Индекс
Последни снимки
Търсене
Регистрирайте се
Вход
Arachneδημιούργημα
- Брой мнения : 918
Join date : 10.07.2019
I looked at you from another hill, dear İstanbul! I know you like back of my hand, and love you dearly.
Пет Юли 12, 2019 2:32 pm
– Проблемът не е в света, нито в крайните срокове … - рече тихо Арахна, докато съзерцаваше Истанбул и черния облак, образувал се от смесването на аерозолите и серния диоксид с водните капки. Наблюдаваше как облака не помръдва, за разлика от онези, високо над небето. Чудеше се, кога ли ще вземем на някой облак да му писне и да изсипе всичката тази помия върху главите на създателите я. И дали ако наистина боговете са оставени без сили все още има Ад/Тартар и Рай/Олимп, че да могат тези простосмъртни да отидат някъде, след като поредната зараза дойде? И струва ли си да са толкова живи, когато краят им винаги ще е един и същ?
Стоеше и се чудеше, а слънцето бавно се преместваше от единия край към средата на небосвода. Сетне премести поглед към мястото, което бе изградила за себе си и своите поданици. Просто устроена къща, която да има всичко нужно да мине за човек, далеч от водата, защото паяците не плуват. Двата етажа ѝ стигаха да се чувства добре и в мир със себе си, защото можеше да прави, това което винаги е обичала – да създава нови и причудливи платове, килими и различни тъкани за дома. Подземието пък беше за всички онези малки твари, които ѝ се кланяха от толкова време и веднъж попаднал там, никога не ще излезеш. Освен това бе изградила и градина с двете си ръце, която сега е потънала в причудлива и великолепна растителност. Повечето храсти се къпеха във всички багри на дъгата. Навсякъде бяха засадени анемонии, чиито цветове представляваха килими от пурпурно, зелено, синьо и жълто. Тук-там имаше по някое самотно розово или виолетово, което придаваше на площта несъвършен вид. Дърветата приличаха на разтворени чадъри. Някои имаха прозрачни стволове, през които се виждаха да преминават различни по цвят жилки, а короните на други бяха изкуствено създадени от най-различни платове. Между лъскавите зелени храсти стърчаха огромни дамски сърца, които се поклащаха по посока на слабият вятър.
Отмести се от парапета и влезе в стаята, която хората сега наричаха спалня. Все още свикваше с човешкият начин на говорене, макар на моменти да осъзнаваше, че това е пълна загуба на време. Но някои от осем-краките съветници настояваха, че трябва да изгради ако не кула около себе си, то крепост и за целта трябва да се научи да говори с простосмъртните. Да се научи да върти бизнес, който да е нужен винаги. А във времена като днешните само четири неща винаги щяха да са нужни – храна, вода, лекарства и дрехи.
– Проблемът е в хората. – довърши изречението си и погледна поредния купувач, който я следеше в широко отворени очи. Не изпускаше нито едно нейно действие, дали от възхищение, дали от страх. Може би и двете. Можеше да си бе върнала човешкия облик, след като Атина изгуби силите си, но аурата на заплашителен хищник още си стоеше. Тя го стрелна с поглед, чак когато спря на поне три метра от него и скръсти ръцете си пред гърдите.
– Това значи ли, че няма да сключим сделка? – попита очевидно притеснен мъжа и за миг Арахна успя да види как по лицето му пробягва лека тъжна гримаса. За миг дори да се засмее, но вечната неразгадаема усмивка не мръдна ѝ с милиметър. Единственото, което реши да направи, бе да си поеме въздух и да го издиша.
– Вие хората и бързата ви мисъл .. – сетне въздъхна, а нотката на сарказъм се прояви твърде ясно, че дори този идиот успя да я хване – … ще Ви отговоря едва след като съм сигурна, че няма да превърнете работата ми в някоя гротеска творба.
С тези думи му посочи с ръка да се омита и се завъртя. Изчака вратата да се затвори и усети как едно малко паяче полазва по рамото ѝ. Сложи ръката си, така че да се качи на нея и го изравни с лицето ѝ, а с другата си ръка свали слънчевите очила, разкривайки ледено сините очи с паяжина в тях. То започна да се поклаща, а усмивката на Арахна се разрасна с всяка следваща минута. И с всяка следваща минута установяваше, че колкото по-малко контакти има с тези човеци, толкова по-добре за нея. Изчака паячето да си каже всичко, което има за казване и най-накрая го остави на леглото, а тя се задвижи към гардероба, колкото да се приведе във вид за излизане, а развеселението вече се четеше в очите ѝ, без да е ясна причината.
Два часа по-късно се разхождаше из улиците на този прашен и мръсен град. Опитваше се да не вдишва противния въздух, но някак не се получаваше и просто трябваше да се примири за момента. Все пак от време на време трябва и да се показва навън. Опитваше се и да не обръща внимание на хората, защото сигурно е странно, че някаква с розово-виолетова коса и с дрехи, като за снобарско, вечерно парти се разхожда просто ей така.
Най-накрая реши, че ще се опита да захаресва мястото, или поне обстановката. Та нали преди векове беше отраснала на тази земя и я обичаше. Та нали всяка вечер гледаше града и всъщност дълбоко в себе си го харесваше искрено. Може би и сега щеше да успее, когато е сред самия него. За целта се спря на едно от онези кафенета, разположено точно срещу Мостът на Фатих Султан Мехмед. Добре, може би това беше едно от малките неща, които ѝ харесваха. Мирисът на солената вода, песента на чайките и лекия ветрец, който разнасяше малки капки наоколо.
Изчака един от сервитьорчетата да ѝ вземе поръчката, след като пет минути онзи се чудеше дали да го направи или не. И ето го проблема с това, че не можеш да се вписваш в обстановката, но поне хората бързо се учат. И разгеле можеше вече да свали очилата си, без да се притеснява, че някой ще я пита дали носи контактни лещи или по-лошо. Отпи от чая си и усети как за пръв път от началото на деня не иска да разкъса някой с голи ръце. Да, това ще е новото място за бягство, преди да завлякла неточните хора в Тартара.
По някое време същия онзи тъпанар се приближи, карайки Арахна веднага да постави очилата си. Погледна го, а той почна да ѝ се заобяснява как всичко е препълнено и дали може да настани някакъв си господин на същата маса, на която е тя. Девойката само въздъхна, което само по себе си беше „За какво изобщо ме занимаваш?“, но не го изрече и посочи с ръка, че може да разполага на местата до нея който си поиска. Така вече освен хубава гледка си имаше и дружка на по чайче, който за човешките стандарти трябва да е очевидно привлекателен. Особено с леко проницателния поглед и лекото излъчване на мъж на място.
Видя как си приближава ръката до нея, че да се запознаят, но Арахна само въздъхна и си спомни, че трябваше да е мила с хората. Че не бива да ги обижда и да си държи езика зад зъбите при всички случаи. След краткото премисляне на това дали иска запознанство протегна ръката си и стисна съвсем леко тази на мъжа, усещайки някак неприятно разликата дори в топлината на ръцете им. И с това се изчерпаха усилията ѝ да следи човеците. Дали ѝ каза името си или не, все едно беше. Нямаше да го запомни. Вместо това се загледа в моста за момента, или поне извърна глава натам, докато очите ѝ се бяха забили в мъжа срещу ѝ.
– Направете една крачка в ляво. – разруши най-накрая тишината, а гласът ѝ прозвуча по сладникъв от обикновено, което стресна дори нея самата, че дори се подпря на дланта си, за да види какво ще стане. Той разбира се изпълни командата и резултата: беше залят със смеска от бяло вино, ябълков чай и вода; чашите се разбиха я в масата, я на земята, а таблата падна в скута на мъжа. Е винаги можеше и да е по-зле, но все пак. А сервитьора, който да се разправя с клиентите на съседната маса не беше видял, че върви назад и наближава нова дестинация. Е какво да ги правиш, глупави хора. Момчето почна да се извинява на мъжа, а Арахна се опита да не се разсмее, но вместо това усети някаква остра болка в лакътната кост и когато обърна погледа си видя малко парченце от някоя си строшена чаша, как нахално се беше забило. Нова въздишка се открадна от устните ѝ и хвана една кърпичка, колкото да я постави на мястото, сякаш нищо не е станало.
– Бихте ли … - каза от нищото и спра сервитьора, който се опитваше да поправи грешката - … млъкнали. Да приемем, че аз съм виновна и да се приключи цялото това вайкане. – с това се изправи и плати сметката на масата, на която стоеше, както и за счупените неща, че просто вече ѝ идваше в повече всичко. Понечи да тръгне, но само се завъртя и погледна мокрия индивид. Зачуди се дали да го остави да се оправя, но нещо я накара да се реши да помогне веднъж в живота си на някой – Идвате ли? – попита, но по тона ѝ си личеше, че беше по-скоро реторичен въпрос. Щеше да го задърпа и да иска, и да не иска. Просто му даваше да си избере дали да е по-лесния или по-грубия начин.
Стоеше и се чудеше, а слънцето бавно се преместваше от единия край към средата на небосвода. Сетне премести поглед към мястото, което бе изградила за себе си и своите поданици. Просто устроена къща, която да има всичко нужно да мине за човек, далеч от водата, защото паяците не плуват. Двата етажа ѝ стигаха да се чувства добре и в мир със себе си, защото можеше да прави, това което винаги е обичала – да създава нови и причудливи платове, килими и различни тъкани за дома. Подземието пък беше за всички онези малки твари, които ѝ се кланяха от толкова време и веднъж попаднал там, никога не ще излезеш. Освен това бе изградила и градина с двете си ръце, която сега е потънала в причудлива и великолепна растителност. Повечето храсти се къпеха във всички багри на дъгата. Навсякъде бяха засадени анемонии, чиито цветове представляваха килими от пурпурно, зелено, синьо и жълто. Тук-там имаше по някое самотно розово или виолетово, което придаваше на площта несъвършен вид. Дърветата приличаха на разтворени чадъри. Някои имаха прозрачни стволове, през които се виждаха да преминават различни по цвят жилки, а короните на други бяха изкуствено създадени от най-различни платове. Между лъскавите зелени храсти стърчаха огромни дамски сърца, които се поклащаха по посока на слабият вятър.
Отмести се от парапета и влезе в стаята, която хората сега наричаха спалня. Все още свикваше с човешкият начин на говорене, макар на моменти да осъзнаваше, че това е пълна загуба на време. Но някои от осем-краките съветници настояваха, че трябва да изгради ако не кула около себе си, то крепост и за целта трябва да се научи да говори с простосмъртните. Да се научи да върти бизнес, който да е нужен винаги. А във времена като днешните само четири неща винаги щяха да са нужни – храна, вода, лекарства и дрехи.
– Проблемът е в хората. – довърши изречението си и погледна поредния купувач, който я следеше в широко отворени очи. Не изпускаше нито едно нейно действие, дали от възхищение, дали от страх. Може би и двете. Можеше да си бе върнала човешкия облик, след като Атина изгуби силите си, но аурата на заплашителен хищник още си стоеше. Тя го стрелна с поглед, чак когато спря на поне три метра от него и скръсти ръцете си пред гърдите.
