвърлен на улицата. И така се връщаше към заниманието, с което се беше заел днес- дребни кражби, колкото да има залък в устата си. До следващия шанс.

Улучи още една локва и целите му дрехи подгизнаха. Надяваше се, че дъждът ще му помогне в надпреварата, все пак валеше безспир от три дни. Мъглата придаваше зловещ вид на града, тук- таме си личаха проблясъци на слънчеви лъчи. Толкова много фактори бяха в негов плюс, но може би тези полицаи бяха по- инатливи. Чуваше стоновете им, когато се подхлъзваха или, когато за секунди го губеха от поглед благодарение на мрачното време. Въпреки това гонитбата продължаваше. Така и не разбра толкова ли нямат друга работа тези хора. Наистина ли най- голямото престъпление в града бяха трите откраднати хляба, няколко салама и бутилка минерална вода?

Още един завой и после само направо до преобърнатата кола. Прескочи оградата и се озова в градината, водеща до отдавна изоставената хеликоптерна площадка. Беше на сигурно. Обърна се назад и видя запъхтяните полицаи, опитващи се да се покатерят по металния плет. Безуспешно естествено. Може би ако тренираха повече и не седяха по цял ден в автомобилите си, пиейки кафе, щяха да са по- пъргави. Нямаше смисъл да опитват да заобиколят. Градината беше голяма поне двайсет акра, цялата обрасла в храсти, дървета и всякакъв вид растения. Тук те бяха плячката, а Валерио- хищникът. Шансът им да го открият беше нулев.

Седна на първия възможен камък и захапа директно от топлия хляб. Не беше ял от няколко дни. Не си позволяваше често да напуска мястото си, особено когато имаше шествия навън. Последните няколко дни цялата полиция се беше струпала в града, което правеше шансовете му за успешен "лов на храна" почти нулев. Поредната височайша дипломатическа особа беше на посещение и имаше нужда от подсигуряване на периметъра "за нейно спокойствие". Не проумяваше политиката. Хем народът ги обичаше и затова бяха на тези позиции, хем ги беше страх от неговата любов.

Изплю се на  тревата. Беше си обещал да не се замисля повече на тази тема. Опитваше се да избягва да засича такива хора, както и да ги коментира. Не и след това, което бяха причинили на Джанет. Любовта на живота му, която загина в престрелка. Само, защото държала в ръцете си нещо, което напомняло на пистолет. Така и не казаха какво точно е било. И я заклеймиха, че вината била нейна, защото престъпила огражденията.

"Не си сам, мамка му"- вцепени се, осъзнавайки, че се чуват леки стъпки, потъващи в калта при всяка крачка. Идваше към него.  Как беше допуснал да се замечтае. "Никога, никога не се разсейвай. Винаги бъди нащрещ. Глупак! Глупак!"

Но вече беше късно. Нямаше време да избяга, нямаше с какво да се защити, освен с джобното ножче, скрито в обувката му.

Играта приключи.

Идеята да дойде в Рио беше една от най-глупавите й до сега – имаше хиляда и два примера защо не трябваше да слуша Клио. За муза на историята, си нямаше ни най-мъничка представа в какви тривиални бели можеше да се вкара само, за дето бяха прекосили границата с фалшиви паспорти. Плюс това, Терпсихора мразеше, когато сестра й – още така позната като стихия в кибритена кутийка – я използваше като умилостивително средство срещу служителите на реда.

„ Ама вижте това глухонямо момиче.. Не ви ли е жал? Как не ви е срам?“ и тем подобни. Можеше да го каже на десетки езици – живи и мъртви – но все така без особена загриженост, за да трогне публиката си. Беше чудно заучен сценарий, който играеше все по-слабо всяка година. Скоро щяха да й дадат Златна малинка или просто да ги гепят емиграционните.
Двете музи – всяка с по една малка раничка, събрала едва два чифта дрехи и няколко по-жизненоважни предмета, се разтакаваха из улиците на Рио. Клио носеше плетен, на една кука потник от макраме с лилаво горнище на бански отдолу и чифт стратегически скъсани дънкови, къси панталонки. Сламената й капела и перхидролените й къдрици се вееха от горещия вятър, оставяйки след нея аромат на стари книги, лавър и кедър. Терпсихора пък носеше своята обичайна премяна – шарапатеста преекспонирано цветна рокля с тънки презрамки, която приличаше на балон, около крехката й снага, с която се надхитряваше с бриза.

Музата на танците беше запленена от всички цветове на града – небесно сините малки къщурки, белите имения с кипариси и палми отпред. Оранжевите, кичести веранди с лянове на тях и отворени прозорци, от които гласовете на обитателите се сливаха с песента на града. Имаше нещо като вуду във въздуха, което те плаши, но и те вълнува. През вдигнатите дървени капандури в намазани обилно на няколко ръце с цветове, които дори не бе предполагала, че има, се виждаше скромата обител на възрастни, мургави жени, които бродираха или четяха, сгънати на ниски столчета. Статичните звуци на аналоговите телевизори със снежна картина плещеха някаква бърза реч и се надвикваха с обявите на местните амбулантни търговци.
Клио спря един от тях – беше момченце, десетина-дванайсетгодишно, с бели, като перли зъби, преплещило пред торса си дървена дъска, от която стърчаха домашно направени близалки. Бяха във формите на миди, морски звезди и корали и отразяваха цветовете им под лъчите на слънцето, което печеше ниско, болезнено и май се опитваше да ядоса Иисус, разтегнал опрощаващо ръце на хълма. Щом музата пусна в шепичката му няколко ситни монетки американска валута, то заподскача като пиян сатир нагоре по павираната уличка и се спираше пред всеки, за да се похвали.

На всеки ъгъл, пред всяка, пъстро украсена с билкови венци и напукана блажна боя, врата имаше по някой. Дали щеше да е старица, седнала на малко трикрако столче, която осторожно следеше минувачите, като че ги водеше под бройка, или двама възрастни, чернокожи мъже с отворени почти до пъпа, ленени ризи, които играеха шах и подръпваха, къдравите си, прошарени бради, или пък цяла банда от пандъци, ритащи топка насред улицата, докато море от клаксони нервно ги наставляваше да се качат на тротоара.

Въпреки всичко, на Терпсихора й хареса и съжаляваше далеч по-малко, че беше последвала Клио този път. Сестра й се спря на няколко места, за да попита за квартира и накрая една жена на средна възраст, прекрасна забрадка на жирафи, ги приюти в тясната си, двуетажна къща на калкан. Вътре беше като в пещера. Нямаше място за повече от един човек никъде. Стените бяха бели и окичени с кръстове, а на една, дори в жегата, кандилото гореше.

Клио побърза да се отърве от багажа си и хукна към плажа, докато Трейси просто се хвърли в белите, колосани чаршафи. Излезе от стаичката чак, когато навън падна мрак, звездите засияха като малки диаманти в небето и от улицата под балкончето с олеандрите се чуваше тихата балада на самотна китара.  Не я чуваше, но усети вибрациите й и раменете и леко се заклатиха в такта.

