Summer storm.

Не бива да проклинаш онова, което пада от небето. Включително дъжда. Без значение какво се сипе, без значение колко проливен е пороя или щипещ - снега, никога не ругай онова, което ни е отредило небето. Знае го всеки. Дори и Емир. Въпреки това този първи петък от юли, докато крачеше по тротоара, покрай безнадежното задръстване из улиците, той псуваше като хамалин, съскаше и не спираше да ругае разместените плочи и чисто новите си лъснати мокасини, шофьорите, които дружно и усърдно натискаха клаксоните, макар и да беше пределно ясно, че бибиткането няма да помръдне автомобилите, цялата Османска династия, която навремето е превзела Константинопол и
после не се е отказала от грешката си, и, разбира се, дъжда... шибания летен дъжд.
Дъждът е истинско бедствие тук. В други части на света, един порой ще бъде счетен за благословия от всички - благодатен за реколтата, пък ако случайно някого го е обзела романтиката, добро за влюбените. Не и в Истанбул. За нас дъждът не е въпрос на едно тъпо измокряне. Нито пък въпрос на цапане. За нас дъждът е свързан с яд. Той е кал, безредие и гняв, сякаш и без него са ни малко. И ярост. Преди всичко ярост. Ние - общо 10 милиона и половина на брой - се борим ожесточено с капките като мърляви котета, хвърлени в кофа с вода.
Обаче в тази битка не сме съвсем сами, защото в нея се включват и сокаците с допотопните си имена върху ламаринени табели, включват се и купчините боклук, които се мяркат почти на всяко кьоше и чудовищните строителни изкопи, които не след дълго ще се превърнат в лъскави небостъргачи, и чайките... Всички изпадаме в необуздан гняв, когато небесата се отварят и се изсипват над главите ни.
Но малко по-късно, когато последните капки достигнат земята, а множество други са се закрепили по измитите от мръсотията листа, в онзи миг на покой, когато и ти, и самият дъжд не сте съвсем сигурни дали най-сетне е спряло да вали, ей тогава, всичко притихва. В една минута, съдържаща цяла вечност, небето като че ли се извинява за бъркотията, която е забъркало. И тогава ние - мокри до кости, с подгизнали палта и уплах в погледа, извръщаме очи нагоре, където небосводът сега е по-светъл отвсякога. Взираме се и неволно се усмихваме. Прощаваме му на това небе - както обикновено.
Ама в онзи момент все още валеше като из ведро и Емир изобщо не беше в настроение да прощава. Не носеше чадър, защото си беше обещал, че щом е достатъчно смотан да хвърля куп пари и да купува поредния чадър от бог знае кой подред уличен търговец само за да го забрави някъде веднага щом пороят стихне, му се падаше да се мокри. Така и така вече беше късно, защото беше станал вир вода. Виждате ли? Именно по това дъждът прилича на скръбта: правиш каквото можеш да не те засегне, да си останеш сух и чист, но ако се провалиш, идва миг, когато започваш да възприемаш дъжда не като капки, а като несекващ порой и именно поради тази причина решаваш, че вече ти е все тая и можеш да се намокриш.

Капките се стичаха по широките рамене на Емир. Както предполагаше и фамилното име Кара*, подобно на останалите членове на на семейството си, той се беше родил с гарвановочерна коса, но за разлика от тях - беше успял да я запази на темето си. Мрачните му очи, които по принцип бяха широко отворени и изпълнени с пламенна интелигентност, от време на време се присвиваха и се превръщаха в две цепнатини на тотално безразличие, присъщо единствено на 3 вида хора: безнадеждно лековерните, безнадеждно отчуждените и безнаджеждно обнадеждените. Но понеже Емир не спадаше към никой от тия типове, безразличието му - колкото и мимолетно да бе - беше неразгадаемо. То прикриваше като с балдахин душата му, правейки я нечувствителна като след анастезия, но бързо изчезваше, като оставяше Емир сам в тялото му.
Той направи следващата си крачка върху една клатеща се тротоарна плочка и видя как калната локва отдолу се разплисква и оставя чуднички кафяви петна по обувките му. Отново започна да сипе ругатни. Беше единствен в семейството си, който употребяваше така умело, несдържано и яростно нецензуриран език, затова, започнеше ли веднъж, не се спираше, като че ли наваксваше за всички други. И този път не бе по-различно.
Докато подтичваше, Емир проклинаше общинската управа, миналата и настоящата (да, в това число и себе си), защото честно казано не помнеше да е имало някога дъждовен ден, в който тротоарите да са били поправени. Но още преди да е приключил с псувните, той изведнъж спря, вирна брадичка нагоре и присви очи. Изруга отново, но тоя път дъжда. Според неписаните и ненарушими морали на покойната му баба, това си беше чисто богохулство.
Емир определено ги знаеше правилата на баба, но този първи петък на юли се чувстваше достатъчно покварен, че да му е все тая. Пък и казаното - казано, станалото - станало. Беше зает човек. Нямаше време да съжалява.