– Това значи ли, че няма да сключим сделка? – попита очевидно притеснен мъжа и за миг Арахна успя да види как по лицето му пробягва лека тъжна гримаса. За миг дори да се засмее, но вечната неразгадаема усмивка не мръдна ѝ с милиметър. Единственото, което реши да направи, бе да си поеме въздух и да го издиша.
– Вие хората и бързата ви мисъл .. – сетне въздъхна, а нотката на сарказъм се прояви твърде ясно, че дори този идиот успя да я хване – … ще Ви отговоря едва след като съм сигурна, че няма да превърнете работата ми в някоя гротеска творба.
С тези думи му посочи с ръка да се омита и се завъртя. Изчака вратата да се затвори и усети как едно малко паяче полазва по рамото ѝ. Сложи ръката си, така че да се качи на нея и го изравни с лицето ѝ, а с другата си ръка свали слънчевите очила, разкривайки ледено сините очи с паяжина в тях. То започна да се поклаща, а усмивката на Арахна се разрасна с всяка следваща минута. И с всяка следваща минута установяваше, че колкото по-малко контакти има с тези човеци, толкова по-добре за нея. Изчака паячето да си каже всичко, което има за казване и най-накрая го остави на леглото, а тя се задвижи към гардероба, колкото да се приведе във вид за излизане, а развеселението вече се четеше в очите ѝ, без да е ясна причината.
Два часа по-късно се разхождаше из улиците на този прашен и мръсен град. Опитваше се да не вдишва противния въздух, но някак не се получаваше и просто трябваше да се примири за момента. Все пак от време на време трябва и да се показва навън. Опитваше се и да не обръща внимание на хората, защото сигурно е странно, че някаква с розово-виолетова коса и с дрехи, като за снобарско, вечерно парти се разхожда просто ей така.
Най-накрая реши, че ще се опита да захаресва мястото, или поне обстановката. Та нали преди векове беше отраснала на тази земя и я обичаше. Та нали всяка вечер гледаше града и всъщност дълбоко в себе си го харесваше искрено. Може би и сега щеше да успее, когато е сред самия него. За целта се спря на едно от онези кафенета, разположено точно срещу Мостът на Фатих Султан Мехмед. Добре, може би това беше едно от малките неща, които ѝ харесваха. Мирисът на солената вода, песента на чайките и лекия ветрец, който разнасяше малки капки наоколо.
Изчака един от сервитьорчетата да ѝ вземе поръчката, след като пет минути онзи се чудеше дали да го направи или не. И ето го проблема с това, че не можеш да се вписваш в обстановката, но поне хората бързо се учат. И разгеле можеше вече да свали очилата си, без да се притеснява, че някой ще я пита дали носи контактни лещи или по-лошо. Отпи от чая си и усети как за пръв път от началото на деня не иска да разкъса някой с голи ръце. Да, това ще е новото място за бягство, преди да завлякла неточните хора в Тартара.
По някое време същия онзи тъпанар се приближи, карайки Арахна веднага да постави очилата си. Погледна го, а той почна да ѝ се заобяснява как всичко е препълнено и дали може да настани някакъв си господин на същата маса, на която е тя. Девойката само въздъхна, което само по себе си беше „За какво изобщо ме занимаваш?“, но не го изрече и посочи с ръка, че може да разполага на местата до нея който си поиска. Така вече освен хубава гледка си имаше и дружка на по чайче, който за човешките стандарти трябва да е очевидно привлекателен. Особено с леко проницателния поглед и лекото излъчване на мъж на място.
Видя как си приближава ръката до нея, че да се запознаят, но Арахна само въздъхна и си спомни, че трябваше да е мила с хората. Че не бива да ги обижда и да си държи езика зад зъбите при всички случаи. След краткото премисляне на това дали иска запознанство протегна ръката си и стисна съвсем леко тази на мъжа, усещайки някак неприятно разликата дори в топлината на ръцете им. И с това се изчерпаха усилията ѝ да следи човеците. Дали ѝ каза името си или не, все едно беше. Нямаше да го запомни. Вместо това се загледа в моста за момента, или поне извърна глава натам, докато очите ѝ се бяха забили в мъжа срещу ѝ.
– Направете една крачка в ляво. – разруши най-накрая тишината, а гласът ѝ прозвуча по сладникъв от обикновено, което стресна дори нея самата, че дори се подпря на дланта си, за да види какво ще стане. Той разбира се изпълни командата и резултата: беше залят със смеска от бяло вино, ябълков чай и вода; чашите се разбиха я в масата, я на земята, а таблата падна в скута на мъжа. Е винаги можеше и да е по-зле, но все пак. А сервитьора, който да се разправя с клиентите на съседната маса не беше видял, че върви назад и наближава нова дестинация. Е какво да ги правиш, глупави хора. Момчето почна да се извинява на мъжа, а Арахна се опита да не се разсмее, но вместо това усети някаква остра болка в лакътната кост и когато обърна погледа си видя малко парченце от някоя си строшена чаша, как нахално се беше забило. Нова въздишка се открадна от устните ѝ и хвана една кърпичка, колкото да я постави на мястото, сякаш нищо не е станало.
– Бихте ли … - каза от нищото и спра сервитьора, който се опитваше да поправи грешката - … млъкнали. Да приемем, че аз съм виновна и да се приключи цялото това вайкане. – с това се изправи и плати сметката на масата, на която стоеше, както и за счупените неща, че просто вече ѝ идваше в повече всичко. Понечи да тръгне, но само се завъртя и погледна мокрия индивид. Зачуди се дали да го остави да се оправя, но нещо я накара да се реши да помогне веднъж в живота си на някой – Идвате ли? – попита, но по тона ѝ си личеше, че беше по-скоро реторичен въпрос. Щеше да го задърпа и да иска, и да не иска. Просто му даваше да си избере дали да е по-лесния или по-грубия начин.
the padishahβασιλιάς
- Брой мнения : 493
Join date : 28.06.2019
Re: I looked at you from another hill, dear İstanbul! I know you like back of my hand, and love you dearly.
Нед Юли 14, 2019 11:46 pm
Така изречено, онова "идвате ли" наподобяваше повече заповед, отколкото въпрос, какъвто всъщност беше.
Емир пое дълбоко въздух. Челюстта му се стегна и устните му оформиха една тънка, права линия - сигурен знак, че изпитваше раздразнение. Неспособността му да приема заповеди беше в основата на зараждащия се у него гняв. Не умееше да се подчинява. Особено в собствения си град, където единствената значима дума беше неговата и нищо важно не се случваше без негово знание.
През пръстите му пробягаха няколко електрични заряда, които пробляснаха ярко, а после се скриха в дланта му. Въздухът около него се насити с напрежение и започна да ухае на лятна гръмотевична буря. Притеснението се беше изписало на лицето на невръстното момче, което го беше заляло с ябълков чай.
- Извинявай, батко - изхлипа нервно младежът и погледна към Емир с очите на изплашен хлапак, очакващ гнева на природна стихия да се стовари върху него.
- Спокойно, момче, всичко е наред.
Остави му няколко лири бакшиш и покровителски го потупа по рамото. Следеше отдалечаващата се женска фигура, ягодовите коси, които ритмично се поклащаха, обгърнати в пелена от гъстия дим на наргилета. Стъпките й отекваха в такт с трополенето на заровете и пуловете по масите, където възрастни мъже играеха табла и се смееха гърлено.
Емир тръгна подир нея без да задава въпроси. Чувстваше се омагьосан от тази феерична еуфория от цветове и благоухания и вървеше по стъпките на Белия заек като една метафорична Алиса, отведена към Страната на Чудесата.
Излязоха от кафенето и девойката се отправи към Египетския пазар - средище на местните търговци, които подвикваха от дюкяните си, приканяйки клиенти към отрупаните с подправки, локум и други стоки сергии. Ловко се разминаваше с тълпата, която дишаше като един общ организъм. Емир не я изпускаше от поглед и я следеше от почтителна дистанция. Мократа му риза беше спряла да пари или поне той беше спрял да усеща. Сляпо вървеше към ягодовите коси и дори не знаеше къде отива, сякаш беше възможно да се изгуби в собствения си град.
Озоваха се на калдъръмените, криволичещи сокаци. Накрая девойката се изгуби от очите му, правейки рязък завой на място, което изглеждаше без изход. Емир съзря малка врата - единственото възможно място, през което можеше да е минала и механично, без грам да се замисли влезе.
Можеше да е капан. Можеше тя да го води към опасност. Но инстинктът му на хищник му подсказваше, че нямаше от какво да се бои. Той беше най-опасното нещо в Истанбул.
Коридорът беше мрачен и тесен, с нисък таван, принуждаващ вървящия (освен ако той не беше с много малки размери) да сведе глава, като че в знак на смирение. Накрая имаше още една врата от тъмно, масивно дърво и груба метална дръжка - очевидно беше стара изработка. Емир я отвори уверено и пред него се откри огромно, светло помещение. Стените бяха покрити с красиви гоблени, някои от които разпознаваше като доста стари, но се намираха и по-нови произведения. На пода имаше опънат голям килим. Въздухът беше застоял, все едно никой не беше влизал от много време. Посредата, с гръб към Емир, стоеше крехкото момиче. Едва сега, на приглушената светлина, той можеше да забележи колко фино беше цялото й телце и колко неестетсвено бледа беше кожата й. От грамофона в другия край на стаята се разливаше нежната мелодия на турски народни инструменти, придружени от лекото пращене, характерно за захабените плочи.
- Къде ме доведе? - Емир наруши тишината с първия си въпрос. А имаше още много, които гореше от нетърпение да зададе.
Емир пое дълбоко въздух. Челюстта му се стегна и устните му оформиха една тънка, права линия - сигурен знак, че изпитваше раздразнение. Неспособността му да приема заповеди беше в основата на зараждащия се у него гняв. Не умееше да се подчинява. Особено в собствения си град, където единствената значима дума беше неговата и нищо важно не се случваше без негово знание.
През пръстите му пробягаха няколко електрични заряда, които пробляснаха ярко, а после се скриха в дланта му. Въздухът около него се насити с напрежение и започна да ухае на лятна гръмотевична буря. Притеснението се беше изписало на лицето на невръстното момче, което го беше заляло с ябълков чай.
- Извинявай, батко - изхлипа нервно младежът и погледна към Емир с очите на изплашен хлапак, очакващ гнева на природна стихия да се стовари върху него.
- Спокойно, момче, всичко е наред.
Остави му няколко лири бакшиш и покровителски го потупа по рамото. Следеше отдалечаващата се женска фигура, ягодовите коси, които ритмично се поклащаха, обгърнати в пелена от гъстия дим на наргилета. Стъпките й отекваха в такт с трополенето на заровете и пуловете по масите, където възрастни мъже играеха табла и се смееха гърлено.