Клио я нямаше и музата реши сама да пообиколи градчето. Мина и си купи манго, полято с лютив сос от едно ламаринено дюкянче. Поблъска се из туристите, все си дори за спомен нежно колие от порцелан във формата на раковина, после се скри в парка, където, по чудо, нямаше много хора. Няколко двойки се натискаха в по-засенчените пейки. Тя се отдели от застланата, с бели камъчета, пътека, защото видя нещо да проблясва в тъмното. Помисли си, че някой си е загубил телефона и щеше да го вземе и върне в полицията, но не. Натъкна се на мъж, запъхтян, с обезумял поглед, който държеше нож. Първо малко се уплаши, но после й хрумна, че ножът нямаше да направи много – щеше да покърви, а престъпникът щеше да избяга. Все пак, вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжена и зачака.

Нещо не беше наред. Виждаше го в погледа на момичето, във високо вдигнатите й ръце. Нима му се подиграваше? Може би беше примамка. Трябваше да го разсее, докато полицаите се промъкват зад него. Да използват младо момиче, за да успеят да си свършат работата- дотам ли бяха стигнали? Вярно, хубава беше, може би на неговата възраст, с дълга черна коса и големи красиви очи. Нещо в нея издаваше, че е по- различна от останалите жени в Рио. Имаше нещо нетипично във вида й, в походката й...

"Престани, не се разсевай. Тя води врага със себе си! "

Огледа периметъра, но не видя нищо. Нито чу. Момичето продължаваше да седи на едно място, очите й шареха. Учудена ли беше, или уплашена, или се опитваше да скрие смеха си? Може би й беше смешно колко наивен е, че смяташе, че всеки път ще успява да надхитри цялата полицейска сган на Рио.
Беше просто малко хляб и нещо, с което да го преглътне. Нищо толкова скъпо, че да си заслужава целия този театър. Толкова ли нямаха друга работа, че да се занимават с дребен джебчия?

"Боже мой, ножът"- усети изведнъж приятната му топлина в ръката си. Не помнеше кога го е извадил, но явно понякога му идваха и добри идеи. Беше насочен с върха си към непознатата, леко потрепервайки. Верният му другар. Използваше го за да убива мишки или дребни птици. Никога обаче за да се бие с човек. Дали егото му нямаше да пострада, ако го обезоръжи момиче. Не приличаше на човек, минал обучение по самоотбрана, но пък кой вече знае. Външността често лъжеше, а нейната си я биваше...
Но пък ако успееше да я надвие бързо, можеше да я вземе за заложник.Тогава вече трябваше да го оставят на мира. Щеше да избяга в нея през храстите, да се скрият и след това да я освободи. Или да я убие, ако се съпротивляваше.

"Не си убивал никого, престани. Точно сега ли искаш да започнеш? Тогава вече дори тази забравена от Бога градинка няма да успее да те спаси. Ще те пуснат за национално издирване, ще си по всички новини, ще използват хеликоптери. Едно е да те гонят за грабеж, друго за  убийство. Убийство на едно нищо неподозиращо момиче, изгубило се в големия град"- Беше ли възможно това да е истината. Тя да няма нищо общо. Да е просто едно съвпадение.  Беше по- логично. Кой ще се занимава толкова много за подобна кражба. Колко струваше всичко това- двайсетина реала?

Бяха минали пет- шест минути без да се случи нищо. Последната му теория ставаше все по- възможна...

- Каквото и да си мислиш, не съм лош човек- каза, опитвайки се да разчупи ледовете. Прибра с едно движение ножа и го върна на мястото му. Надяваше се, че така ще докаже, че няма лоши намерения. - Знам къде може да се скрием, за да не ни вали, може би си измръзнала.- Направи няколко крачки, за да се приближи към нея. От това разстояние беше още по- хубава. Подаде й леко ръка в знак на помирение... помирение от какво, не беше сигурен. Какъв ли беше той в нейните очи? Страхливец, извадил нож на момиче? Или луд?

- Казвам се Валерио, приятно ми е да се срещнем. Какво те води в тази част на града?

"Нелеп си, надявам се да го осъзнаваш"

В такива ситуации се крещеше. Поне простосмъртните го правеха, но Терпсихора даже не знаеше как точно звучи един писък, но усещането оставяше трайна травма по цялото й същество за протяжни часове. Когато някой викаше, въздухът се разцепваше, така, сякаш небесата се стоварваха с цялата си могъща тежест на земята. Беше чувство, като никое друго. Различните крясъци имаха причудливи очертания, които оставяха по нервните й окончания, защото молекулите на въздуха реагираха на всяко чувство по свое му. Бе божествена наука или просто утешително обяснение за муза, която не чува.

Лошото бе, че тя не можеше да вика. Дори и да се опиташе, от устата й щеше да излезе някакъв звук, но той щеше да прилича повече на дъх, изкаран рязко от диафрагмата след удар в корема. Никой нямаше да се притече на помощ, нито да забележи дори. Щеше да е като ритнато камъче. Като една фалшива нота от песента на щуреца. Като паднало листо в купчина от свои.
Момчето я гледаше така, както елените гледаха Артемида, преди да ги застреля. С мокри, разфокусирани очи. Терпсихора не бе умирала никога, ала си представяше, че в такива моменти човек вижда как мойрата реже нишката му, а после нещо го връща в реалността, за да получи последното чувство в живота си, преди да се понесе по Стикс. Тя никога не бе плавала по нея, защото в няколкото пъти, в които бе посещавала царството на Хадес, се бе движила или по Лета, или по Еридан. Те бяха тихи, с тъмни, като порочни помисли води, в които нямаше дори една вълна. Ладията се плъзгаше като по масло, а лодкарят машинално, като навита на пружина, кукла, замяташе с греблото, макар то да не срещаше никаква съпротива. Простосмъртните имаха ужасно грешна представа за Подземното царство. Там Персефона винаги я посрещаше добре, всеки път слагаше на главата й дебел венец от орлови нокти, орхидеи и бял оман и й приготвяше чай. И Аид не беше като другите богове – говореше й, и някак странно, като че ли четеше мислите й, й отговаряше твърде бързо.

Сега обаче тези възпоменания не я успокяваха, защото тя нямаше къде да иде – първо, защото нямаше да умре – лирата й беше някъде в стаичката, цяла-целеничка, и второ – в Долният свят имаха по важни неща от нейните непредумислени визити.
Трейси вдигна ръцете си по-високо, докато младият мъж беше застинал така, че на нея и се прииска да се огледа за Медуза. Той най-сетне пусна ножката и я затъкна в обувката си. Колко глупаво! Ако Ахил го беше сторил, щеше да умре още преди да срещне Хектор. Глупави съвпадения и бели ставаха всеки миг.

На носа й падна една студена капка с размерите на четвертак. Сетне небето заплака и тя вдигна очи, за да види хилядите сребристи кристалчета да се сипят. Беше вълшебно, но много, много не на време. Пръстта около еспадрилите й се превърна в кал, а дългата и рокля беше на път да прогизне. Ако можеше да ругае – щеше, и то моментално. Ама, че работа!
Непознатият хулиган й подаде ръка, бърбореше нещо, но от тази светлина едва можеше да различи движенията на устните му. Дъждът също не помагаше, защото замаза очите й, а тушът по миглите й се разтече.

Младият мъж я дръпна след себе си и на светлината на уличната лампа тя успя да види, че той й предлага да се скрият някъде. Макар вече да го беше определила като грубиян, престъпник и глупак, тя го последва, защото нямаше къде другаде да иде. До къщата на мургавата й хазяйка имаше поне 45 минути път, а дъждът се лееше изведро.
Когато стигнаха осветено място, тя посочи устните си, после ушите си и устните й изобразиха бавно:
- Няма съм! – надяваше чистосърдечно се той да схване.