Вдигна ръка във въздуха, все едно искаше да хване Зевс за яката и да го разтърси здравата. Но понеже Зевс вече не беше на небето и нямаше вина за този безбожно силен порой, Емир чисто и просто искаше да спре такси. Късметът му се усмихна понеже в задръстването беше попаднал един таксиметров шофьор, който със сигурност не беше щастлив от лиспата на клиент в тази така доходоносна ситуация. Емир притича до него, промушвайки се между спрелите на крайбрежния булевард Кенеди коли и се метна на задната седалка.
-  Към Аксарай! - казаха в един глас с дамата, която току що също се беше качила.
Спогледаха се изненадано в стил "това е моето такси, бе!". Емир може и да беше джентълмен, но нямаше да напусне тази кола, докато навън не спреше да се излива такова количество вода.



---------------------------------------------------------------------
Кара* - от тур. (kara) - черен

- Хей, погледни ме! - беше ѝ писнало от сълзите на малкото момченце. Хвана го грубо за раменте и клекна на неговото ниво взирайки недоволен поглед в подпухналите му очи.
- Недей да ми подсмърчаш. Чу ли!? Искаш да те върна вкъщи ли? - назидателният ѝ тон сякаш режеше малкото момче и при всяка следваща дума очите му пърхаха все по-бързо. Знаеше, че нямаше правилен отговор. Тя щеше да е ядосана и да кажеше 'да' и да кажеше 'не'. Щеше да е недоволна дори и да мълчеше.
- Да. - призна си въпреки всичко и сведе поглед към мокрите плочки гледайки ги гузно.
- Гледай ме в очите като ти говоря, Томас! - едва не кресна жената разтривайки ядно рамената му отново, а от очите на дребното момченце понечеха да потекат отново сълзи.
- Искаш! Добре. Ще те заведа вкъщи. Ще си седиш там цял ден. Цели три дни вместо в проклетата болнична стая и когато бъбреците ти откажат съвсем ще се мъчиш в болка. Ще си заключен между четирите стени на твоята удобна стая, но няма да можеш да си намериш място! Няма да играеш игри! Никакви игри! Ще седиш и ще ме молиш да те заведа в болницата, но аз няма да го направя. И накрая ще умреш. Така ли искаш да умреш, Томас! Кажи, че си го избираш сам и ще те отведа вкъщи без проблем! - крещеше срещу почервенялото му от рев лице. Гледаше жената с всички сили в сивкавите ѝ очи и се боеше да ги отклони дори за секунда. Не искаше да отговаря. Никога повече. Искаше си в стаята. В болницата щеше да го боли. Щяха да вкарват малките маркучета в крехкото му телце. Щяха да забиват безпощадно иглите. И като беше тръгнал да си мисли за всичко, което не искаше защо и да не започнеше да проклина и бъбреците си. Проклети бъбреци. Проклети органи. Когато беше по-малък си мислеше, че в него няма нищо. Освен кръв, очевдно, защото всеки път щом се спънеше или паднеше, това ставаше често, започваше да тече червената течност. Какви бяха тези глупости измислени от големите! Не просто един или два органа, а цели системи. Свързани помежду си. Изпълняващи функции. С всяка следваща истина за света, която откриваше се чувстваше все по-уязвим. Все по-заплашен не само от околния свят, но и от този вътре в него.
- Не искам да ме боли. - прохлипа  към русата жена и сълзите му отново тръгнаха да се стичат по лицето му, ала Амели не го бе скастрила.
- Томас, стига глупости. Разбира се, че ще те боли. Във всеки случай ще те боли. И здрав да беше пак щеше да те боли. Колко пъти си го минавал. Можеш да се справиш с малко болка. Не си бебе. Вече си мъж. Болката не плаши мъжете. Без болка как ще станеш силен. Няма как. И мен ме боли. И лекарят, който ти слага системите го боли. Всички ни боли. - тонът ѝ се беше смекчил макар все още да не бе получил топлата прегръдка, от която имаше нужда малкото момченце, но беше напълно достатъчно да спре да плаче. Все още искаше да се върне вкъщи, все още го беше страх от болката, но си замълча. Жената се изправи държейки чадъра над главите им и го хвана отново за малакта ръчичката и продължиха напред към болницата.
- Обади ми се като приключат. Или просто ако имаш нужда да си говориш с някой. Ще те взема след три дни. Дори няма да усетиш как ще мине времето. Добре? - плъзгащите врати се удряха заплашително една в сруга зад гърбовете им, а познатата им сестра се приближаваше с шумните си токчета. Целият му ден се измерваше с потракванията на токчетата. Токчетата на Амели, който се приближаваха до входната врата на апартамента. Токчетата на Амели докато се движеха към болницата. Токчетата на сестрата, която идваше към него. Не му оставаха повече от десет потропвания време.
- Добре. - кимна детето вече малко по-спокойно от преди малко. Младото момиче се наведе и целуна челото му, а след това разроши леко косата му и кимна, а след това се усмихна топло. Сестрата се приближи хващайки го сигурно за ръчичката. Размениха си няколко реплики със Ам, а след това  токчетата отново започнаха да оглушават света му. Шейсет и три потропвания до болничната му стая. Беше ги броил.