Емир тръгна подир нея без да задава въпроси. Чувстваше се омагьосан от тази феерична еуфория от цветове и благоухания и вървеше по стъпките на Белия заек като една метафорична Алиса, отведена към Страната на Чудесата.
Излязоха от кафенето и девойката се отправи към Египетския пазар - средище на местните търговци, които подвикваха от дюкяните си, приканяйки клиенти към отрупаните с подправки, локум и други стоки сергии. Ловко се разминаваше с тълпата, която дишаше като един общ организъм. Емир не я изпускаше от поглед и я следеше от почтителна дистанция. Мократа му риза беше спряла да пари или поне той беше спрял да усеща. Сляпо вървеше към ягодовите коси и дори не знаеше къде отива, сякаш беше възможно да се изгуби в собствения си град.
Озоваха се на калдъръмените, криволичещи сокаци. Накрая девойката се изгуби от очите му, правейки рязък завой на място, което изглеждаше без изход. Емир съзря малка врата - единственото възможно място, през което можеше да е минала и механично, без грам да се замисли влезе.
Можеше да е капан. Можеше тя да го води към опасност. Но инстинктът му на хищник му подсказваше, че нямаше от какво да се бои. Той беше най-опасното нещо в Истанбул.
Коридорът беше мрачен и тесен, с нисък таван, принуждаващ вървящия (освен ако той не беше с много малки размери) да сведе глава, като че в знак на смирение. Накрая имаше още една врата от тъмно, масивно дърво и груба метална дръжка - очевидно беше стара изработка. Емир я отвори уверено и пред него се откри огромно, светло помещение. Стените бяха покрити с красиви гоблени, някои от които разпознаваше като доста стари, но се намираха и по-нови произведения. На пода имаше опънат голям килим. Въздухът беше застоял, все едно никой не беше влизал от много време. Посредата, с гръб към Емир, стоеше крехкото момиче. Едва сега, на приглушената светлина, той можеше да забележи колко фино беше цялото й телце и колко неестетсвено бледа беше кожата й. От грамофона в другия край на стаята се разливаше нежната мелодия на турски народни инструменти, придружени от лекото пращене, характерно за захабените плочи.
- Къде ме доведе? - Емир наруши тишината с първия си въпрос. А имаше още много, които гореше от нетърпение да зададе.
- Arachneδημιούργημα
- Брой мнения : 918
Join date : 10.07.2019
Re: I looked at you from another hill, dear İstanbul! I know you like back of my hand, and love you dearly.
Пон Юли 15, 2019 11:02 am
Извърна глава към него и го погледна с една направо дразнеща апатия. За миг Арахна вдигна ръката, към която притискаше вече напоената кърпичка с червеникава течност, към очилата си и хвана края им. Но тъкмо да кажеш, че ще ги свали и вместо това свали ръката, а устните ѝ останаха в онази вечна усмивка, която бе по-скоро като изрисувана на маска, отколкото да принадлежи на човек. Издаваща също толкова, колкото и един бял лист сред многото.
Истината. Арахна просто искаше да измери с поглед човека, че да не се налага да вади сантиметъра. Просто защото зрителната памет има два похвата (а от два погледа не става чудо). Та при единия успяваше изкусно да възсъздаде образа в лабораторията на мозъка си без да затваря очи, изобразявайки зад него метър, който да ѝ показва мерките. Нереалистични щяха да са тези мерки, да. Втория похват беше дори по-интересен. При него затваряше очи и веднага върху тъмната вътрешна страна на клепачите се появяваше до колкото е възможен обективен образ. Извикваше оптимистично и крайно ярко възпроизвеждане на човека, който винаги се появяваше като малък призрак в черно и бяло (точно така виждаше всеки един, без значение от пол, ръст, социален статус). А защо толкова не искаше да го доближава? Причината бе, не толкова защото не искаше да прави това, което обича, а защото просто не желаеше да доближава някой на повече от четири крачки – безопасно разстояние за всеки хищник и не хищник. Обаче в крайна сметка, явно щеше да се наложи да прекърши тази така невидима нишка, която сега стоеше между нея и човека.
– Има ли значение? – попита обратно, но както и предния въпрос. Този също издаваше нещо друго. Очевиден тон тип „И да питаш, няма да получиш отговор.“. Може би защото Арахна мразеше да я питат за щяло и нещяло, а тя да обяснява. Като не можеш да се сетиш сам, толкова по-зле за теб. Все пак на този свят трябва да има хора с бърз ум и още по-бързи действия. Всичко останало умира бавно под своята деградация дори без да се усети. А тя .. тя просто се завъртя на токчетата си и отиде в малка баня, която беше в другия край на стаята. Махна кърпичката и погледна пораженията. Почти минимални, за нейната гледна точка. Затова побърза да промие раната и да лепне лепенка, без много да се суети, че живота е кратък и не трябва да умираш за едната му драскотина.
Върна се с метъра с ръка и се приближи до мъжа, който все още стоеше като древногръцка статуя създадена от Медуза. Това за миг ѝ се стори забавно, но трябваше да разкара такива мисли от главата си. Вместо това застана пред него и внимателно хвана ръката му, колкото да я повдигне и да я измери. Същото последва и с другата. Взимаше мерки спокойно и хладно, без обяснения, без да говори, умение крайно нетипично за една жена. Просто си вършеше работата и толкова. А вътре в съзнанието ѝ се завихряше цяла буря. Опитваше се да разбере защо ѝ харесва да се занимава с това, след като беше наказана заради таланта си, но отговор никога нямаше.
– Готово! – каза чисто и просто, с което остави мерителния апарат на малката масичка до грамофона. Извади един мобилен телефон, че явно и такова чудо трябва да има човек, за да оцелее сред тая сган. Проведе най-бързия телефонен разговор в историята, който се състоеше точно от две думи – „Три. Веднага.“. С това за по-малко от минута през вратата влезе младеж с ведра усмивка, лунички на лицето, добродушни очи и атлетично тяло. На едната си ръка носеше като закачалка, около десетина джоба. Той се приближи до Арахна с видно разтапяне в очите, но се спря като фокусира мъжа.
– Како, не знаех, че имаш гости. – рече тоя, а момичето само издиша раздразнено въздуха от белите си дробове и тръгна към вратата, но тъкмо да излезе и онзи пак проговори – Чакай, Едже, къде отиваш, аз какво .. ?
– Помогни му. – чу се остра и хладна команда, а младежа разбра, че само толкова и ще получи. Така Арахна, или както я нарекоха Едже излезе, защото и без друго имаше работа, та не можеше да се занимава с това сега. От своя страна младежа остави джобовете на закачалки, които бяха забити за стената и само изсумтя под нос, че дори и отвори прозорците, да влезе малко чист въздух.
– Ама и тя е, като че ли повече думи ще изтръгнеш от някое дърво, отколкото от Едже. – изсумтя и извади първия костюм, целия в тъмночервено, което да не бие много на очи. Вървеше с копринена риза в черно с тъмночервени кантове и маншети от сребристо и обсидиани, за да се вписват. Подаде го на Емир, за да го пробва, а същевременно започна да отваря и другите джобове, показвайки останалите дрехи. Така можеше да се забележи, че в един джоб има точно определена гама с няколко варианта за комбиниране, като избора варираше от спортно-елегантен стил, та се стигне до костюм за пред боговете.
След най-великото чудене в историята на хлапака, кое най ще подхожда на мъжът се бяха спряли на тъмно синя риза с черен панталон и спортно яке, също в тъмно синия спектър. Така момчето почна да събира нещата, а Арахна се върна, като носеше със себе си опакована кутия. Младежът се приближи до нея и без дори да го поглежда той почна да пее като синигерче цветовете на дрехите, че да може девойката да придобие някаква обща картинка. С това момчето си взе джобовете и тръгна да излиза, но Арахна му подаде кутията и му посочи малката картичка, на която беше записано до кой е. Той някак грейна и благодари, а после изчезна бързо.
– Сигурно вече Ви е направило впечатление, че не обичам да ме разпитват. – изрече спокойно тя и се облегна на стената зад себе си. Скръсти ръце пред гърдите си и въздъхна – Но мога да си преглътна предубежденията за малко. – изпъна кръст и пак понечи да свали очилата, но се усети, че това ще го стресне и просто остана така, уж да създаде илюзията, че се е замислила – Считайте го за голяма чест. – беше последното, което каза преди да изчака и да види дали все още има въпроси или не. А тонът, той си остана все така все едно е под нея, макар и да говореше на „вие“, с което показваше известен респект, пък дали го има или не, никой не можеше да каже.
Истината. Арахна просто искаше да измери с поглед човека, че да не се налага да вади сантиметъра. Просто защото зрителната памет има два похвата (а от два погледа не става чудо). Та при единия успяваше изкусно да възсъздаде образа в лабораторията на мозъка си без да затваря очи, изобразявайки зад него метър, който да ѝ показва мерките. Нереалистични щяха да са тези мерки, да. Втория похват беше дори по-интересен. При него затваряше очи и веднага върху тъмната вътрешна страна на клепачите се появяваше до колкото е възможен обективен образ. Извикваше оптимистично и крайно ярко възпроизвеждане на човека, който винаги се появяваше като малък призрак в черно и бяло (точно така виждаше всеки един, без значение от пол, ръст, социален статус). А защо толкова не искаше да го доближава? Причината бе, не толкова защото не искаше да прави това, което обича, а защото просто не желаеше да доближава някой на повече от четири крачки – безопасно разстояние за всеки хищник и не хищник. Обаче в крайна сметка, явно щеше да се наложи да прекърши тази така невидима нишка, която сега стоеше между нея и човека.
– Има ли значение? – попита обратно, но както и предния въпрос. Този също издаваше нещо друго. Очевиден тон тип „И да питаш, няма да получиш отговор.“. Може би защото Арахна мразеше да я питат за щяло и нещяло, а тя да обяснява. Като не можеш да се сетиш сам, толкова по-зле за теб. Все пак на този свят трябва да има хора с бърз ум и още по-бързи действия. Всичко останало умира бавно под своята деградация дори без да се усети. А тя .. тя просто се завъртя на токчетата си и отиде в малка баня, която беше в другия край на стаята. Махна кърпичката и погледна пораженията. Почти минимални, за нейната гледна точка. Затова побърза да промие раната и да лепне лепенка, без много да се суети, че живота е кратък и не трябва да умираш за едната му драскотина.
Върна се с метъра с ръка и се приближи до мъжа, който все още стоеше като древногръцка статуя създадена от Медуза. Това за миг ѝ се стори забавно, но трябваше да разкара такива мисли от главата си. Вместо това застана пред него и внимателно хвана ръката му, колкото да я повдигне и да я измери. Същото последва и с другата. Взимаше мерки спокойно и хладно, без обяснения, без да говори, умение крайно нетипично за една жена. Просто си вършеше работата и толкова. А вътре в съзнанието ѝ се завихряше цяла буря. Опитваше се да разбере защо ѝ харесва да се занимава с това, след като беше наказана заради таланта си, но отговор никога нямаше.