Павираната пътечка водеше към малка съборетина, някога може би наричана къща- изоставена каменна постройка на един етаж с покрив, покрит с много стари изпочупени керемиди, които издаваха неприятен пукащ звук под ударите на дъждовните капки. Няколко малки дървени стъпала водеха към надупчена дървена веранда,  в дъното на която се намираше изгнила паянтова врата, на която може би беше изписана  отдавна избледняла фамилия, която лесно можеше да бъде объркана и за кално петно.

Валерио леко отвори вратата с едно премерено движение, защото беше научил по трудния начин, че се държи почти само на тежестта си. Миризмата на вкиснало и мухъл ги лъхна- все така концентрирана, доказваща, че от години насам човек не беше живял тук. Поне не и за постоянно.
- Тук идвам понякога, когато не мога да си позволя да се върна в града- обясни й, въпреки че момичето очевидно беше изгубило способността си, а вероятно и желанието си да разговаря с него. Защо обаче тогава дойде с него тук, не можеше да си обясни. С един напълно непознат.

Запали една лампа, чиято крушка беше успял да смени, когато откри мястото. Вътрешността на къщата плашеше още повече. Навсякъде имаше натрупани вестници, стари мебели и паяжини. Веднага след входната врата се намираше нещо като малко антре, което може би е служело и като тоалетна заради вонята, която се носеше. Веднага след него следваше едно приблизително голямо помещение, в което бъркотията ставаше все по- голяма. Някъде измежду всички натрупани вещи се подаваше един много стар диван, стоящ достолепно пред камина, пълна със съчки и дървена.

- Можеш да седнеш тук, ако искаш. Опитвал съм да запаля огън.- каза, посочвайки към заредената камина- Но явно капе през комина и дърветата винаги стават влажни за отрицателно време.

Огряно от светлината лицето на момичето беше още по- красиво. Но и все толкова объркано.
- Наистина не съм лош човек, успокой се. Ще поседим тук, докато спре да вали и след това ще те изпратя по обратния път. И толкова. - опита да я успокои, но това не успя да я склони да се отпусне.- Хайде де, езикът ли си глътна?

Тогава разбра какво иска да му каже с жестовете си. Момичето е глухо.
"Ха-ха-ха, страшен късмет извади. Ще е невероятен събеседник"

Не се беше срещал такъв човек досега.  Не знаеше как да се държи, как да разговаря с нея. Не владееше езика на жестовете, а освен това и говореше прекалено бързо, за да може тя да прочете устните му. Предполагаше.

- Толкова съжалявам за думите си. Наистина нямаше как да предположа- започна, опитвайки да говори възможно най- членоразделно. - Моля те, обясни ми, как ще ти е най- лесно да комуникираме? Може да опитаме с писане? Може да опитаме като начало да разкажем по нещо за себе си? За да запълним времето...

А дали изобщо говореше езика му? Може би беше чужденка. Тогава всички думи, които беше изрекъл досега, бяха безсмислени. Всичките му опити да я заговори, всичките му оправдания. За нея той я отвличаше- за откуп или по-лошо. Как можеше да й покаже, че е добронамерен, че всичко това е просто едно ужасно недоразумение...

Терпсиоха се опитваше да балансира мокрите си еспардили, по влажните, обли камъни, облечени с дъхав, зелен мъх, но беше трудно. Гумата на подметките й беше лигава от слузта на лишеите и тя съвсем се пързаляше. Подпираше се, като пияна по близките, млади дървета, които бяха избуяли отстрани на пътеката.

След катеренето по склона, тя беше малко разочарована да види една съборетина насреща си. Надяваше се на поне малко, макар и бедно апартаментче, но някоя от мойрите пак й имаше зъб и се заяждаше.

Все пак, тя влезе в къщата, поне за да се скрие от дъжда, но скоро осъзна, че таванът капеше и беше почти същото, като да стои навън. Но четирите стени поне осигуряваха някакъв завет и нямаше да настине. Да, музите не бяха толкова привилигировани като боговете, и страдаха от един куп болести, присъщи на човешкия род. Беше застрахована само от такива, които се отнасяха пряко до възможностите й, сещате се: разширени вени, счупвания, навехвания, но не и глухота.

За да танцуваш и да чуваш музиката не ти трябваше слух, а сърце...и да усещаш вибрациите. Това стигаше.  Сега съжаляваше, че обаче носът й е наред, защото зловонието в къщата беше едва поносимо. Разнасяше се на облаци, полюшвано от движението на въздуха идващо от счупения прозорец. За толкова време, тя така и не можа да си обясни, защо човешкият свят вони така. И защо хората смърдяха. На Олимп всеки имаше свой аромат – личен парфюм подарен свише – Посейдон миришеше на солен бриз, горещ пясък и влажно, корабно дърво. Хермес – на мастило, пергамент и вятър. Хелиос – на  напечени от слънцето, керемиди, на лято, на прясно изпрани фистани. А човеците – те носеха странен, собствен мускус, но рядко той бе приятен. Беше чела в някаква статия, че ако нечий аромат те привлича, това означава, че сте подходящи партньори, за да създадете дете. Имало общо с гените.

Музата седна на дивана и мигом скокна. Усети една дива пружина, вероятно ръждива, да я пробожда в бедрото. Тапицерията беше мокра, но това вече нямаше значение, защото Трейси беше подгизнала и без това.  
Той продължаваше да говори – вибрациите докосваха кожата й, но той седеше с гръб и тя нямаше идея какво казва мъжът, защото беше с гръб към нея. Най-сетне, щом се завъртя, тя бавно му обясни с устни, че е глухоняма и се молеше господинчото да вдене.

Аха, плямпаше за камината. Не можел да я запали. Тепрсихора го прие като предизвикателство, защото самата тя познаваше Прометей и нямаше да излага името му, я. Потърси кибрит, но нямаше. Е, и праисторическият метод щеше да свърши работа. Пръстите й бързо сортираха по-сухите пръчки и направиха основа за колибката от влажни кютюци. Тя грабна две камъчета, изпаднали, вероятно от срутения покрив и започна да ги удря едно в друго, докато не получи искра и кладата лумна бързо. Тя победоносно отстъпи назад, за да види как той я пита дали не си е глътнала езика. Едното камъче, което още населяваше дланта й отиде право по челото му. Дори не съжаляваше.  

Трейси извади от джоба си телефона си и написа:
„Защо бих искала да говоря с такъв грубиян, който заплашва с нож беззащитни жени!?“
После понечи да му подаде телефона, но се сети и дописа:
„Мога да чета по устните, ако стоиш близо до светлината."

Топлите червени пламъци на огъня променяха тягостната обстановка в къщата. Беше успяла да направи това само с помощта на малко съчки и двете си ръце. Биваше си я. Но хладните вълни все още се усещаха. Идваха от нея, от държанието й, от мрачния й поглед, с който го пробождаше. И никой огън на този свят не можеше да надделее над това.