Познатото лице в края на улицата я сепна. Дъждът удряше по черният чадър, а краката ѝ бяха замръзнали на място. Трябваше да се скрие някъде. И то бързо. Виждаше как мъжката фигура все още не бе вдигнала поглед към нея. Не я беше видял. Време имаше.
Погледът ѝ попадна на първото свободно такси в задръстването. Слава на всички Богове, макар и не чак толкова божествени в момента, че трафикът беше слабо място в днешния ден. Шмугна се по най-бързия начин в колата и каза първото, което дойде в ума ѝ.
Обърна объркан поглед към настанилия се мъж до нея в колата. Капките се стичаха по плата на сгънатия чадър в ръцете ѝ. Разбира се, можеше да излезе точно сега и да потърси друго такси, но рискуваше мъжът навън да я види. Нямаше начин да слезе от таксито.
- Качих се първа в таксито. - сериозният ѝ, леден глас пропука тишината в таксито. Звучеше точно като Томи, когато се опитваше да излезе наглава с когото и да било. Какви бяха тези детски аргоменти.
- Болят ме краката от вървене. Токчетата са неудобни. Таксито ми трябва. - побърза да изрече лъжата. Мразеше лъжите. Радваше, че момченцето не беше пред нея, за да види лошият пример. В друг случай вероятно нямаше да ползва подобна лъжа, но сега нямаше много избор.

Руса, леко разрошена по детски коса, проницателен син поглед, който загатваше наличието на нещо дяволито и лице на ангел. Представляваше противоречива, но интригуваща комбинация, която обезоръжаваше и елеминираше нуждата от всякакви оправдания. Но тя, преди всичко, беше жена. А жените винаги се чувстваха длъжни да обясняват. И ако Емир беше разчел правилно едва доловимото потрепване на гласа й - да лъжат, също.
- Е, при това положение, не ми остава друго освен да сляза и да ти отстъпя таксито - каза той с цялата ирония, на която беше способен.