– Готово! – каза чисто и просто, с което остави мерителния апарат на малката масичка до грамофона. Извади един мобилен телефон, че явно и такова чудо трябва да има човек, за да оцелее сред тая сган. Проведе най-бързия телефонен разговор в историята, който се състоеше точно от две думи – „Три. Веднага.“. С това за по-малко от минута през вратата влезе младеж с ведра усмивка, лунички на лицето, добродушни очи и атлетично тяло. На едната си ръка носеше като закачалка, около десетина джоба. Той се приближи до Арахна с видно разтапяне в очите, но се спря като фокусира мъжа.
– Како, не знаех, че имаш гости. – рече тоя, а момичето само издиша раздразнено въздуха от белите си дробове и тръгна към вратата, но тъкмо да излезе и онзи пак проговори – Чакай, Едже, къде отиваш, аз какво .. ?
– Помогни му. – чу се остра и хладна команда, а младежа разбра, че само толкова и ще получи. Така Арахна, или както я нарекоха Едже излезе, защото и без друго имаше работа, та не можеше да се занимава с това сега. От своя страна младежа остави джобовете на закачалки, които бяха забити за стената и само изсумтя под нос, че дори и отвори прозорците, да влезе малко чист въздух.
– Ама и тя е, като че ли повече думи ще изтръгнеш от някое дърво, отколкото от Едже. – изсумтя и извади първия костюм, целия в тъмночервено, което да не бие много на очи. Вървеше с копринена риза в черно с тъмночервени кантове и маншети от сребристо и обсидиани, за да се вписват. Подаде го на Емир, за да го пробва, а същевременно започна да отваря и другите джобове, показвайки останалите дрехи. Така можеше да се забележи, че в един джоб има точно определена гама с няколко варианта за комбиниране, като избора варираше от спортно-елегантен стил, та се стигне до костюм за пред боговете.
След най-великото чудене в историята на хлапака, кое най ще подхожда на мъжът се бяха спряли на тъмно синя риза с черен панталон и спортно яке, също в тъмно синия спектър. Така момчето почна да събира нещата, а Арахна се върна, като носеше със себе си опакована кутия. Младежът се приближи до нея и без дори да го поглежда той почна да пее като синигерче цветовете на дрехите, че да може девойката да придобие някаква обща картинка. С това момчето си взе джобовете и тръгна да излиза, но Арахна му подаде кутията и му посочи малката картичка, на която беше записано до кой е. Той някак грейна и благодари, а после изчезна бързо.
– Сигурно вече Ви е направило впечатление, че не обичам да ме разпитват. – изрече спокойно тя и се облегна на стената зад себе си. Скръсти ръце пред гърдите си и въздъхна – Но мога да си преглътна предубежденията за малко. – изпъна кръст и пак понечи да свали очилата, но се усети, че това ще го стресне и просто остана така, уж да създаде илюзията, че се е замислила – Считайте го за голяма чест. – беше последното, което каза преди да изчака и да види дали все още има въпроси или не. А тонът, той си остана все така все едно е под нея, макар и да говореше на „вие“, с което показваше известен респект, пък дали го има или не, никой не можеше да каже.
- the padishahβασιλιάς
- Брой мнения : 493
Join date : 28.06.2019
Re: I looked at you from another hill, dear İstanbul! I know you like back of my hand, and love you dearly.
Вто Юли 30, 2019 12:43 pm
Говореше с безподобно високомерие. То сякаш не се дължеше на аристократичните й черти, ефирното излъчване или премерения тон. Не се дължеше и на погледа й, понеже той беше скрит зад тъмни очила. Цялото й същество внушаваше усещане за превъзходство, за надмощие, за доминация. Беше интригуващо как едно толкова крехко същество може да внесе смут и да накара тръпки да пробягат по гърба на друго. Вероятно именно такъв би бил ефектът от присъствието на ягодоворусата фея върху всеки средностатистически човек.
Емир, разбира се, беше извън тази категория. Той беше от хищниците и дори беше готов да се обзаложи, че в този град, в тази държава или по-скоро в тази част на света, нямаше жива твар по-опасна от него. Затова не се плашеше лесно. Каквото и да се криеше под маската на миловидната външност, не можеше да представлява заплаха. Но определено можеше да бъде обект на любопитството му...
- Аз пък не обичам да ме държат в неведение. Получава се малък конфликт на интереси и един от нас ще трябва да си преглътне принципите. А ти така и така си започнала, едва ли ще ти бъде проблем да продължиш.
О, напротив, щеше да бъде проблем. И Емир го знаеше прекрасно. Трябваше му съвсем скромен контакт с нея, за да долови основните черти на характера й. През живота си беше прочел повече хора, отколкото същите тези хора - книги. Вече почти не попадеше на предизвикателства или енигми.
Обърна гръб на девойката, чието име все още не знаеше, и започна да крачи уверено в помещението, да разглежда и да докосва предметите, прилежно подредени наоколо. Държеше се сякаш не идваше тук за първи път, а все едно притежаваше мястото. Нямаше нужда да гледа реакциите й, за да усеща раздразнението й. Можеше да се очаква - високомерието винаги идваше в комплект със силно развито собственическо чувство. За това предположение не му трябваше да е експерт, трябваше му само да познава себе си достатъчно добре, защото той беше съвсем същият.
- Хубаво местенце си имаш. Явно бизнесът върви добре, щом си позволяваш да правиш такива спонтанни подаръци на непознати. Или това може би е някаква промоция? Не знам... от много време не съм продавал на чаршията, така че може и да съм пропуснал някой нов трик.
Празните приказки бяха най-сигурният начин да изкараш извън кожата му един лаконичен човек. Емир я стрелна с поглед през рамо. Търпеливо изчакваше монологът му да приключи. Може би дори не го слушаше или се опитваше да го игнорира. Е, по един или друг начин, Емир щеше да успее да изкопчи информация от нея. Но интуицията му подсказваше, че щом се намира в ателието й по нейна покана, вероятно няма да му се налага да рови твърде много. Тя го беше открила преди той да я разкрие.
- Е, коя си ти? - продължи да настоява.
Емир, разбира се, беше извън тази категория. Той беше от хищниците и дори беше готов да се обзаложи, че в този град, в тази държава или по-скоро в тази част на света, нямаше жива твар по-опасна от него. Затова не се плашеше лесно. Каквото и да се криеше под маската на миловидната външност, не можеше да представлява заплаха. Но определено можеше да бъде обект на любопитството му...
- Аз пък не обичам да ме държат в неведение. Получава се малък конфликт на интереси и един от нас ще трябва да си преглътне принципите. А ти така и така си започнала, едва ли ще ти бъде проблем да продължиш.
О, напротив, щеше да бъде проблем. И Емир го знаеше прекрасно. Трябваше му съвсем скромен контакт с нея, за да долови основните черти на характера й. През живота си беше прочел повече хора, отколкото същите тези хора - книги. Вече почти не попадеше на предизвикателства или енигми.
Обърна гръб на девойката, чието име все още не знаеше, и започна да крачи уверено в помещението, да разглежда и да докосва предметите, прилежно подредени наоколо. Държеше се сякаш не идваше тук за първи път, а все едно притежаваше мястото. Нямаше нужда да гледа реакциите й, за да усеща раздразнението й. Можеше да се очаква - високомерието винаги идваше в комплект със силно развито собственическо чувство. За това предположение не му трябваше да е експерт, трябваше му само да познава себе си достатъчно добре, защото той беше съвсем същият.
- Хубаво местенце си имаш. Явно бизнесът върви добре, щом си позволяваш да правиш такива спонтанни подаръци на непознати. Или това може би е някаква промоция? Не знам... от много време не съм продавал на чаршията, така че може и да съм пропуснал някой нов трик.
Празните приказки бяха най-сигурният начин да изкараш извън кожата му един лаконичен човек. Емир я стрелна с поглед през рамо. Търпеливо изчакваше монологът му да приключи. Може би дори не го слушаше или се опитваше да го игнорира. Е, по един или друг начин, Емир щеше да успее да изкопчи информация от нея. Но интуицията му подсказваше, че щом се намира в ателието й по нейна покана, вероятно няма да му се налага да рови твърде много. Тя го беше открила преди той да я разкрие.
- Е, коя си ти? - продължи да настоява.
- Arachneδημιούργημα
- Брой мнения : 918
Join date : 10.07.2019
Re: I looked at you from another hill, dear İstanbul! I know you like back of my hand, and love you dearly.
Вто Юли 30, 2019 7:12 pm
Кратка въздишка се изтръгна от гърдите ѝ, когато този мъж заговори. А той не спираше и не спираше, а думите се сипеха и сипеха една след друга, очаквайки явно някак да достигнат до нея. Извънредно трудно е да се изрази нужната сила на този взрив, този трепет, този тласък на гневно узнаване. В пронизания от слънце миг, през който погледът ѝ успя да пропълзи по гърба на мъжа, ръцете ѝ се вдигнаха и останаха скръстени пред гърдите ѝ. Метално-черният маникюр, с червеникави паячета на безимените пръсти, се впи с копринените ръкави на лилавата рокля, а нуждата да го разкъса се събуди с всичка сила. Но не го направи. Не и извън пределите на собственото си съзнание. И, о колко ясно беше всичко. Колко лесно бе. Оплетен в паяжините ѝ, парализиран от отровата, неспособен да докосне нищо, което е нейно и е създадено за чисто и просто удовлетворение на душата и ума. Колко лесно щеше да му вземе и последния дъх от гърдите, и последния стон, който може да издаде.
Не криеше, че изпита крайно раздразнение, разочарование и досада. Може би се дължеше на факта, че той правеше няколко неща, които не успя да преглътне, които в нормални условия биха били недопустими. Първо – говореше ѝ сякаш се познават от години и едва ли не, сякаш знае повече за нея, отколкото наистина осъзнава, а именно почти нищо. Второ – тази неучтива форма, при положение, че тя се отнасяше с онова досадно „Вие“ към него. Трето – излъчването му, сякаш притежаваше всичко тук, когато дори не осъзнаваше какво представлява всяка една творба, всеки един гоблен и изображение. Четвърто – дразнещият му тон, който тя добре познаваше, защото го умееше същия номер. Дразнеше я, прекалено много, факта, че той беше същия като нея. Същото чепато, противно, досадно създание, което си вярва, че няма равно, защото така се чувства по-добре – или с по-просто описание „горд представител на човешкия вид“.
Направи крачка напред, отлепвайки гърба си от стената. Токовете на високите обувки се разнесоха като злокобно ехо. Тъмно лилавата рокля леко се задвижи, сякаш под ефекта на лек ветрец. Ръцете ѝ, който досега бяха скръстени пред гърдите, се спуснаха бавно. Движеше се крайно ефирно и грациозно, дори за някой приучен на такова държание. Приближи се до него и сякаш това отне цяла вечност, докато просто не заби едната си ръка в стената до лицето му, а големият златен пръстен с лилав турмалин на показалеца ѝ замалко не одраска красивото му лице. Другата си ръка постави на гърдите му и го залепи за стената, с крайно съмнителна лекота, карайки портмонето ѝ да падне на златистата верижка на рамото ѝ. Усмивка, която можеше да озари цяла територия се появи на лицето ѝ, разтягайки червените устни съвсем леко.
