..cuz every girl deserves a gentleman..

Тълпата бе полудяла.. Виковете, припяванията им, смехът, блясъкът на светкавиците от мобилните телефони: Аполон усещаше как в тялото му прилива познатата сила. От чорлавите му къдрици падна едра капка пот върху полираната, до ослепителност, повърхност на черната, бляскава, като слюда, повърхност на китарата.
Някой хвърли по него сутиен и това почти го изкара извън концентрация. Горното му До почти отиде на кино, но той го хвана в последният момент, преди да излезе от устата му и го преглътна като последен залък.
Беше време за втората песен от биса му, последната за вечерта. Балада, която бе излязла преди месец и бе взела в плен хиляди, ако не милиони, ученически сърца. Стандартна песен за хаотична и млада любов.

- Ще е жалко, ако не посветя тази песен на някоя от вас.. - той огледа първия ред и избра едно момиче с прекрасни букли с цвят на манов мед.
- Ела, скъпа.. Тук, на сцената. - посочи певецът.

Това, което го привлече в нея беше някакъв тюркоазен ореол над главата й. Беше неравен, порест, като морски камък, носен години в люлките на вълните. Помисли си, че може да се е обезводнил, уморил, или да е просто игра от светлината на прожекторите, които разхождаха дебели, прашни лъчи през публиката, но не. Имаше нещо. Нещо необяснимо.
- Да, ти. - Аполон отново я посочи, и един гигатнски мъж с черна тениска й помогна да се качи на сцената.
Делфи я дръпна в прегръдките си. Тя беше дребничка за неговия божествен ръст, както почти всички останали.

- Ще ми помагаш ли? Знаеш ли текста?

Делфи помогна на момичето, настрои високата стойка на микрофона си пред устните й. Уханието на океан се разнасяше от нея, което засили повече странното му чувство.
Имаше ревниво дюдюкане от едната страна на сцената, от зеленооки фенки, от другата пък умилително въздишаха девойки с влажни погледи.

Той запя и тя последва дирята на мелодията му. Гласът й бе...нечовешки, притегателен, като магнит и остави смаяни всички зрители на концерта, Аполон - също.

Странното момиче побягна от сцената, а няколко зрели, едри мъже не успяха да я догонят. Каква пародия. Делфи обаче приключи концертът както си му беше реда - приемаше подаръчета, букети и прегръдки, а в замяна раздаваше автографи и си правеше селфита с прочитателките си.
Отне му час и нещо, преди и последните силици да напуснат тялото му. Певецът се извини и се оттегли в стаята си за почивка.
Натисна бравата и през процепа се процеди струя топла светлина от големите, бели крушки на огледалото за гримиране. Бодигардът му влезе пръв и издърпа младата жена от по-рано навън, но Аполон го накара да я освободи и обратно я вкара в гримьорната си.
- Не си човек.. - констатира той, докато лочеше бутилка след бутилка вода.

Отрицанието й беше развеселяващо, защото Аполон го виждаше като невинна съпротива към статуквото. Той обичаше бунтарите, революционерите, онези, които не свеждаха глава пред властта.
Очите му, тъмни, разбиращи, всевиждащи, се спряха на нейното бледичко лице, като от икона и нейните сребристо-зелени ириси го погълнаха целия с глада с който гладно море изяждаше кораб.

- Констатирах. - отвърна той на следващия й въпрос. Нека наредеше пъзела: пееше омайно, ухаеше на морска пяна, а очите й бяха безкраен океан.
- Не си една от моите музи, значи си... сирена? - попита Аполон уклончиво, наклонил глава като катурната мачта, за да я огледа от друг ъгъл.
- Винаги съм се чудил какво се случи с опашките ви, когато..нали се сещаш..

- Мхм... музите ми. - отвърна богът и посегна към фруктиерата, за да си вземе една от ябълките.
- Няма какво да размятвкаме недомлъвки помежду си. Ти си сирена, аз съм Аполон. - Делфи седна на тоалетката и се загледа в момичето, можеше лесно да й намери място в бизнеса. Красива, гласовита, невинна девойка като нея - индустрията щеше да я погълне като ордьовър.
- И за какво съм ти точно? - попита той, разхапвайки шумно плода. По ръба на устата му се стече сладък сок, който той избърса със сгънат палец.

Аполон откровено не си обясняваше манията на сирената. Защо й бяха боговете, останали без сили, лутащи се, като частици без заряд из човешкия свят. Откровено, Делфи дори не искаше да вижда посърналите им, сбръчкани, уморени от недоспиване и глад, лица, защото се боеше да не пропука маската си на безчувствено, студено копие на човек. Интересуваше го единствено Артемида - беше я търсил под дърво и камък, из цялата тази земя, като шепа пръст, но никъде не я откри.
- Ще се учудиш колко повърхностни са човеците. Чакай, ти си сирена, трябва да го знаеш вече. Не бях очаквал едно красиво лице да ми отвори толкова много врати, но я виж ти..