Непознатата дама обаче далече не се беше оказала толкова прозорлива или просто беше достатъчно незаинтригувана от присъствието му, за да му обърне внимание. Изпрати го с едно кимване и вяла усмивка, която при други обстоятелства можеше и да мине за любезна, но сега беше по-скоро признак на раздразнение и досада.
- Наистина ли си мислиш, че ще си тръгна?
Тя имаше дързостта да извие въпросително едната си вежда и да го изгледа в стил: "не виждам защо не?"
- Няма да мръдна оттук, докато небето продължава да изсипва целия си ужас над главите ни.
Нещо в начина, по който устните й се разтвориха, за да поемат дъх в отговор, му подксаза, че ще последва възражение. Затова я изпревари:
- И без друго сме в една посока. Разбира се, ако не искаш да споделяш превоза, си свободна да излезеш на дъжда. В случай, че ти се рискува...

Последното изречение на Емир сякаш я остави без повече аргументи или категоричността в тона му й подсказа, че не беше добра идея да продължава спора. Тя се отпусна на седалката си и зарея очи през запотеното стъкло. Пътуваха, потънали в мълчание, като от време на време Емир си позволяваше да хвърли непринуден поглед към дамата, която, изглежда, вече съвсем беше спряла да отразява присъствието му и беше потънала в собствените си мисли. Неговият ум, от друга страна, също беше ангажиран с въпроси. Причината за лошото му настроение бяха новините, които бе получил тази сутрин - нови проблеми със Съпротивата, чиито сили сякаш нарастваха с всеки изминал ден и ставаха все по-неконтролируеми. А той беше сам. В град с още 10 милиона души, сред които можеше да има врагове навсякъде, той беше съвършено сам. През пръстите му пробягаха малки електрически заряди, които проблеснаха за миг, а после се скриха обратно в дланта му.

- Тук удобно ли е да спра? - попита шофьорът. Беше първият нарушил мълчанието в купето.
- Да - отново като по команда отговориха в един глас Емир и непознатата. Размениха си по още един неловък поглед, след който и двамата започнаха да търсят пари.
Онова, което беше започнало като обикновено ровичкане, се беше превърнало в необявено словом състезание "кой ще си намери портфейла първи". И този път спечели Емир. Бъркотията на дамската чанта не можеше да се мери с универсалността на мъжкия вътрешен джоб на якето.
- Аз ще платя - настоя.
Да, определено можеше да бъде джентълмен. Всичко беше въпрос на желание.

Погледът ѝ се рееше някъде извън таксито, а мислите ѝ бяха много далеч от настоящото ѝ място.  Дори не бе сигурна защо бе тръгнал така деня ѝ. Сякаш ситуацията на Томи действаше прекалено много на нервите ѝ. Повече отколкото обикновено позволяваше на подобни събития да  ѝ действата.  И все пак трудно можеше да остане безразлична.
Таксито спря не след дълго, а ловките ѝ пръсти се опитаха да достигнат до протмонето ѝ възможно най-бързо. За жалост, неуспешно. Непознатият не беше длъжен цялото такси. Все пак и тя се бе движела точно до него. Тя настояваше да остане. Щеше да е редно да си разделят сумата и всичко щеше да е наред. Малко късно се сещаше да се прави на джентълмен след като не ѝ отстъпи мястото в жълтата кола, но така или иначе  подобни дребни проблеми нямаха особено значение. Пък и самата тя не се бе държала особено добре имайки предвид, че непознатия не ѝ беше направил нищо освен да защитава правата си.
И все пак не възрази. Стоеше послушно на мястото си и проследи спокойно с ледения си поглед банкнотите прилягащи идеално в ръката на шофьора, а след това ирисите ѝ попаднаха върху тези на непознатия и за момент потъна в тишина. Не направи нищо. Очите ѝ не издаваха никаква емоция. Седеше там на седалката, а ледът се впиваше в непознатия преценяйки го.
- Добре. - кимна спокойно, а след това излезе от таксито напълно готова да продължи по пътя си. Не валеше. Времето все още беше мрачно, но липсата на слънчеви лъчи нямаше да ѝ попречи до толкова. Вратата се затвори зад гърба ѝ и таксито потегли. За секунди между двамата непознати настъпи тишина.
Младото момиче обърна гръб на мъжът и се завъртя елегантно на пети след което понече да продължи със задачите си. Имаше цял час за убиване докато дойдеше време за интервьото ѝ и в действителност не бързаше. Нещо започваше да я човърка отвътре. Някаква странна вина. Не беше отстъпила за таксито, нито дори бе платила част от него, а в крайна сметка не се бе държала и особено мило. Амели не беше олицетворение на милосърдие и топли усмивки, но се придържаше към собствен кодекс. Стараеше се във всичко, което вършеше да има доза разум. Разумни отношения между хората. Капчица уважение. Подобни глупости, които ѝ бяха гарантирали много спокойстиве през последните няколко години, а нима не копнееше именно за доза спокойстиве откакто се помнеше.
Тиха въздишка напусна устните ѝ. Все още не беше направила и една крачка, когато отново се обърна към непознатия. Спокойният ѝ поглед потърси неговия. Нямаше да е учтиво да не го гледа в очите.
- Благодаря ви за разбирането по-рано. - нямаше да му е трудно да я изхвърли от колата. Все пак той беше мъж, а тя жена. Силите бяха ясни - Както и че платихте таксито. Нямаше нужда да го правите, но все пак благодаря. И се извинявам ако съм ви обидила по някакъв начин. Независимо дали с думи или с държание. - гласът ѝ беше равен, мек, но преди всичко уверен. Сякаш беше убедена във всяка една дума, която излизаше от устните ѝ. Съвсем по-различно от момента, в който беше изрекла лъжата си, за да остане в превозното средство.