– Придържайте се към най-простата система на света. – рече от веднъж и свали ръката, която беше забива в стената, така че да оправи яката на ризата, а някаква, май е пеперудка, падна на земята безжизнена – Въпрос – отговор. Без излишни бръщолевения. – след като бе доволна от леката корекция се отдръпна и вдигна високо брадичка, а усмивката все така остана на лицето – Едже Йозджан, на Вашите усл … - погледна черния часовник на китката си и настръхна. Беше вече толкова късно, че направо ѝ призля. Скоро щяха да затворят ресторантчето, което искаше да посети, а това беше крайно проблемно. Погледна мъжа срещу себе си и след кратко обсъждане със самата себе си реши, че просто ще го помъкне със себе си. Все пак ясно се виждаше, че има още въпроси към нея, та затова поне да не го измъчва много – ето колко великодушна беше.
– Искате ли да вечеряме заедно? – попита, но пак както по-рано това изобщо не беше въпрос, а по-скоро заявяване на това, което ще правят сега. И както си го „попита“ просто се обърна и излезе от стаята, отново без да обяснява, без да очаква да я последва, без изобщо да я вълнува. Продължи си сякаш там нямаше никой и излезе от постройката, набирайки някакъв неясен текст на телефона си. Чак когато стигна до главната улица се спря и се обърна, за да види приближаващата фигура на мъжа. Изчака го и му посочи червена кола от неясна за Арахна марка, но и харесаха четирите кръгчета на мястото, където трябва да е логото, та затова я взе.
Чак когато и двамата седяха на задната седалка, а същото онова момче, което по-рано разнасяше дрехи, сега се беше превърнал в шофьор. Дори не попита къде отиват, защото знаеше, че резултата ще е също толкова голям, колкото и очакванията Арахна да му каже „Добро утро!“, а именно никакъв. Вместо това караше и чакаше някакъв сигнал на стопанката си.
– Не е някакъв търговски трик. – разчупи изведнъж тишината девойката и си пое дълбоко въздух, докато наблюдаваше изчезващите магазинчета и локанти – Приятно ми е хората да притежават нещо направено от мен. – сподели и само въздъхна, осъзнавайки, че надали го интересуваше, нея не би – Тук! – рече от раз, а колата спря рязко пред едно малко ресторантче, сгушено между две по-големи сгради и с нищо не се отличаваше. Арахна слезе и изчака Емир, колкото да не е груба, след което влезе и прекоси мястото, без да отрази никой, за да отиде на терасата, където имаше гледка към Босфора. Огледа масите, които бяха като извадени от исторически филм за султаните, харема и двореца. Бяха от дърво, на което имаше различни резби на цветя и прочие. Навсякъде имаше воалчета по тавана и по стените, но не закриваха гледката, а явно несъвършенствата на сградата. Атмосферата беше някак уютна, а украшенията наоколо правеха мястото да изглежда крайно отпускащо. За финал, столове нямаше, затова масите бяха разположени по в края, за да се създадат „канапета“ от възглавнички.
С един обстоен поглед Арахна накрая се реши и се приближи до една, която беше със, за нея, най-добрата гледка. Върху масата имаше импровизиран свещник, съставен от една стъклена червена чаша със свещ в нея. Вазата с живи цветя в червените тонове беше от мед или бронз, също като масите, имаше някаква шарка на нея. Девойката се обърна и каза на Емир, че ще се върне след минута, и пак зачезна на някъде, колкото да се появи без очилата и с една идея по-спокойно излъчване. Настани се срещу него и го погледна вече с едно такова мигане на парцалчета.
– Следващ въпрос. – попита и постави телефона си настрани от нея, обърнат с лицето надолу. До него прилежно сложи слънчевите очила, а накрая и портмонето си. Скръсти ръцете си една в друга и се облегна върху меката възглавница, а слънчевите очи на залязващото слънце отразиха за миг ледено сините ѝ очи, карайки ги да светят с необикновен блясък. Вирна брадичка и продължи да се усмихва, вече, очевидно, изучавайки го с поглед, очаквайки поредния парад на думи без особено значение да се изсипе върху красивата ѝ главица.
Не криеше, че изпита крайно раздразнение, разочарование и досада. Може би се дължеше на факта, че той правеше няколко неща, които не успя да преглътне, които в нормални условия биха били недопустими. Първо – говореше ѝ сякаш се познават от години и едва ли не, сякаш знае повече за нея, отколкото наистина осъзнава, а именно почти нищо. Второ – тази неучтива форма, при положение, че тя се отнасяше с онова досадно „Вие“ към него. Трето – излъчването му, сякаш притежаваше всичко тук, когато дори не осъзнаваше какво представлява всяка една творба, всеки един гоблен и изображение. Четвърто – дразнещият му тон, който тя добре познаваше, защото го умееше същия номер. Дразнеше я, прекалено много, факта, че той беше същия като нея. Същото чепато, противно, досадно създание, което си вярва, че няма равно, защото така се чувства по-добре – или с по-просто описание „горд представител на човешкия вид“.
Направи крачка напред, отлепвайки гърба си от стената. Токовете на високите обувки се разнесоха като злокобно ехо. Тъмно лилавата рокля леко се задвижи, сякаш под ефекта на лек ветрец. Ръцете ѝ, който досега бяха скръстени пред гърдите, се спуснаха бавно. Движеше се крайно ефирно и грациозно, дори за някой приучен на такова държание. Приближи се до него и сякаш това отне цяла вечност, докато просто не заби едната си ръка в стената до лицето му, а големият златен пръстен с лилав турмалин на показалеца ѝ замалко не одраска красивото му лице. Другата си ръка постави на гърдите му и го залепи за стената, с крайно съмнителна лекота, карайки портмонето ѝ да падне на златистата верижка на рамото ѝ. Усмивка, която можеше да озари цяла територия се появи на лицето ѝ, разтягайки червените устни съвсем леко.
– Придържайте се към най-простата система на света. – рече от веднъж и свали ръката, която беше забива в стената, така че да оправи яката на ризата, а някаква, май е пеперудка, падна на земята безжизнена – Въпрос – отговор. Без излишни бръщолевения. – след като бе доволна от леката корекция се отдръпна и вдигна високо брадичка, а усмивката все така остана на лицето – Едже Йозджан, на Вашите усл … - погледна черния часовник на китката си и настръхна. Беше вече толкова късно, че направо ѝ призля. Скоро щяха да затворят ресторантчето, което искаше да посети, а това беше крайно проблемно. Погледна мъжа срещу себе си и след кратко обсъждане със самата себе си реши, че просто ще го помъкне със себе си. Все пак ясно се виждаше, че има още въпроси към нея, та затова поне да не го измъчва много – ето колко великодушна беше.
– Искате ли да вечеряме заедно? – попита, но пак както по-рано това изобщо не беше въпрос, а по-скоро заявяване на това, което ще правят сега. И както си го „попита“ просто се обърна и излезе от стаята, отново без да обяснява, без да очаква да я последва, без изобщо да я вълнува. Продължи си сякаш там нямаше никой и излезе от постройката, набирайки някакъв неясен текст на телефона си. Чак когато стигна до главната улица се спря и се обърна, за да види приближаващата фигура на мъжа. Изчака го и му посочи червена кола от неясна за Арахна марка, но и харесаха четирите кръгчета на мястото, където трябва да е логото, та затова я взе.
Чак когато и двамата седяха на задната седалка, а същото онова момче, което по-рано разнасяше дрехи, сега се беше превърнал в шофьор. Дори не попита къде отиват, защото знаеше, че резултата ще е също толкова голям, колкото и очакванията Арахна да му каже „Добро утро!“, а именно никакъв. Вместо това караше и чакаше някакъв сигнал на стопанката си.
– Не е някакъв търговски трик. – разчупи изведнъж тишината девойката и си пое дълбоко въздух, докато наблюдаваше изчезващите магазинчета и локанти – Приятно ми е хората да притежават нещо направено от мен. – сподели и само въздъхна, осъзнавайки, че надали го интересуваше, нея не би – Тук! – рече от раз, а колата спря рязко пред едно малко ресторантче, сгушено между две по-големи сгради и с нищо не се отличаваше. Арахна слезе и изчака Емир, колкото да не е груба, след което влезе и прекоси мястото, без да отрази никой, за да отиде на терасата, където имаше гледка към Босфора. Огледа масите, които бяха като извадени от исторически филм за султаните, харема и двореца. Бяха от дърво, на което имаше различни резби на цветя и прочие. Навсякъде имаше воалчета по тавана и по стените, но не закриваха гледката, а явно несъвършенствата на сградата. Атмосферата беше някак уютна, а украшенията наоколо правеха мястото да изглежда крайно отпускащо. За финал, столове нямаше, затова масите бяха разположени по в края, за да се създадат „канапета“ от възглавнички.
С един обстоен поглед Арахна накрая се реши и се приближи до една, която беше със, за нея, най-добрата гледка. Върху масата имаше импровизиран свещник, съставен от една стъклена червена чаша със свещ в нея. Вазата с живи цветя в червените тонове беше от мед или бронз, също като масите, имаше някаква шарка на нея. Девойката се обърна и каза на Емир, че ще се върне след минута, и пак зачезна на някъде, колкото да се появи без очилата и с една идея по-спокойно излъчване. Настани се срещу него и го погледна вече с едно такова мигане на парцалчета.
– Следващ въпрос. – попита и постави телефона си настрани от нея, обърнат с лицето надолу. До него прилежно сложи слънчевите очила, а накрая и портмонето си. Скръсти ръцете си една в друга и се облегна върху меката възглавница, а слънчевите очи на залязващото слънце отразиха за миг ледено сините ѝ очи, карайки ги да светят с необикновен блясък. Вирна брадичка и продължи да се усмихва, вече, очевидно, изучавайки го с поглед, очаквайки поредния парад на думи без особено значение да се изсипе върху красивата ѝ главица.
- the padishahβασιλιάς
- Брой мнения : 493
Join date : 28.06.2019
Re: I looked at you from another hill, dear İstanbul! I know you like back of my hand, and love you dearly.
Сря Юли 31, 2019 8:24 pm
"Искате ли да вечеряме заедно?"
Звучеше като въпрос. Имаше всички нужни компоненти, за да бъде въпрос - интонация, словоред, частичката "ли" и дори онова характерно повдигане на вежди. По дяволите, наистина звучеше като въпрос. Ама не беше. Беше си съвршена заповед. И Емир отлично знаеше това, понеже той издаваше заповеди по абсолютно същия начин - маскирайки ги под формата на въпрос, карайки другия да мисли, че има право на избор, като всъщност картите вече са раздадени далеч преди той да се усети.