"По- мъж е от теб, приятелю. Ако бяхме преди 400-500 години, ти щеше да си мъртъв, а тя да се гаври с трупа ти, набучила го на кол. Държанието ти е нелепо"

Имаше право. Можеше само да се радва, че нещата сега бяха други. Какъвто и фокус да беше направила с огъня, това не го заблуждаваше, че го е направила заради него. Доказваше се. Показваше, че умее повече от него- че той е просто един дребен човечец с нож, който по стечение на обстоятелствата имаше преднина в онази ситуация.
За него обаче нямаше значение. Искаше просто да се увери, че тя е наред, че ситуацията между тях е изяснена, че ще се прибере жива и здрава до тях. Не го правеше за нея, а за себе си. Не можеше да си позволи още един враг. И още един човек, който да знае местоположението му. Не и след като полицията би дала мило и драго, за да го представи като най- големия проблем на града.
Използваха ги за изкупителни жертви. Джейсън, Катерин- всички бяха влезли в затвора по една и съща причина: бяха най- удобни. Какво костваше на началството да обвинят тях за всички останали престъпления в града, след като им попаднаха в ръцете. Така действаше законът тук. Дребните играчи пролежаваха за зверствата на големите риби. Откраднал си парче свинско. О, не. Много по- добре би седяло в светските хроники, че си убил трима и след това си пренесъл килограми хероин в чантата си. На кого му пукаше за него и неговото мнение?
Не можеше да си позволи да стане пионка в техните ръце. А това момиче, седящо най- спокойно на дивана, палещо огън, какво й пречеше да доприпка в полицията и да им разкаже за високия тъмнокос мъж, който се разхожда с нож в градинките.

Тя насочи дисплея на телефона си към него. Отне му секунда, за да успее да фокусира ярката светлина, контрастираща с останалата обстановка в стаята. Беше интересен начин за комуникация, не можеше да й го отрече. А и четеше по устните, малката хитруша.

- Ако толкова много ме мразиш, винаги можеш да напуснеш.- Навря лицето си възможно най- близко до нейното.- Дъждът със сигурност няма да е проблем за момиче, което така умело борави с даровете на природата.

Грубиянин. Наричаше го грубиянин. Ами да, такъв беше. Каква ли щеше да е тя, ако беше прекарала един ден в неговата кожа. Ако не беше спала спокойно от години, страхувайки се, че го преследват. Дни наред без храна, вода или друго човешко същество, с което да поговори. А тези, с които се сприятеляваше, рано или късно биваха убити, изнасилени или затворени.

- Извиних ти се за ножа, винага не беше моя. - Опита с по- спокоен тон. Дали можеше да различава острия говор от нормалния? - Просто не знаех кого да очаквам. Тъкмо бях задигнал малко храна и вода от близкия магазин, а на това не се гледа с добри очи в града. Когато те видях реших, че са те изпратили за примамка. Станал съм прекалено недоверчив в последно време.

Терпсихора издебна, когато бандитът се беше разсеял и застана пред огнището, леко надигна полите си и свали мокрото си бельо. Не бе постъпка, присъща за дама, но да носиш прогизнали долни гащи беше по-грозно. Колебанието я накара да се замисли дали да не ги хвърли някъде и да се направи на разсеяна, но си представяше как някой планинар ги намира, докато се крие от променливото време и цялата грейна в цвят на мак. Добре, че бе огънят, та отблясъците му на уиски, да прикрият червените й страни. След монолог със срамежливото си вътрешно аз, тя скри дантелените си одежди в джоба на роклята, която се изду като въздушен балон около бедрата й – беше и достатъчно шарена, за да мине за един.

Даде назаден, докато не докосна нещо пухкаво на стената и подскочи, защото помисли, че бе диво животно. Оказа се мухъл –сив като мишле, по-рошав и вонлив от сатир. Усети в устата си стипчив вкус и избърса длан във фустите си.
„Бих, но не знам пътя обратно, ти ме домъкна тук! Сега съм твой проблем!“ – написа чернооката и го забоде с показалец в гърдите.

Сега, като гледаше брадатият латиноамериканец, й хрумна колко нелепо изглеждаше с малката ножка в ръката си – ако беше малко по-нисичък, щеше да прилича на ядосано дворно джудже. Впрочем, джуджетата не бяха никак за подценяване – Трейси си бе имала взимане-даване с едно, когато трябваше някой да поправи арфата й. Бяха отявлени мафиоти и се занимаваха с трафик на ценни митични предмети – тук някоя пара гепана от леприкон, там зъб от върколак, спечелен на комар,  даже видя и рог от минотавър. Тя познаваше един, не, не беше онзи на Тезей, той имаше репутация на пройдоха още навремето, докато беше жив. Този, който бе срещнала бе много чаровен и възпитан и я бе превел през Фолойската гора. Не, че беше Пасифея, но тогава минотавърът й се видя много симпатичен, ала пътищата им се разделиха внезапно.

Но да се върнем на джуджетата – не стига, че бяха непоправимо алчни,  ами  и им се носеше славата на страшни коцкари. Въпросният, с който се опитваше да прави алъж-вериж, се беше надявал, че ще  й вземе лесно телефонния номер с обещанието за отстъпка от цената на услугите си, и на нея й трябваше половин час писане на бележки, за да го убеди, че не му е нужен, защото тя е глухоняма. Мъникът горещо настояваше да си пишат СМС-и.. Нямаше отърване, поне докато не се появи Клио и не я измъкна от хралупата на педия човек с писъци, а той се оказа с доста сериозна фрактура на носа.

О, Зевсе! О, бащичко!
Сестра й!

Терпсихора извади телефона си, за да провери дали другата муза я бе търсила, но на дисплея се изписа червено хиксче – нямаше обхват!  Стига бе, дори в Подземията на Хадес имаше връзка! Персефона се бе погрижила да е в крак с новите технологии.

Тя набързо нащъка на дисплея на телефона си и го връчи на мъжа:
„Имаш ли обхват? Ако да, това ще откупи част от вината ти.“
Не искаше пак да ходи в травматологията, а до там щеше да се стигне, ако Клио я намереше тук с Робин Худ от Рио. За някой, който е едва 45 килограма и носи все още прическа с две опашки, музата на историята си беше голяма побойничка, но си беше логично – тя вреше и кипеше във войните. Веднъж, по време на една от Балканските войни, двете с Трейси се бяха срещнали в едно сръбско кафе, което предлагаше най-удивителното реване, което бе опитвала. Тогава Клио й беше доверила, че мислела да се отказва от натресената й професия на муза и щяла да се захваща със собствен бизнес. Тогава крила (буквално и преносно) й даваше един полу-грифон, с когото се срещаше. Терпсихора имаше по-наболял въпрос към нея от смяната й на професия  - как точно...нали се сещате.. с този хвъркатко.
„ Сестра ми ще полудее, ако не й пиша скоро. Сигурно вече е обявила награда за главата на онзи, който ме е отвлякъл...“

Валерио не обичаше да се задържа на едно място. И ето онова странно чувство на безпокойство отново го обвзе. Ежедневното бягане, гонене, криене те учеше на две неща: не вярвай на никого и не се привързвай към никое място.