Извинението й беше олицетворение на израза "след дъжд качулка". Емир осъзна, че е свъсил вежди, подобно на буреносния облак, който малко по-рано беше отприщил гнева си над Истанбул. Но с края на пороя беше дошъл и краят на лошото настроение на василевса. И макар отдавна да беше спряло да му пука за хорското мнение, че да се трогва от каквито и да било актове на милосърдие или пък коравосърдечност, той се опита да прояви първото.
- Пак заповядай - каза сухо. Не знаеше какво друго се прави в такива ситуации.

После обаче го осени една гениална идея и със също толкова равен тон добави:
- Трябва да ми се реваншираш.

"МОЛЯ?! "
Изписа се на физиономията й, но от устните й не се отрони нито звук.
- Ще обядваме заедно. Знам едно чудесно място съвсем наблизо. И не, няма особено голям смисъл да ми противоречиш. Така като гледам, най-вероятно не си сложила залък в устата си цял ден, освен това не си оттук. Мисля, че съм най-добрият ти избор, ако не искаш да си останеш гладна.

Погледът й попадна право върху неговия. Докато тя го преценяваше внимателно и калкулираше ползите и вредите да приеме подобно предложение от един съвършено непознат човек, който освен да й лази по нервите, досега не беше направил нищо друго, а това, че бе платил таксито, се явяваше като нищожна компенсация за всичко останало, Емир разсъждаваше по коренно различен въпрос.
Как, в името на всички Богове, беше възможно някой да има толкова сини очи?

Стратегически дадените й няколко секунди за размишление бяха изтекли, когато Емир направи един небрежен жест с ръка, посочвайки й в коя посока да върви. Поколеба се, отново, а после токчетата й потропнаха изпълнително по паважа.
Емир я последва, докато очите му изследователски запаметяваха всеки детайл от фигурата й - високите обувки, въпреки които стъпваше уверено, безупречният тоалет, който беше всичко друго, но не и ежедневен, и, разбира се, атлетичното телосложение под дрехите.
Не, не беше никак прилично от негова страна да пълни така жадно погледа си...с нея. Такъв си беше - неприличен, безцеремонен и понякога дори безобразно вулгарен. Но все пак успяваше винаги да се окаже в компанията на красива жена.
Съдба? Не. Призвание.