Извъртя очи с леко, неприкрито раздразнение. Любопитството му я спасяваше от бавна и мъчителна смърт. Ако не беше успяла да го заинтригува, своеволията й вероятно щяха да предизвикат коренно различно отношение, което щеше да рефлектира върху физическото и психическото й здраве, както и върху интегритета на тленната й обвивка.
Но нищо от ужасяващите неща, които прекосиха ума му, не беше осъществено. Дори напротив - той покорно я последва навън и се качи в лъскавото возило. Спести си задаването на въпроси, на които така или иначе нямаше да получи отговори (или поне не задоволителни). Не му пречеше да пътуват в мълчание, но му се искаше да знае къде точно отиват. За щастие неизвестността не продължи дълго и едва след няколко минути колата спря. Намираха се пред едно от многото крайбрежни заведения в града, което не отстъпваше на стотиците други по чар и обстановка.
- Прекрасен избор - реши да отбележи, като му се наложи почти да подвикне след девойката, която вече го водеше с няколко крачки (или крака) преднина.
Не, че мнението му беше от значение. Планът за вечерта вече беше издиктуван с твърдостта и тежестта, с които се произнасят присъди и, ако можеше да се прецени по категоричността в тона й, вероятността да има някакво измъкване, беше нулева.
Настаниха се на възглавничките и Емир кръстоса краката си "по турски", както биха казали в останалите части на света, но той си беше турчин и се намираше в Турция, така че това си оставаше едно обикновено кръстосване на крака. Свали и новото си спортно сако, понеже не искаше да го измачка, а и нещо му подксазваше, че не биваше да се отнася неуважително към дрехите в присъствието на непознатата позната. Едва когато нави ръкавите на ризата си - ритуал, който не пропускаше при никакви обстоятелства преди хранене - вдигна отново поглед към събеседничката си.
- Сега разбирам защо ти бяха нужни слънчеви очила през цялото време - каза небрежно, сякаш фактът, че тя имаше паяжинки в очните ямки, беше най-естественото нещо на света.
Все така непринудено вдигна менюто пред себе си и се зачете. Всъщност менюто служеше единствено за прикритие на изненаданото му изражение, което едва сега си позволи да се изпише на лицето му. Емир знаеше точно какво щеше да поръча преди изобщо да беше седнал, но продължи да се преструва на вглъбен в четивото си.
- Е, няма ли да хвърлиш някаква яснота по въпроса? - попита без да я поглежда. - Макар че пъзелът започва да се нарежда в главата ми. Ателие за текстил, маникюр с паячета и паяжинки в очите... Все пак предпочитам да не си играя с предположения. Коя си?
Прикова очите си право в нейните и отказваше да ги отмести, докато не получеше отговор. Уви, планът му беше осуетен от сервитьорът, който беше дошъл да им вземе поръчката.
- Какво ще желаете?
- Две порции мантъ - изстреля девойката.
- Мислиш да изядеш цели две порции или... ясно...
Не беше позволявал на друг да поръчва вместо него от последния път, когато леля му Фахрийе го беше завела в зоопарка, а след това бяха яли кюнефе в една сладкарница. Тогава беше на 7.
- Нещо за пиене? - попита сервитьорът.
- Йени ракъ - този път първи беше Емир. - Бутилка. С две чашки.
Звучеше като въпрос. Имаше всички нужни компоненти, за да бъде въпрос - интонация, словоред, частичката "ли" и дори онова характерно повдигане на вежди. По дяволите, наистина звучеше като въпрос. Ама не беше. Беше си съвршена заповед. И Емир отлично знаеше това, понеже той издаваше заповеди по абсолютно същия начин - маскирайки ги под формата на въпрос, карайки другия да мисли, че има право на избор, като всъщност картите вече са раздадени далеч преди той да се усети.
Извъртя очи с леко, неприкрито раздразнение. Любопитството му я спасяваше от бавна и мъчителна смърт. Ако не беше успяла да го заинтригува, своеволията й вероятно щяха да предизвикат коренно различно отношение, което щеше да рефлектира върху физическото и психическото й здраве, както и върху интегритета на тленната й обвивка.
Но нищо от ужасяващите неща, които прекосиха ума му, не беше осъществено. Дори напротив - той покорно я последва навън и се качи в лъскавото возило. Спести си задаването на въпроси, на които така или иначе нямаше да получи отговори (или поне не задоволителни). Не му пречеше да пътуват в мълчание, но му се искаше да знае къде точно отиват. За щастие неизвестността не продължи дълго и едва след няколко минути колата спря. Намираха се пред едно от многото крайбрежни заведения в града, което не отстъпваше на стотиците други по чар и обстановка.
- Прекрасен избор - реши да отбележи, като му се наложи почти да подвикне след девойката, която вече го водеше с няколко крачки (или крака) преднина.
Не, че мнението му беше от значение. Планът за вечерта вече беше издиктуван с твърдостта и тежестта, с които се произнасят присъди и, ако можеше да се прецени по категоричността в тона й, вероятността да има някакво измъкване, беше нулева.
Настаниха се на възглавничките и Емир кръстоса краката си "по турски", както биха казали в останалите части на света, но той си беше турчин и се намираше в Турция, така че това си оставаше едно обикновено кръстосване на крака. Свали и новото си спортно сако, понеже не искаше да го измачка, а и нещо му подксазваше, че не биваше да се отнася неуважително към дрехите в присъствието на непознатата позната. Едва когато нави ръкавите на ризата си - ритуал, който не пропускаше при никакви обстоятелства преди хранене - вдигна отново поглед към събеседничката си.
- Сега разбирам защо ти бяха нужни слънчеви очила през цялото време - каза небрежно, сякаш фактът, че тя имаше паяжинки в очните ямки, беше най-естественото нещо на света.
Все така непринудено вдигна менюто пред себе си и се зачете. Всъщност менюто служеше единствено за прикритие на изненаданото му изражение, което едва сега си позволи да се изпише на лицето му. Емир знаеше точно какво щеше да поръча преди изобщо да беше седнал, но продължи да се преструва на вглъбен в четивото си.
- Е, няма ли да хвърлиш някаква яснота по въпроса? - попита без да я поглежда. - Макар че пъзелът започва да се нарежда в главата ми. Ателие за текстил, маникюр с паячета и паяжинки в очите... Все пак предпочитам да не си играя с предположения. Коя си?
Прикова очите си право в нейните и отказваше да ги отмести, докато не получеше отговор. Уви, планът му беше осуетен от сервитьорът, който беше дошъл да им вземе поръчката.
- Какво ще желаете?
- Две порции мантъ - изстреля девойката.
- Мислиш да изядеш цели две порции или... ясно...
Не беше позволявал на друг да поръчва вместо него от последния път, когато леля му Фахрийе го беше завела в зоопарка, а след това бяха яли кюнефе в една сладкарница. Тогава беше на 7.
- Нещо за пиене? - попита сервитьорът.
- Йени ракъ - този път първи беше Емир. - Бутилка. С две чашки.
- Arachneδημιούργημα
- Брой мнения : 918
Join date : 10.07.2019
Re: I looked at you from another hill, dear İstanbul! I know you like back of my hand, and love you dearly.
Пет Авг 02, 2019 10:10 pm
Предпочете да игнорира внезапната намеса на госта си при поръчването. Или по-скоро да пренебрегне факта, че винаги тя водеше парада, а когато сабята на пълководеца ѝ бе отнета, дори за миг, при което се почувства крайно неприятно. И все пак, не каза нищо, дори не се усмихна, а просто остана все така, студена, като мраморна статуя в някой музей, където несъмнено, някъде там, по света, има неин изкривен образ, а някое дете се ужасява при вида ѝ.
Сервитьорът си замина, като се върна само, за да остави бутилката и двете чаши, а Арахна вдиша и издиша някак бавно. Размърда отегчено шията си, а сетне изпъна гръб като обтегнатата нишка на паяжината, която поредния паяк строеше на тавана, зад един от воалите, скрит от хорските очи. Девойката се вгледа в мъжа и сякаш това, че я зяпа дори не я притеснява, защото беше точно така. Срам, притеснение, неловкост, свян, стеснение, смущение, нерешителност, боязън, те бяха крайно непознати за нея и това надали някога щеше да се промени. И да, беше права. Въпросът „Кой/коя си ти?“ беше твърде сложен, но модерното съобщество от смъртни не го разбираше толкова добре това. Не осъзнаваха, че името на някой не е нищо повече от проста формалност, с която да се обръщаш към него, давайки му определен образ в съзнанието без особен пълнеж.
Отмести поглед към залязващото слънце лишено от всякакъв цвят. Пое си дълбоко въздух, докато събуди спомените за това какво бяха залезите в Древна Лидия, появяващите се над морската шир. Всичките онези цветове, смеските между златисто, оранжево, червено, лилаво, синьо. Прелитащите водни кончета с техните зеленикави крилца и сякаш ако ги докоснеш ще се разпаднат на хиляди парченца. Хората, които се прибираха, за да посрещнат нощта на сигурно. И луната, онази сиво-бяла луна, която бди над всички и същевременно им се присмива с хилядите си прислужници – звездите.
– Дори нямате и една част от пъзела, и все пак го редите. – произнесе по-силно от очакваното, но все пак достатъчно тихо, за да може само мъжа да я чуе. И, колкото и странно да звучи, нямаше никакво присмиване в гласа ѝ. Липсваше нотката на превъзходство. Нямаше и помен от онова надменно държание по-рано и може би, само за миг, тя изглеждаше като нормално човешко момиче, което е просто смазано от реалността, в която е попаднала. Като един най-обикновен човек с всичките премеждия, страдания и болка.
Сервитьорът се появи и остави на средата бутилката, поръчана от събеседника ѝ. После постави и двете чинии с ястието, наподобяващо италианските равиоли и се оттегли. Арахна погледна чинията пред себе си и хвана телефона си, колкото да снима това чудо и да го прибави към колекцията си от снимки на неща, които е искала да опита и го е направила. Просто хоби, което разви след като се събуди в този нов свят, и което може би бе единственото нормално нещо в нея. И също като идеята за „образ без пълнеж“, точно така си представяше това ястие, докато не го поръча днес.
– Наистина ли искате да знаете коя съм? – попита, но пак беше реторичен въпрос. Не изчака да отговори, а отмести косата си, така че да не падне случайно в някоя чиния и сложи ръцете си на масата. Леко се надигна и приближи тялото си до неговото. Нетипично студеният ѝ дъх се разстла върху шията му, оставяйки чувството, че десетки малки паячета се разхождат там. Липсата на всякаква топлина от тялото ѝ започна да се разпростира из мястото. Устните ѝ се приближиха до ухото му, а звукът от сърцето ѝ зазвуча като удар на ритуален барабан предвещаваш смъртта на жертвеното агне. Едната ѝ ръка залази по неговата, леко, ефирно, без да го докосва, но оставяйки оставяйки поредната доза усещания, че го лазят осмокраките. Девойката бавно разтвори устни и точно, когато всеки би си помислил, че ще го докосне, когато тя само се засмя и произнесе тихо – Арахна, Кралицата на паяците.