Тази месност беше десетата, която припознаваше като дом в последните няколко години. Всички си приличаха по неприятната миризма, която носеха, както и по насекомите, които я обитаваха. Понякога се чудеше дали не ги привличаше той. Защото и къпането не беше най- лесната задача за един свободен скитник.
В първите години от самостоятелния си живот, малко след като напусна семейството си, обитаваше стара изоставена фабрика на четири етажа, отново пълна с всякакви боклуци. Там се научи, че колкото по- голяма площ, толкова по- голям шанс да изпусне от поглед прииждащите полицаи. А те бяха по- досадни и от насекомите. Винаги вървяха по няколко, с възможно най- грозните лица и дебели туловища, плюещи по земята и търсещи крадците на Рио. Често се чудеше как е възможно да имат толкова малък успех в залавянето им, след като разбойничеството в града беше нещо като национален спорт.

След фабриката дойде ред на "гробището на бедните" в покрайнините на града. Там беше спокойно, но прекалено далеч от всякакъв живот. А това означаваше липса на хора, от които да краде. Но именно там срещна Джанет- неговата любима. Още помнеше червената й коса и тъмните й красиви черни очи, които можеха да накарат и най- силният мъж да падне на колене пред нея, молещ се за милост. А милост за тях беше да получат сърцето й, тялото й, присъствието й. Но тя пропиляваше тази своя дарба, скитайки с най- долните отрепки на града. Противно на очакваното, това не бяха хора като него. Още по- лоши, още по- пропаднали. Наркомани, които убиваха беззащитни деца и възрастни жени, за да откраднат малкото дребни, които притежаваха. Задачата на Джанет беше да ги примами и да ги остави в ръцете на "другарите" си.

Дисплеят на телефона на момичето отново беше насочен към него. Обхват? Искаше телефона му. Опипа малката тухличка в джоба си. Нямаше нищо общо със съвременните телефони с цели дисплеи, които се управляваха с докосване... не можеше да си спомни името на технологията. Неговият беше от най- простите, съвсем малки с клавиши с цифри. Откраднат от едно малко дете, което го беше захвърлило на няколко метра пред себе си в миг на ярост, че баща му не иска да му купи по- скъп. Просто беше на правилното място в правилното време. Затича се, грабна го, преди бащата на детето да забележи какво става и се скри. Нищо лошо не беше направил. Детето и без това не го искаше. Приемаше се даже за герой- беше освободил момченцето от едно бреме- това да използва този ужасен телефон. Кой знае- може би баща му щеше да се почувства задължен да му купи нов- по- хубав.

- Имам, заповядай- Подаде тухличката към момичето.- Не знам обаче какъв кредит ми е останал, така че бъди бърза и ясна.

"Не е сама тук, сега ще каже на още един човек за съществуването и местоположението ти. И тогава вече отърваване няма. Ще те подгонят, ще те хванат и тогава ще разбереш що за невероятно прекарес живот имаш в момента. Когато започнеш да отхапваш пръстите си един след друг, за да можеш да се нахраниш, тогава вече ще си достигнал дъното. Малко преди да се предадеш и да си признаеш всичките зверства, които уж си причинил. Хохо колко ще бъде интересно да те гледам, момче."

И точно в този момент чу стъпките на друго същество или може би същества... Бяха стъпки по старата веранда. Тежки, многобройни. Може би на трима души.
Притаи дъх. Играта наистина приключваше. Хвърли бърз поглед към пръстите си, разтвори ги леко и ги прибра в юмруци. Ако този глас в главата му се окажеше прав, искаше да им се е насладил за един последен път. Преди да започне да гледа на тях като на сладка мръвка.

Терпсихора направи стъпка към него, за да го огледа на лунната светлина, която се промъкваше, като крадец, през нащърбеното на една счупена керемида. Не, зениците му не бяха разширени и не приличаха на бездни. Що-годе трезвен изглеждаше. Тогава, Слава на Зевс, какво точно от това, че бе няма не разбираше?! Тълковен речник ли да му извадеше?!

- Не знам обаче какъв кредит ми е останал, така че бъди бърза и ясна. – повтори тя с цинична театрална гримаса, и като че ли това, че бе лишена от говор правеше иронията й още по-убийствена. Музата хвърли поглед на своят телефон, за да препише номера на Клио и нащъка кратко съобщение на миниатюрната тухла единичка, която  й бе дал мъжът. В него, тя голословно уверяваше сестра си, че е добре и ще се прибере по-късно. Моментално получи отговор, толкова бързо - все едно някой беше тикнал ядрена ракета в задните части на Хермес. Клио откачаше – класическа история. След малко щеше да мине в саркастичен монолог, а накрая щеше да увехне и последното й желание да спори с нямата си сестра и щеше да заспи. Етюд, който Трейси бе виждала безброй много пъти, за да бъде дори малко забавен в този момент.

Да спориш с глухоням си беше изкуство, което се овладяваше с годините, но Тепрсихора беше царицата на това да използва недъга си като оръжие в такива ситуации. Правеше такива необясними физиономии, които и най-изкусният ковач на словото щеше да се затрудни да опише. Въртеше очи на 360 градуса като хамелеон, а мимическите й, тънки бръчици по челото и около устните, горчиво раняваха без дори да се опитват. Ако пък се хванеше да се старае – нямаше равна в изкуството да сложи някого на мястото му без да обели и дума.

Веригата от съобщения продължаваше, а телефонът в ръката й достигаше температурата на Везувий. Последното, което й липсваше, бе да избухне в ръката й, затова музата го изключи и върна на притежателя му.
- Всичко е под контрол. – рече безмълвно тя, май по-скоро, за да убеди себе си, но видя как лицето на разбойника бе изгубило цвета си. Приличаше на суроватка – белезникаво, почти жълто и някак кисело. Тогава усети тръпките, които направиха магистрала от връхчетата на пръстите й, чак до палеца на крака й. Бяха тежки, предвещаващи, смущаващи вибрации, в които Терпсихора разчете заплаха. Тежестта във въздуха предвещаваше повече от обикновена несполука.
- Не се шашкай, сигурно е Клио. – опита се да излъже и него, и себе си, но никой не повярва. По това, което сетивата й подсказваха, наоколо имаше трима човека. Един на вратата, през която бяха минали на влизане, един на север, до прозореца с изглед към резерватът за папрати и коприва, който някога бе бил градината на дома, а последният бе при черния вход на изток. Имаше и нещо друго. Нещо, което разклащаше молекулите в кръга, който тримата бяха описали около съборетината. Беше дъговидно, електрическо и жужеше по кожата й. Познаваше това усещане. Радиосигнал.

Телефонът й беше още в ръката и Терпсихора го използва, за да напише:
" Не искам да те плаша, но е полицията. Не ме питай как знам. Просто..знам"– беше си направила този извод още в мига, щом разбра, че са обкръжени,  но се постара да не изглежда паникьосана. Полярните емоции само щяха да комплицират и без това скапаната ситуация. Беше дъщеря на Зевс, все някоя от неговите кирливи гени, които изграждаха тялото й беше онази, която му помагаше да избегне да бъде хванат по бели гащи от Хера при все постоянните си изневери. Дано семето му помагаше и в обстоятелства, като тези.

"Искам да се скриеш! "– добави отривисто и стоически музата- ситното й, като седефено мънисто, тялото се стегна като тетивата на Артемида. Богове, дано четеше добре по устните й в тази тъмница, иначе щеше да изгори. Заключи, че новият й познат нямаше шанс да избяга и щяха да го разстрелят показно още преди да беше успял да се помоли за адвокат. Да, Латинска Америка не беше от най-либералните места на света, макар да си даваше вид на свободолюбиво парченце от рая.
" Ще стоиш със затворени очи, докато не чуеш три почуквания. Ясно?" нареди Трейси и го бутна встрани, към един вграден, стенен гардероб.