Действително, заведението, което Емир имаше предвид, беше съвсем наблизо. Беше го избрал заради опасенията си, че ако удължи маршрута малко повече, ще му се наложи да носи русокоската на ръце, когато неудобството на ходилата й стане непоносимо. Входът на ресторанчето обаче предвидливо беше едва на стотина метра. Фасадата беше непретенциозна и изчистена. Интериорът в помещението включваше комбинация от камък и дърво, умело преплетени, за да пресъздадат духа на нещо старовремско. Вътре гъмжеше от хора, които потропваха с прибори по порцелановите чинии и говореха на висок глас, докато обядваха.
Хостесата любезно се усмихна на Емир.
- Маса за двама? - изчуролика тя.
- Да, моля. Нека да бъде на горния етаж.
- Имате ли резервация?
- Би трябвало. Емир Кара.
Момичето примигна няколко пъти. Явно името й говореше достатъчно, тъй като дори не си направи труда да прегледа списъка с резервациите.
- Последвайте ме.
Девойката ги поведе към асансьора и ги придружи чак догоре. Озоваха се на покрива на сградата, който беше превърнат в далеч по-луксозно място, откъдето човек можеше да се наслаждава на красива гледка и вкусна храна, а в случая на Емир - можеше да се намира и в красива компания.
- Ще желаете ли нещо за пиене?
- Червено вино. Колегите ви знаят за кое говоря.
- Нещо друго?
- Всичко, което поиска дамата.

Едно трябваше да му признае, искрено се възхищаваше на убийствената му увереност в себе си. Думите излизащи от устата му не бяха запитване, нито дори покана. Бяха чиста и неподправена заповед. И то сервирана по напълно нестандартен за нея начин. Обикновено хората не обявяваха предложението си за обяд като факт, а още по-малко след това следваше обида относно способността ѝ да си набаваи сама храна.  Какво всъщност целеше мъжа? Да ѝ лази по нервите или да сподели компанията ѝ? Доста странни средства ползваше, за да постигне целите си.
Очите ѝ гледаха неговите преценително и преди да се усети, че тишината е станала прекалено дълга,  той явно вече бе решил вместо нея. Тръгна спокойно в посоката, която той ѝ бе посочил. Сетивата ѝ се изостриха за секунди, а температурата около нея спадна едва доловимо. Не можеше да вярва на напълно непознат. Трябваше да остане нащрек.
Мястото беше хубаво, не можеше да го отрече. По всичко личеше, че нямаше да е никак евтино. Защо? Беше под неговото ниво да яде в квартално ресторантче за бързо хранене ли? Или се опитваше да я впечатли? Плати таксито ѝ. Сега щеше да плати за скъп обяд.
Името му дойде прекалено неочаквано за нея и ѝ бе трудно да овладее изненадата си. Очите ѝ се извъртяха връждебно към напълно непознатия, който се оказваше да бъде не друг, а лидерът седящ на трона на Турция. И я наричаше бедна в очите ѝ. И крадеше таксито ѝ. Нямаше ли си лична кола като всеки самоуверен лидер в днешно време!
Бързо върна леденото изражение на лицето си преди да е успял да види каквато и да било емоция на лицето ѝ. Последва го до масата на покрива. Настани се спокойно на стола си и облегна лакти на масата впервайки поглед към неговия. Наблюдаваше го докато поръчваше. Защо не ѝ се беше представил с името си? Толкова по-лесно щеше да спечели превоза си ако бе използвал името си. Не му пречеше да го направи за ресторанта, но по някаква причина не се беше възползвал за таксито. Въобще беше ли безопасно да се разхожда така спокойно пред хората! Ами ако тя беше част от съпротивата. Ами ако му заложеше капан. По дяволите, ако шофьора на таксито знаеше кой е той и го откараше в някоя задънена улица където щяха да нахлузят човал на главата му и щяха да забият преспивателно във врата му? Сините ѝ очи се вглеждаха в лицето му и въобще не проумяваха как можеше да се отнася по такъв лековат начин с положението, парите и сигурнстта си едновременно.
Усети настанилата се тишина и погледът на сервитьора върху себе си. Очевидно очакваше от нея да чуе поръчката ѝ. Облегна се назад удобно в стола си и кръстоса ръце пред гърдите си, а след това откъсна поглед от този на Емир и вдигна сините си очи към момчето.
- Поничка с какаов крем и пържени картофи. Благодаря ви. - усмихна се учтиво и кимна след като бе готова с избора си. Момчето ѝ хвърли объркан поглед, а след това погледна объркано към мъжът срещу нея. Върна погледа си върху нея, а в погледа му се четеше "това шега ли е?". Преглътна нервно очевидно притеснил се от ситуацията, но бързо осъзна, че няма смисъл да задава излишни въпроси. Особено докато лидерът им бе на няколко метра от него. Кимна послушно и леко неуверено се оттегли.
Сега вече бяха сами. Напълно сами на изискания покрив. Спокойният ѝ поглед се върна върху него сякаш продължаваше да търси нещо нередно у него. Сякаш очакваше да види кога щеше да допусне отново грешка.
- Не видях охрана. Изключително неразумно от ваша страна. - побърза първа да прекъсне тишината карайки направо - Плащате такситата на непознати, водите ги на вечеря, но нямате лична кола, с която да излезете при подобен дъжд? Нямате хора, които да пазят гърба ви? Без притеснение развявате пред хората статута си? - продължаваше да дръжи думата тя докато в гласът ѝ се прокрадваше съвсем лека нотка на назидателност.