Дръпна се и хвана вилицата си, колкото да забоде една от „равиолите“ и да я огледа много внимателно преди да реши дали да го пробва, но така и така беше тук. От друга страна преди я бяха учили, че една дама не се храни в присъствието на чужд човек, и все пак … Остави вилицата, все още пълна, на чинията и вирна брадичката, а в очите ѝ се четеше странен пламък, примесен със смазващо спокойствие.
– А Вие сте? – най-накрая попита и наистина остави възможност за отговор. Едно от малкото неща, които наистина даваше на околните – шанс да се представят. И отново зае онази обиграна поза, с която ставаше малко по-заплашителна от един нормален средностатистически човек, а аурата, която започна да издава беше нищо повече тази на една крайно властна и мегаломана личност, приковала поглед в Емир в очакване да чуе кой точно е.
Сервитьорът си замина, като се върна само, за да остави бутилката и двете чаши, а Арахна вдиша и издиша някак бавно. Размърда отегчено шията си, а сетне изпъна гръб като обтегнатата нишка на паяжината, която поредния паяк строеше на тавана, зад един от воалите, скрит от хорските очи. Девойката се вгледа в мъжа и сякаш това, че я зяпа дори не я притеснява, защото беше точно така. Срам, притеснение, неловкост, свян, стеснение, смущение, нерешителност, боязън, те бяха крайно непознати за нея и това надали някога щеше да се промени. И да, беше права. Въпросът „Кой/коя си ти?“ беше твърде сложен, но модерното съобщество от смъртни не го разбираше толкова добре това. Не осъзнаваха, че името на някой не е нищо повече от проста формалност, с която да се обръщаш към него, давайки му определен образ в съзнанието без особен пълнеж.
Отмести поглед към залязващото слънце лишено от всякакъв цвят. Пое си дълбоко въздух, докато събуди спомените за това какво бяха залезите в Древна Лидия, появяващите се над морската шир. Всичките онези цветове, смеските между златисто, оранжево, червено, лилаво, синьо. Прелитащите водни кончета с техните зеленикави крилца и сякаш ако ги докоснеш ще се разпаднат на хиляди парченца. Хората, които се прибираха, за да посрещнат нощта на сигурно. И луната, онази сиво-бяла луна, която бди над всички и същевременно им се присмива с хилядите си прислужници – звездите.
– Дори нямате и една част от пъзела, и все пак го редите. – произнесе по-силно от очакваното, но все пак достатъчно тихо, за да може само мъжа да я чуе. И, колкото и странно да звучи, нямаше никакво присмиване в гласа ѝ. Липсваше нотката на превъзходство. Нямаше и помен от онова надменно държание по-рано и може би, само за миг, тя изглеждаше като нормално човешко момиче, което е просто смазано от реалността, в която е попаднала. Като един най-обикновен човек с всичките премеждия, страдания и болка.
Сервитьорът се появи и остави на средата бутилката, поръчана от събеседника ѝ. После постави и двете чинии с ястието, наподобяващо италианските равиоли и се оттегли. Арахна погледна чинията пред себе си и хвана телефона си, колкото да снима това чудо и да го прибави към колекцията си от снимки на неща, които е искала да опита и го е направила. Просто хоби, което разви след като се събуди в този нов свят, и което може би бе единственото нормално нещо в нея. И също като идеята за „образ без пълнеж“, точно така си представяше това ястие, докато не го поръча днес.
– Наистина ли искате да знаете коя съм? – попита, но пак беше реторичен въпрос. Не изчака да отговори, а отмести косата си, така че да не падне случайно в някоя чиния и сложи ръцете си на масата. Леко се надигна и приближи тялото си до неговото. Нетипично студеният ѝ дъх се разстла върху шията му, оставяйки чувството, че десетки малки паячета се разхождат там. Липсата на всякаква топлина от тялото ѝ започна да се разпростира из мястото. Устните ѝ се приближиха до ухото му, а звукът от сърцето ѝ зазвуча като удар на ритуален барабан предвещаваш смъртта на жертвеното агне. Едната ѝ ръка залази по неговата, леко, ефирно, без да го докосва, но оставяйки оставяйки поредната доза усещания, че го лазят осмокраките. Девойката бавно разтвори устни и точно, когато всеки би си помислил, че ще го докосне, когато тя само се засмя и произнесе тихо – Арахна, Кралицата на паяците.
Дръпна се и хвана вилицата си, колкото да забоде една от „равиолите“ и да я огледа много внимателно преди да реши дали да го пробва, но така и така беше тук. От друга страна преди я бяха учили, че една дама не се храни в присъствието на чужд човек, и все пак … Остави вилицата, все още пълна, на чинията и вирна брадичката, а в очите ѝ се четеше странен пламък, примесен със смазващо спокойствие.
– А Вие сте? – най-накрая попита и наистина остави възможност за отговор. Едно от малкото неща, които наистина даваше на околните – шанс да се представят. И отново зае онази обиграна поза, с която ставаше малко по-заплашителна от един нормален средностатистически човек, а аурата, която започна да издава беше нищо повече тази на една крайно властна и мегаломана личност, приковала поглед в Емир в очакване да чуе кой точно е.
- the padishahβασιλιάς
- Брой мнения : 493
Join date : 28.06.2019
Re: I looked at you from another hill, dear İstanbul! I know you like back of my hand, and love you dearly.
Вто Авг 06, 2019 9:30 pm
Гъделичкащото усещане го напусна едва когато девойката се отдръпна на почтително разстояние. Пръстите на Емир обаче продължаваха да треперят. Не, онова, което беше изпитал, не беше страх. Не беше и погнуса, нито изненада. Беше някакво странно вълнение, породено от неестественото чувство на уязвимост - дума, чието значение беше забравил от известно време насам.
Девойката си играеше със сетивата му, а Емир беше свикнал да им се доверява безпрекословно. В природата именно сетивата и инстинктите очертаваха тънката граница между това да бъдеш хищник или да се окажеш жертва. В природата именно сетивата и инстинктите подсказваха на хищниците кога някой е по-силен от тях, което навеждаше Емир на мисълта, че макар и неговите сетива да бяха под чуждо влияние, истински заблудената от собствената си преценка беше Тя.
Арахна.
О, колко непредвидливо малко паяче, повярвало, че е уместно да демонстрира силите си с нюанс на заплаха, но без да осъзнава, че истинската заплаха стои точно пред него.
Беше грешка.
Емир не прощаваше грешки.
Ръката му се присламчи към ножа, който лежеше на масата. Последвалите действия дойдоха като гръм от ясно небе - също толкова бързо и също толкова неочаквано. Крехката женска длан беше яростно пронизана от острието и прикована към дървената плоскост. От бледата й като фин порцелан плът бликна кръв и една вадичка обагри искрящо бялата покривка. Емир се пресегна и, сграбчвайки грубо косата на Арахна, я издърпа към себе си. Беше извил врата й назад, а над вирнатата й брадичка устните й трепереха. От тях на пресекулки се откъсваше дъхът й.
- Кралица на паяците, а? Отлично - прошепна в ухото й. - Но нека ти кажа нещо: тук единствената дума, която има значение, е моята. Ти, този град и всички живущи в него са такива, каквито аз поискам да бъдат. Разбра ли ме?
Не получи отговор, но така или иначе нямаше намерение да повтаря. Отпусна хватката си и се облегна обратно на мястото си, като едновременно с това измъкна ножа от ръката й, предизвиквайки още едно бликване на кръв.
Емир знаеше, че раната скоро щеше да зарастне, но отпечатъка, който беше оставил в съзнанието й, щеше да присъства в мислите й за много дълго време. Тази идея го развесели. Той се усмихна и облиза кръвта от острието.
Разигралата се във въображението му сцена му се струваше така реална, че той дествително навлажни устните си, прокарвайки език по тях. Действително беше достатъчно първичен, агресивен и безпардонен, за да й причини нещо подобно. Но днес, по една или друга причина, беше в твърде добро настроение и реши да й даде малко повече кредит на търпение. Прецени, че ще остави баталните картини за следващия път, в който Арахна си позволи да премине границите му.
- Аз съм Емир Кара. А ти и аз можем да си бъдем много полезни... Кралице - каза и наля алкохол в чашите им, след което вдигна своята за наздравица.
Девойката си играеше със сетивата му, а Емир беше свикнал да им се доверява безпрекословно. В природата именно сетивата и инстинктите очертаваха тънката граница между това да бъдеш хищник или да се окажеш жертва. В природата именно сетивата и инстинктите подсказваха на хищниците кога някой е по-силен от тях, което навеждаше Емир на мисълта, че макар и неговите сетива да бяха под чуждо влияние, истински заблудената от собствената си преценка беше Тя.
Арахна.
О, колко непредвидливо малко паяче, повярвало, че е уместно да демонстрира силите си с нюанс на заплаха, но без да осъзнава, че истинската заплаха стои точно пред него.
Беше грешка.
Емир не прощаваше грешки.
Ръката му се присламчи към ножа, който лежеше на масата. Последвалите действия дойдоха като гръм от ясно небе - също толкова бързо и също толкова неочаквано. Крехката женска длан беше яростно пронизана от острието и прикована към дървената плоскост. От бледата й като фин порцелан плът бликна кръв и една вадичка обагри искрящо бялата покривка. Емир се пресегна и, сграбчвайки грубо косата на Арахна, я издърпа към себе си. Беше извил врата й назад, а над вирнатата й брадичка устните й трепереха. От тях на пресекулки се откъсваше дъхът й.
- Кралица на паяците, а? Отлично - прошепна в ухото й. - Но нека ти кажа нещо: тук единствената дума, която има значение, е моята. Ти, този град и всички живущи в него са такива, каквито аз поискам да бъдат. Разбра ли ме?
Не получи отговор, но така или иначе нямаше намерение да повтаря. Отпусна хватката си и се облегна обратно на мястото си, като едновременно с това измъкна ножа от ръката й, предизвиквайки още едно бликване на кръв.
Емир знаеше, че раната скоро щеше да зарастне, но отпечатъка, който беше оставил в съзнанието й, щеше да присъства в мислите й за много дълго време. Тази идея го развесели. Той се усмихна и облиза кръвта от острието.
Разигралата се във въображението му сцена му се струваше така реална, че той дествително навлажни устните си, прокарвайки език по тях. Действително беше достатъчно първичен, агресивен и безпардонен, за да й причини нещо подобно. Но днес, по една или друга причина, беше в твърде добро настроение и реши да й даде малко повече кредит на търпение. Прецени, че ще остави баталните картини за следващия път, в който Арахна си позволи да премине границите му.
- Аз съм Емир Кара. А ти и аз можем да си бъдем много полезни... Кралице - каза и наля алкохол в чашите им, след което вдигна своята за наздравица.
- Arachneδημιούργημα
- Брой мнения : 918
Join date : 10.07.2019
Re: I looked at you from another hill, dear İstanbul! I know you like back of my hand, and love you dearly.