Да не се притеснява, вероятно е сестра й... но защо тогава усещаше ледените капки пот, избили по гърба си. Животът го беше научил да предусеща неприятностите. Винаги му известяваха по някакъв начин за своето идване. Под формата на неприятно чувство в стомаха, рязка болка в главата или както в момента. Нещата не вървяха на добре, обзалагаше се. Отне няколко мига, докато не видя, че и момичето е разбрало същото, навирайки отново навря телефона в лицето му.

Полицията ги обграждала. Имала информация. Що за информация можеше да има малко момиче, току- що пристигнала в града. Може би сестра й ги беше викнала или пък беше използвала телефона му, за да се свърже директно с органите на реда и всичко това беше поредния начин да бъде заловен.

"Досадно подозрителен си, имаш малко време- задай въпроса,който те гложди или може и никога да не разбереш!"

- Откъде...- опита се да започне, но тогава видя следващото съобщение.- Да се скрия, ти нормална ли си?- закрещя, но знаеше, че няма смисъл да спори. Едва ли в този момент се опитваше да разчете думите, излизащи от устните му.
Беше бесен. Това мъничко глухонямо момиче се правеше на героиня по средата на събития, на които изобщо не трябваше да става свидетел. Колкото и смела и силна да си мислеше, че е, много бързо щеше да стане просто поредното парче месо, надупчено като сирене ементал.

Усети ръцете й върху рамената си, бутайки го към близкия... към гардероба?

- Ума ли си изгуби, двамата имаме по- голям шанс да ги победим. - отново доближи лицето си възможно най- близко до нейното. Нямаше време за спорове, чуваше стъпките на полицаите все по- близо. Разскърцания под беше техен приятел, но разбитите прозорци и хлабаво захванатата врата със сигурност нямаше да са.
Посегна към обувката си за малкото ножче. Огледа обстановката. Единствено можеха да се скрият зад дивана, затова го бутна да легне на земята, за да може да послужи и на двамата. Надеждата му се основаваше на това, че въпреки разкъсания плат, дървената му основа все още е достатъчно здрава.
Можеше да опита да използва и някаква част от разпаления от момичето огън, но какъв беше смисълът. Всеедно да се противопоставиш на атомна бомба с прашка с камъни. Нищо не губеше да се опита разбира се и затова взе в ръцете си няколко разпалени съчки.
Ами ако успееше да подпали къщата, може би димът щеше да послужи като прикритие и да успеят да побягнат нанякъде. Знаеше няколко места наоколо, но пък дали можеха да ги надбягат? Вероятно бяха дошли с полицейските си коли, с кучета, с още подкрепления. А когато ги хванеха, тогава идваше същинският ад. Не знаеше как е на другите места, но в затворите в Рио полицаите си го връщаха на престъпниците за всичките изхабени нерви по тях. Във вид на бой, леки насилвания. Всичко, което беше недоказуемо. Никога нямаше да забрави някои от писъците на Джанет, когато си поемеше по- дълбоко въздух и болката от погрешно зарасналите й ребра я срязваше като нажежен меч.

- Ела насам, не разбираш ли. Те имат пистолети, въоръжени са- крещеше думите към нея.- Какво мислиш, че ще им направиш с двете си хилави ръце. Зад дивана ще сме на сигурно от патроните.

За колко дълго обаче, не беше сигурен. Шансовете им бяха малки. Вече виждаше заглавията по вестниците: Семейство млади наркотрафиканти разстреляни в стара къща.

Музата все още не можеше да разгадае една от мистериите на Вселената: защо в 21 век мъжете продължаваха да си навират патриархалните простотии в лицето й? Ето го този тук – адамов син, ако така се определяше изобщо. Използваше това нарицателно, защото знаеше, че в Рио масовата религия беше католическата.Впрочем, тя я намираше за много постна и рестриктивна – който се беше опитвал да си измие ръцете от езичеството, го беше направил като за Бог да прости. И каква беше тази цялата женомразка пропаганда? Ами скромността? Направо не й се мислеше за омразата, която изповядваха към различните! Да не говорим за канибализма, на който се уповаваше – хлябът бил тялото на Иисус, виното – кръвта му. Да го бяха изяли още на разпване тогава!? Смахната работа!

Не, сега не беше време за религиозни дебати, имаше полицаи на прага. Терпсихора започна да чувства приближаването на стъпките. Най-близо бяха тези при входната врата. Местеха се бавно, като че бяха фигура на шахматна дъска, която чакаше ходът на другия играч. Онзи на задния вход не мърдаше изобщо.

- Изглеждам ли ти нормална? Аз съм ходещ магнит за проблеми с фалоси, прикачени към тях и ти си поредния!– изрепчи му се тя в лицето. Точици светлина окъпваха лицето й, докато се местеше бавно по скърцащия, дъсчен под. Ако тя усещаше движението си, то те я чуваха.

Малкото й тяло даде всичко от себе си, за да задържи мъжът в гардероба. Жалко, че нямаше ключ на вратата му, та да успее да го усмири. Но беше като магаре на мост, само че малко по-симпатично, но все толкова проклето и инатливо.
- ВЛИЗАЙ. В. ГАРДЕРОБА. – ако имаше глас, щеше да го изкрещи, но онова, което се очерта по-лицето й, бе по-красноречиво от писък. Цялата лумна в най-доматения оттенък на червеното, а очите й бяха тъмни, лъскави и луди като на самка, решена на всичко, за да защити малките си.

A той, големият мъжкар, спасителят на светове, застана в поза, достойна за член на бой банда, насред отвореното пространство между камината и дивана и извади...ножката си. Слава на Зевс, че й изпращаше мъже с джобни ножчета, които да се опитват да я спасят от кашата, в която самите те я бяха забъркали. Трейси въздъхна разочаровано. Този май не можеше да чете емоции, защото тя цялата беше една ходеща, разпалена удивителна, която го наставляваше да се прибере с малката си чикийка на безопасно място, докато тя се справи с ченгетата.
- Да ги победим?! – от отчаяние, тя започна да размахва ръцете си съвсем по италиански, ужким това свършеше някаква работа.

- С какво? С ножчето ти за масло и момчешкият ти чар ли? Казах ти, за пореден път, в името на Зевс и Хера, влез в шибания гардероб! – изобразяваше думите си бавно и отчетливо, но в зениците й се четеше отровен яд.
Нямаше време. Полицаят на първи пост беше на крачка от вратата.

Трейси се отказа повече да се опитва да спаси глупака и просто застана в центъра на стаята. Не беше удачно, тримата нямаше да имат пълна видимост към нея. Тогава тя прибягна до по-адреналиновата опция – прогнилата маса за хранене, бутната до прозореца. Скочи на нея с лекота на летяща птица и  остана в клекнало положение. Телефонът й блесна в ръцете и от него се понесе лека, но пищна музика – беше като онази, която пускаха в баровете с нагрилета и турско кафе, но стилизирана версия, с добавен в нея електронен съпровод, който даваше на музата още по-добра координация, заради баса.
Завардените входове зейнаха едновременно, като гладните усти на химера.