- Знаеш ли какво е истински неразумно?
Емир направи кратка пауза, през която педантично коригира подредбата на приборите, подравнявайки ръбовете им.
- Неразумно е да си поръчаш поничка с какаов крем и пържени картофки в град, където би могла да ядеш далеч по-вкусни неща.

Развесели го скромният й опит за провокация. Тя, разбира се, нямаше откъде да знае, че смущението беше усещане, което беше чуждо на Емир. Той методично бръкна във вътрешния джоб на измачканото си, прогизнало спортно сако, което беше захвърлил на съседния стол, и измъкна една метална табакера, а лицето му издаваше пълна непринуденост. С обигран жест извади пурета и запали.
Ухаеше на череши.
Леко сладникав аромат, примесен с трапчивостта на тютюна и горчивината в привкуса на изгоряло. Емир дръпна веднъж и издиша плътен облак дим.

- Направи твърде много прибързани заключения на базата на наблюденията ти от последните няколко минути. Това, струва ми се, също е неразумно.

Но пък и доста смело, отбеляза наум. Малцина бяха хората, които си позволяваха да му говорят така директно и открито особено когато знаеха срещу кого се изправят. В тона й се долавяха нотки на упрек и порицание, които подразниха свободолюбивата му природа, нетърпяща правила, нито пък хора, които ги налагат, но същевременно го заинтригуваха. Дързостта беше качество, което нямаше как да остане незабелязано. Освен това беше и нож с две остриета. Дързостта превръщаше дамата във въжеиграч в очите на Емир - трябваше да стъпва наистина внимателно и да не спира да го гледа в очите. Ако мигнеше, щеше да пропадне. Но тя сякаш знаеше това и беше фокусирала леденосиния си поглед право върху неговия. Очакващо.

- Погледни - подхвана и махна с ръка към панорамата, която се откриваше от покрива.
Истанбул, току що изкъпан от лятната буря, беше възвърнал предишния си ритъм. От улиците пак се чуваха клаксоните на автомобилите и виковете на амбулантните търговци. Тук таме се мяркаше някоя грозна, полуразрушена сграда, до чието възстановяване така и не се беше стигнало след Експлозията. Да, градът определено беше променил облика си, но все още беше запазил чара си.
- Имам късмета да живея на едно от най-красивите места в света. Нали не си представяш как се барикадирам на сигурно в дома си и не си показвам носа навън? Би било...как се изрази...неразумно?

Няколко дръпки време бяха необходими на келнера да се върне с бутилка каберне совиньон, което разля в чашите им. Емир, невъзмутимо продължи да говори в негово присъствие:
- Какви са предимствата на безсмъртието, ако се откажа от това да си живея живота както намеря за добре? Бих предпочел да се самоубия, отколкото да се страхувам от собствената си сянка или от всеки поглед, когато изляза на улицата.
Келнерът сякаш не беше чул и думичка от казаното, се отдръпна.
- Освен това не си съвсем права. Виж долу - подкани я да погледне през парапета.
На отсрещния тротоар стоеше един мъж, облечен изцяло в черно. Беше най-гениалният снайперист в тази част на света, а креативността в методите му за убийство беше завидна.
- Може да се каже, че имам нещо като охрана. И не си развявам статута, само името. Само тук. Понеже заведението е мое.

Дръпна си от пуретата за пореден път и по устните му плъзна нещо подобно на усмивка. Когато издиша дима, забучи едва преполовения фас в пепелника пред себе си.
- А сега...направи нещо разумно и ми кажи коя си.