Съб Авг 10, 2019 2:49 pm
Можеше да го усети, онова противно чувство, че нещо не е наред, че нещо не е в твоя контрол и съвсем скоро ще излезе извън релсите на пътя, който ти сам си строял. Можеше да го види в очите на мъжа срещу себе си. Отначало бе само леко пулсиране. По-късно прерасна в електрически шок, който плъзна по цялото ѝ тяло, карайки всеки атом от материята ѝ да се почувства, като че е хваната в някаква невидима хватка. Най-накрая се превърна в неудържима / за създанията, които не са тренирани на самоконтрол / емоция от паника и задушливост, които се сляха в едно, като две търсещи се енергии, и се превърнаха в звучна гробовна мелодия. Или поне тя така го усети.
През краткото време, което премина между нейното дръпване и наливането на чашите, Арахна не смъкваше погледа си от лицето му. Лекото трепване на зениците. По-шумното циркулиране на кръвта му. Прокобно спокойния тон на сърцето му. Изчакващото усещане, което всеки дебнещ хищник прилагаше на жертвата си. И съвсем лекото напрягане в мускулите, което сигурно и той не успя да забележи в себе си. Всички налични белези, че мъжът пред нея бе по-голям хищник и от нея самата.
Може би трябваше да се почувства смазана от погледа му? Може би трябваше да приеме, че през нея стоеше нещо подобно на гигант, готов да я смачка, без дори да разбере, че тя е там на първо място. Досъщ като всеки втори човек, който като види паяк и вади чехъла, че да го убие. Може би, но малко хора знаеха, че преди да стане „Кралица“ на най-многобройният вид на планетата, тя бе носител на един от смъртните грехове (заради който беше ѝ наказана жестоко), а именно гордостта. Затова не го отрази, все пак защо да се чувства застрашена от някакъв си човек, по-скоро ги съжаляваше, все един от тях.
Затвори очи и иронична усмивка, зад която се показаха перлените ѝ зъбки, се появи на лицето ѝ. Пое си дълбоко въздух, а показалеца на едната ѝ ръка трепна. Мразеше да използва силите си, но знанието е мощ, а в нейния случай то бе лесно достижимо. Уви не колкото едно време, когато можеше да види целия свят през очите на рожбите си, да усети вятъра, който в клетката ѝ в Тартар така липсваше. Да почувства слънчевите лъчи и дъждовните капки по себе си. Вечно между четири стени, вечно живееща нечий чужд живот и все пак познаваща истинското значение на думата „живот“. А сега … дори когато бе слабо подобие на отминало величие, дори с едва една стотна от силата си все още можеше да получи отговорите на определени въпроси.
В следващия миг вече не беше в стаята, а можеше да види и двамата през мозаичната картинка, която показваха очите на паячето, скрито зад един от воалите, показвайки ѝ не само настоящето, но и миналото на това създание. Сърцето ѝ удари поредния такт и картинката се смени, като този път върху задната страна на клепачите ѝ се появиха двама пияни младежи, които си говореха твърде неразбираемо, за да ги отчете за важни. И така, отново, и отново, докато не откри каквото ѝ трябваше, и за пръв път поиска да не е срещала човек през живота си.
Бавно отвори клепачи, а очите ѝ се приковаха в Емир. Ръката ѝ хвана чашата, повдигна я, а слънчевите лъчи, които я докоснаха допълнително показаха колко прозрачна, бледа и чуплива е самата Арахна, макар държанието на исполин. И сякаш и напомниха, че наистина понякога е добре да внимава, поне докато не си върне целия комплект от сили, а не само няколко капки от океана на възможности.
– Не виждам как бихме си били полезни. – рече тя най-накрая, бавно, сигурно и отработено, а чашата ѝ така и не докосна неговата. Ироничната усмивка изчезна от лицето ѝ, а очите ѝ се обърнаха по посока на вече залязлото слънце, където сега можеше да види малки ветроходки да се прибират към пристанището – Вие може да сте господар на Истанбул, да са Ви превърнали в подобие на бог, но .. – остави чашата пред себе си без да отпие или да я чукне в неговата и въздъхна - .. не сте мой василевс. – погледна го снизходително и хвана ръката му, при което самата разлика в неговата топлина и нейната липса на такава показа, че са твърде различни – А аз сътруднича само със създания, които харесвам, които са ми мили на сърцето и съм до гроб лоялна. – положи ръцете си в скута и килна глава на една страна, отново въздъхвайки – Но края е винаги един и същ, защото вие хората не се променяте.
Ненадейно и от нищото се изправи и се приближи до верандата с чашата в ръка. Сложи ръце на перваза и се надвеси, колкото да види как вълните на морското тяло се разбиват в бетоновите стени, поддържащи повечето останали ресторантчета като това. Обърна се към Емир и му посочи с очи да дойде до нея, за да види нещо. Изчака го и сетне му показа във водата нещо, което първоначално приличаше на серия медузи, които нито мърдат, нито шават, но в последствие можеше да се различи като система от множество пашкулчета, а вътре в него няколко малки, черни паячета, които използваха нещо като въздушни балончета, за да се придвижват между домовете си.
– Моят свят и вашият са два различни. В моят ако няма безпрецедентно доверие цялата хармония изчезва. Така, че дори най-малкото смущение може да бъде фатално. – вдигна чашата и просто я пусна, а тя полетя надолу, дърпана от гравитацията. Удари се звучно във водата, а сетне и в един от пашкулите, унищожавайки целия труд на паячетата. Потъна все по-надолу, а със себе си повлече системата от домове, които бяха изградилите рожбите ѝ. Колкото до тях, някои успяха да се спасят, но повечето нямаха този късмет и се удариха, изплувайки на повърхността с разперени крачета. – Така, че ще се съглася да съм Ви полезна, едва когато има установено доверие и съм сигурна, че няма да ми скъсате нишката, а в замяна ще Ви предоставя един много по-голям и зловещ свят от този, който познавате.
През краткото време, което премина между нейното дръпване и наливането на чашите, Арахна не смъкваше погледа си от лицето му. Лекото трепване на зениците. По-шумното циркулиране на кръвта му. Прокобно спокойния тон на сърцето му. Изчакващото усещане, което всеки дебнещ хищник прилагаше на жертвата си. И съвсем лекото напрягане в мускулите, което сигурно и той не успя да забележи в себе си. Всички налични белези, че мъжът пред нея бе по-голям хищник и от нея самата.
Може би трябваше да се почувства смазана от погледа му? Може би трябваше да приеме, че през нея стоеше нещо подобно на гигант, готов да я смачка, без дори да разбере, че тя е там на първо място. Досъщ като всеки втори човек, който като види паяк и вади чехъла, че да го убие. Може би, но малко хора знаеха, че преди да стане „Кралица“ на най-многобройният вид на планетата, тя бе носител на един от смъртните грехове (заради който беше ѝ наказана жестоко), а именно гордостта. Затова не го отрази, все пак защо да се чувства застрашена от някакъв си човек, по-скоро ги съжаляваше, все един от тях.
Затвори очи и иронична усмивка, зад която се показаха перлените ѝ зъбки, се появи на лицето ѝ. Пое си дълбоко въздух, а показалеца на едната ѝ ръка трепна. Мразеше да използва силите си, но знанието е мощ, а в нейния случай то бе лесно достижимо. Уви не колкото едно време, когато можеше да види целия свят през очите на рожбите си, да усети вятъра, който в клетката ѝ в Тартар така липсваше. Да почувства слънчевите лъчи и дъждовните капки по себе си. Вечно между четири стени, вечно живееща нечий чужд живот и все пак познаваща истинското значение на думата „живот“. А сега … дори когато бе слабо подобие на отминало величие, дори с едва една стотна от силата си все още можеше да получи отговорите на определени въпроси.
В следващия миг вече не беше в стаята, а можеше да види и двамата през мозаичната картинка, която показваха очите на паячето, скрито зад един от воалите, показвайки ѝ не само настоящето, но и миналото на това създание. Сърцето ѝ удари поредния такт и картинката се смени, като този път върху задната страна на клепачите ѝ се появиха двама пияни младежи, които си говореха твърде неразбираемо, за да ги отчете за важни. И така, отново, и отново, докато не откри каквото ѝ трябваше, и за пръв път поиска да не е срещала човек през живота си.
Бавно отвори клепачи, а очите ѝ се приковаха в Емир. Ръката ѝ хвана чашата, повдигна я, а слънчевите лъчи, които я докоснаха допълнително показаха колко прозрачна, бледа и чуплива е самата Арахна, макар държанието на исполин. И сякаш и напомниха, че наистина понякога е добре да внимава, поне докато не си върне целия комплект от сили, а не само няколко капки от океана на възможности.
– Не виждам как бихме си били полезни. – рече тя най-накрая, бавно, сигурно и отработено, а чашата ѝ така и не докосна неговата. Ироничната усмивка изчезна от лицето ѝ, а очите ѝ се обърнаха по посока на вече залязлото слънце, където сега можеше да види малки ветроходки да се прибират към пристанището – Вие може да сте господар на Истанбул, да са Ви превърнали в подобие на бог, но .. – остави чашата пред себе си без да отпие или да я чукне в неговата и въздъхна - .. не сте мой василевс. – погледна го снизходително и хвана ръката му, при което самата разлика в неговата топлина и нейната липса на такава показа, че са твърде различни – А аз сътруднича само със създания, които харесвам, които са ми мили на сърцето и съм до гроб лоялна. – положи ръцете си в скута и килна глава на една страна, отново въздъхвайки – Но края е винаги един и същ, защото вие хората не се променяте.
Ненадейно и от нищото се изправи и се приближи до верандата с чашата в ръка. Сложи ръце на перваза и се надвеси, колкото да види как вълните на морското тяло се разбиват в бетоновите стени, поддържащи повечето останали ресторантчета като това. Обърна се към Емир и му посочи с очи да дойде до нея, за да види нещо. Изчака го и сетне му показа във водата нещо, което първоначално приличаше на серия медузи, които нито мърдат, нито шават, но в последствие можеше да се различи като система от множество пашкулчета, а вътре в него няколко малки, черни паячета, които използваха нещо като въздушни балончета, за да се придвижват между домовете си.
– Моят свят и вашият са два различни. В моят ако няма безпрецедентно доверие цялата хармония изчезва. Така, че дори най-малкото смущение може да бъде фатално. – вдигна чашата и просто я пусна, а тя полетя надолу, дърпана от гравитацията. Удари се звучно във водата, а сетне и в един от пашкулите, унищожавайки целия труд на паячетата. Потъна все по-надолу, а със себе си повлече системата от домове, които бяха изградилите рожбите ѝ. Колкото до тях, някои успяха да се спасят, но повечето нямаха този късмет и се удариха, изплувайки на повърхността с разперени крачета. – Така, че ще се съглася да съм Ви полезна, едва когато има установено доверие и съм сигурна, че няма да ми скъсате нишката, а в замяна ще Ви предоставя един много по-голям и зловещ свят от този, който познавате.
- Sponsored content
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|