Чакаше ги. Тялото й се изви като ехидна около екзотичната мелодия, идваща от телефона. Ако не си беше свалила бикините, щеше да съблече роклята си само заради ефекта, но идеята да остане гола преди четирима мъже без заплащане не я привлече. Ръцете й описваха змиевидни движения около главата й. Беше изкусителна. Човек не би могъл да откъсне поглед от нея, дори и да не беше хипнотична.
Полицаите спряха на местата си. Не виждаше лицата им, защото бяха скрити зад черни, скиорски маски, но очите им започнаха да греят в студено, морско синьо, докато я наблюдаваха.

Стоейки приклекнала върху подобието на холна маса, момичето му напомняше на таралеж в защитна поза. Единствено й липсваха бодлите, които да я предпазят. А щяха да са й нужни.
Не разбираше дали просто беше изгубила разсъдъка си или искаш да бъде използвана като жив щит.

"Ще излъжеш, ако кажеш, че не си го помисли. И без това двамата сте трупове, защо просто не я използваш за примамка, докато бягаш през глава. Не й дължиш нищо, тя сама дойде с теб дотук. БЯГАЙ!"- гласът в главата му никога не беше бил толкова напорист. Може би с неговата смърт свършваше и неговия жалък живот. Можеше ли да каже, че е... изплашен?

Замисли се кога за пръв път осъзна, че не е сам. Тъкмо навършваше 14. Точно на рождения си ден, датата, на която осъзна, че ще е поредният празник, който ще прекара сам. Родителите му нямаше да се върнат, беше разбрал малко по- рано. Нямаха нужда повече от него и от помощта му.  Седеше на тротоара, валеше дъжд, а едрите капки го удряха право в лицето. Сякаш сам ги беше призовал, за да скрият сълзите, които капеха като фонтан от очите му. Можеше да плаче за толкова много неща, но избра да е заради празника си.
И точно там, на тази улица, на ръба на отчаянието гласът в главата му предсказа, че го очакват велики дела. И той му повярва, защото на какво друго можеше да се надява? Оттогава бяха неразделни. С времето осъзна, че другото му Аз представляваше негова много дълбоко заровена тъмна страна, която най- често казваше нещата, които той самият желае, но не смее да ги изрече на глас. Понякога и го подиграваше. Точно като първите му думи към него. Защото какви велики дела можеха да се нарекат кражбата на храна, на пари и на предмети от първа необходимост. Постоянните борби за надмощия с останалите разбойници, лъжите, лицемерието.
Дваше му и добри съвети, добри напътствия. Дали това не беше един от тях? Какво губеше да го направи. Едно глухонямо момиче, което беше страдало достатъчно. Що за живот беше да си в такова състояние, в свят, в който звукът беше основен способ за комуникация.

Отърси глава. Не размишляваше логично, това не беше той, не беше такъв. Просто беше отчаян, разстроен, че всичко можеше да свърши тук и сега. Може би Гласът успявше да му повлияе по някакъв начин, нали бяха едно цяло. Все пак момичето беше първото живо същество, с което "разговаряше от месеци". Не биваше да й позволява да се самонарани.

Но ето я, продължаваше да стои на масата, но във видът й, в очите й имаше нещо, което не се виждаше всеки ден, не и в моменти като този. Целеустременост, яд, жажда. А музиката от телефона добавяше допълнителна нотка на... спокойствие в тази нехарактерна обстановка.

Тогава полицаите пристъпиха прага. Направиха го някак изящно, осъзнаваха, че няма от какво да се боят. За тях те не бяха равносилен опонент. Бяха просто деца, които си играеха на криеница, но играта беше приключила, преди да преброят до десет.

И тогава я забелязаха. Погледът им се изцикли, устните им се отвориха за ахване. Не вярваха на смелостта й или усетиха това, което Валерио чувстваше с всяка клетка на тялото си. Момичето не просто стоеше, за да ги посрещне. Тя беше там, за да им се противопостави. Невинна, дребна и миловидна, но страшна. По един свой непознат за хората начин. Приличаше повече на лъвица, чакаща жертвата си, отколкото на глухонямо момиче, чакащо съдбата си.

Музиката я погълна.
Като боа.
Като желание.
Като глад.
Вече бяха едно цяло.. Муза и музика. Съчетанието беше красиво, но и страховито, ако се намереше страничен наблюдател. Всъщност, имаше. Младият мъж, когото Терпсихора се опитваше да предпази. Дори не знаеше защо, при положение, че единственото, което бе свършил до сега, бе да я вкара в поредната беля и да й извади джобното си ножче. Мъжкият род в днешно време беше гола вода.

Откакто се бе захванала със занаята, даден й по рождение, все се чувстваше неуверена да го практикува пред голяма публика. Мислеше, че банкетите на Олимп ще я научат да е по-равнодушна, но уви. Всеки път тръпнеше от притеснение, а малките, седефени мъниста и слънчеви пайети потръпваха с нея, изглеждаха живи – все едно бе облякла върху себе си кожата на ехидна или опашката на сирена. Шумоляха притегателно щом затанцуваше, а отблясъците им бяха като звездопад в тъмното. Но сега всичките сценични костюми липсваха, долните й гащи бяха залепнали за бедрото й през плата на роклята, а тя вече бе преживяла най-голямото си падение в един бар на улицата на Червените фенери в Амстердам и не й пукаше. Бяха видяли всичко, което някога бе искала да скрие.

Полицаите стояха стъписани при точките си на проникване. Единият се разсмя с почти женски кикот. Трейси си помисли, че ако не беше на служба, щеше да направи коментар, че е надрусана. Мълчанието помежду трите тъмни фигури й напомняше за неизречена смъртна присъда.

Тя раздвижи ханша си и кискането отново се отприщи, но бе в по-мъжествен облик. В малката стая имаше ехо, което ветрецът разнасяше. След второто поклащане на талията й, обаче, всички утихна магически. Само мелодията продължаваше да стене в гъстия мрак, а дисплеят на телефона осветяваше бегло тялото и лицето й. Светлосенките правеха танца й още по-примамлив. Беше като игра в къща с огледала. Тук-таме пропълзяваше струйка светлина от лунния пейзаж навън и добавяше нова щипка мистика в изпълнението й. Не даваше всичко от себе си, защото не го заслужаваха. Запретна полите си леко и стегнатите й глезени описаха дъга около оста на малката маса.

Терпсихора вече виждаше умората в мускулите на мъжете, дори и през дебелите катове дрехи. Ръцете на полицаите се отпуснаха бавно, като по команда и оръжията намериха леговището си обратно в кобурите им. Телата им започваха да се синхронизират с нейното, като че тя опъваше невидима нишка свързваща четиримата. Една ръка нагоре  - още три я последваха. Стъпка в ляво – тропотът на още шест крака разцепи спокойствието на мъртвата къща. Накрая, когато усети, че държи юздите, тя рязко ги пусна и тримата мъже в униформи се стовариха на пода едновременно. Изохкаха, което беше добър знак – не бе убила никого без да иска.

„ Памметта си отива...“ – прошепна някакъв дух, който се бе намъкнал в къщата. Звучеше като тайно любовно послание, изречено срещу вятъра. Трейси си мечтаеше някой ден да го чуе. Беше нейният глас – така, както трябваше да звучи, ако Зевс, нейният баща, не й го беше отнел.

Терпсихора забързано скокна от масата и се огледа за Валерио, но не можеше да го види в тъмницата. Тя почука три пъти на масата, както му беше обещала и зачака появата му. Беше време. Трябваше да се възползват от момента и да бягат.

Всичко му изглеждаше като някаква приказка. Приказка за свръхестествени чудовища, които се крият в телата на млади момичета и оплитат мрежи от магии,  за да контролират околните.

Това, което се разигра пред очита му не можеше да  е истина. Не и в този свят, в тази епоха. Като че ли преди няколко секунди бяха просто двама, играещи си с технология от съвремието. Докато не дойде моментът, когато тя си заигра с нещо невидимо, нещо непонятно, нещо, което беше виждал само във филмите. Магията й беше превърнала така страшните полицаи в кукли на конци. Както се бяха появили, така и бяха изпопадали като кегли един след друг пред очите му.

Изправи се и се изтупа от прахта под масата. Не искаше да я погледне в очите. От страх, че ще го превърне в същото глупаво същество, като струпаните мъже пред себе си. Лицето й беше променено, в това беше сигурен. Имаше нещо по- величествено, нещо по- страшно. Не можеше да го сравни с нищо друго. Сякаш беше пораснала за няколко мига. Дали не беше възможно да извлича енергията на околните?

- Ккаакк- започна, но тогава усети ръката й, хващаща неговата, дърпаща го навън. Подчини се. Смееше ли да направи нещо друго. Та тя беше магьосник. Фокусник. Или нещо подобно. Но със сигурност не принадлежеше към съвремието.

Отдалечиха се бежешком от къщата, от неговия временен дом. Навън все още валяха едри капки дъжд, но нито мокрите му дрехи, нито мократа му коса и калта, която го пръскаше при всяка негова стъпка имаха значение. Трябваше да разбере какво е станало, трябваше да научи повече за случилото се. Имаше чувството, че това щеше по някакъв начин да промени целия му живот.

Свиха през тръстиковата гора и се озоваха пред улицата, която свързваше гарата и центъра на града. Осеяна със стар, разбит на парчета асфалт. Отдавна оттук не минаваха коли. Целият поток от хора използваше пътя между летището и гарата, а този служеше за пренос на тежки товари от големите камиони.
Беше неделя, така че едва ли се очакваше някой да мине оттук. Не и ако работата му беше чиста. Можеха да използват мястото за временен отдих.

- Осъзнаваш, че нещо не ти е наред, нали?- Думите излезнаха от устата му по скоро като упрек, отколкото като учудване.- Благодаря ти все пак, че ми спаси кожата, но... Какво си ти? Как се научи на това? Какво направи с тях? Как?- Въпросите излизаха един след друг, а не беше сигурен дали иска да чува всички отговори.

Замисли се какво трябва да направи с нея. Ако получи отговор, който го поставя в опасност. Ако му каже, че е дошла да разруши света например. Или, че е преродилия се Дявол. Може би яко я намушкаше щеше да се превърна в димна завеса и да я разруши? Или да се напука като ваза и да се разпадне на парчета. Или от нея да излезнат хиляди буболечки, които да се разпръснат.

" И в кой от тези варианти ти ще успееш да си достатъчно бърз, за да я надвиеш? Ами ако чете и мисли? Труп си. Бъди мил, поговорете си, закълни се, че ще си мълчиш и бягай като вятъра!"

Но ако четеше мисли, щеше отдавна да е разбрала, че е луд. Че си говори сам. И може би нямаше да го защити. На кого му е нужен още един луд по света?

Трите чучела лежаха и дишаха тежко, с носове забити в прогнлите, вонливи дъски на къщата. На Трейси и се стори, че видя линийка гореща кръв да се стича от ноздрата на единия, но нямаше време да му обърне по-обстойно внимание, защото хипнозата й нямаше да трае много дълго без музиката и танците й. Тя огледа помещението за евентуални следи, които можеха да уличат нея или младия мъж, прибра телефона си в джоба на роклята си-балон и издърпа Валерио навън с всичката сила, която можеше да се концентрира в едно телце на танцьорка.

Как? Това ли беше попитал той? Не можеше да е сигурна дали не беше просто движение на устата му заради шока. Хората имаха странни начини да изразяват яростните си емоции – едни чупеха чаши, други крещяха, трети изпадаха в екзистеницална криза. От всички, Трейси най-много мразеше последните, защото как точно една няма муза може да се справи с някой, който отказва изобщо да отчете съществуването на околен свят.

Неговата ръка шаваше в нейната, не искаше да стои мирна – приличаше на непослушно дете, което се опитва да се измъкне от кошарката си. Разбира се, че беше го уплашила. Дори и да не гледаше, случилото се бе от ясно, по-ясно.
Двамата тичаха през калища и тресавища в забравения район, където, забеляза музата, имаше много запустели къщи, които някога бяха били архитектурен мираж с красивите си тераси и лица в папагалени цветове. Пред повечето имаше по някого – жена, с очни ябълки обърнати навътре към черепната й кутия от опиятно удоволствие лежеше като манекен на стълбите пред една висока триетажна кокетка в резедаво, хлапета в широки дрехи, които се преструваха на гангстери в малкия двор, под липите на едно бяло бунгало, мъже от смесен произход с тежки златни вериги, придружавани от оскъдно облечени малолетни момичета се мотаеха около голямо имение с лъвови статуи на входа. Да, нямаше и съмнение, че това беше лошата част на мегаполиса.

Нещо щъкна – като скъсан ластик на детска прашка и Терпсихора усети как сандалът й се изплъзва от крака. Тя рязко спря, а движението й предизвика дълбока бразда в калта след нея. Ама, че късмет! Музата го свали и го захвърли настрани, в някакви съмнителни драки, които изохкаха, когато обувката ги наклони. Същото се случи и с другарчето на сандалът й, въпреки, че то бе здраво.
Остави Валерио да я води, преди и двамата да се окажат по-загубени от преди, но това май беше лоша идея. Оказаха се на гарата, която по това време беше пустя и гробищно тихия. Единствено фара на острова наблизо намигаше на тъмнината, а ревът на параходите раздираше спокойната околност. Този младеж наистина беше лош престъпник, ако това му беше амплоато.
Прекарал десетина години като просякиня по Пражките улици, Терпсихора знаеше, че когато се укриваш от закона, най-добре е да се разтопиш, като захар в чай, между  тълпата. Бонус точки, ако множеството е интернационално, както бяха повечето главни улици в столиците.

Освен всичко, той сега точно реши, че му е времето да й вдига скандал, като ревнивец, за дето му беше спасила живота.
Трейси въздъхна шумно, до колкото можеше едно нямо момиче и отново го повлече след себе ви по посока на вибрациите и светлините на центъра. Повървяха четвърт час, преди най-сетне да се слеят с туристите.
В джоба си потърси някакви дребни и шепа центове, наброяващи поне десетина долара изплуваха от дълбините на роклята й. Спря се и поръча сладолед от едно момиче на улицата, посочвайки  с пръст ваниловия и шоколадовия. Връчи на беглеца шоколадовия, а фунийката с белия остави за себе си.
- Жив ли си? Жив си. На свобода ли си? Да! Какво значение има останалото? – попита тя без глас, но достатъчно ясно с устни, че да я разбере, след което близна от десерта си.