Be on my side or go away

Улиците бяха потънали в най- тъмния мрак. Часът беше, късен, но не това прибра хората по домовете им. А мъглата. Беше се разстляла като одеяло, обгърнало сградите от всичките им страни. Точно по поръчка. Жителите не бяха свикнали на подобни атмосферни аномалии. Студът, вятърът, мракът... за тях бяха по- лошо и от най- тираничните господари. Само ако знаеха, че в този случай бяха призовани от този, който ги управляваше.

Разходките го успокояваха още от дете. Затова и не послуша съветниците си, които го увещаваха да стои под закрилата на тежките стени на двореца си. Отказа и охраната, която му предложиха. Но все пак склони да облече различни от нормалните си дрехи, за да не се отличава. Облече бяло поло, дънково яке и кецове. Едновременно не- аристократично и неутрално като цветове. Надяваше се, че е достатъчно.

Още една гръмотевица нададе воя си. Точна като по часовник. За да припомни на хората, че навън е опасно. Очевидно на всички, но не и на мъжа, който се задаваше в далечината. Осанката му, движенията му... всичко издаваше неговата непринуденост, смесена с още нещо... може би неприкосновеност?

- Добър ден, господине!- каза, засичайки очите си с неговите. Поздравите бяха нещо обичайно в гористите местности, защо не и тук- в центъра на града. - Да предположа, че не сте оттук, след като се срещаме по това време на нощта, при тези атмосферни условия?

"Да идем да поживеем в Рио" каза Персефона. "Ще е вечно лято.."
В денят на пристигането им, предсказанията за ураган евакуираха половината крайбрежие. На следващия пък, от небето започнаха да се изливат солидни количества дъжд. Ако не знаеше, че Посейдон беше някъде по гръцките кръчми и се надпиваше с рибарите, поглъщайки баснословни количества узо, достатъчни да пресушат бъчвите на цяла Елада, би решил, че някой го е разсърдил.
Пърси отказа да излезе от хотела и вместо това си пусна някаква сапунена опера, в която припадъците бяха на всеки 98 секунди и прегърна Мортус, който започна досадно да мърка. Хадес, видял тази идилия, наметна кадифеното си палто с нашивка от кожи от норка, обу кожения си панталон и прибра косата си.
- Къде ми е бастунчето? - попита той съпругата си, а тя му отговори в обичайния си стил "Натикано в задника ти!"
Намерил аксесоара си, той излезе и се шмугна в една приятна уличка, по която се носеше миризма на карамелизирано манго.
Бастунчето, с дръжка във формата на главите на любимият му Цербер, потропваше като каляска по лъскавите, от дъждовни капки, павета.
- Ден? Нощ? Малко се объркахте? - предположи Хадес и леко сви рамене с недокоснато, от чувство, лице. Беше олицетворение на денди от 18 век, а ако някой му предложеше абсент, нямаше да откаже.

- Какво говорите? Времето е чудесно. - тия земляни нищо не бяха видяли. Веднъж Стикс бе прелял и едва не отнесе 10 пъклени котела, барабар с грешниците.

Мъжът пред него беше по скоро изваден от литературна творба от 20ти век, отколкото гражданин на съвременното общество. А бастунът, с който се придвижваше, добавяше допълнителна нотка към и без това особената му особа. Въпреки това имаше нещо в него, което го караше да изпитва известна доза уважение. Нещо, което го правеше по- мъдър от него.

" Може би е фактът, че се разхожда като дядо ти, глупако. Кажете си няколко приказки и продължавай напред. Нямам сили да ви слушам как си говорите като умиращи старци за климата и как той влияе на ставите ви"

Гласът днес беше в особено неприятно настроение. Може би по някакъв начин зависеше от това какво е времето навън. Не обичаше самотата, не искаше да е толкова далеч от хорското внимание. Дворецът му допадаше, в това не можеше да има две мнения.

- Прав си, времето е точно такова, каквото трябва да е. - отговори на мъжа пред себе си, макар да не беше сигурен, че той очаква това. Беше някак... разсеян за неговото присъствие. - Мога ли да предположа, че не си оттук? Не изглеждаш особено... бразилец.

Хадес имаше чувството, че събеседникът му не го слуша главата - виждаше в него очертанията на две души, а тялото бе едно. Така, там долу, разпознаваше хората душевни проблеми. Не ги категоризираше, защото според модерните наредби, било дискриминация, и не употребяваше заклеймяващите наименования от 20ти век, като "луд" и "не с всичкия си".

- Нима? Тук не е ли 45 градуса на сянка, обикновено.. На мен плажът не ми понася, но жена ми обича да се пече. Затова дойдохме, но я сполетя това нещастие, което метереолозите снощи нарекоха Ураганът Катя. Чудили ли сте се защо използват почти само женски имена?

- Готов съм главата да си заложа, че утрешният ден ще бъде прекрасен за плаж.

Ако го познаваше по- добре, мъжът срещу него щеше да забележи искриците, които за миг озариха очите на Валерио. Ако... Ако... Но кой всъщност вече го познаваше по такъв начин? Не беше останал никой от старите му приятели, никой от семейството му. Около него имаше толкова много хора всеки ден, а се чувстваше по- сам от всякога. Проблемите бяха единствените му верни спътници през последните месеци. Само те винаги "зад гърба му". Най- често под формата на ножове.

- Казвам се...Вал, между другото- Надяваше се, че мъжът срещу него няма да забележи лекото заекване, докато измисляше някаква разновидност на името си, за да не успее да проумее кой седи срещу него.

"Невероятен ум, невероятно хрумване. Толкова оригинално ново име. Следващият път как ще се казваш? Нека позная- Лерио? Глупак."



Пропусна обидите му. Напоследък свикваше с невероятно досадното поведение на второто му Аз. Не искаше и да влиза в противоречие с него, не се знаеше кога отново ще му потрябват съветите му. Защото от тях двамата, по- интелигентният със сигурност не беше този, който има контрол върху физическото тяло.

- Мога да ти предложа да те разведа из града, ако компанията ми вече не ти е досадила. - Опитът му показваше, че подобни срещи никога не са случайни. Може би щеше да успее да научи откъде е господинът пред него, да разбере нещо повече за света извън Рио. За настроенията на Съпротивата отвъд пределите на неговото влияние. За Боговете.

- Вие сте местен, знаете по-добре. - предположи божеството и прибра, като шпага, бастунчето до бедрото си. Уханието на загарящ карамел караше устата му да се пълни със слюнка...и да го подсеща за вечно, гладната му за сладки неща, съпруга. Пърси беше чревоугодник от най-висока класа и Хадес имаше намерение да я изненада с местен деликатес, който да й занесе на крака в стаята. А и начинът, по който тя поглъщаше храната бе титаничен и еротичен в нейн, изящен и извратен стил.

- Хадес. - представи се прямо и семпло Кралят на Подземното царство. Не го биваше да бъде инкогнито, а и някак не си представяше да си избере име от простолюдието като Фил, Стив или Ричард.
- Като тукашен гид, бихте ли ме завели някъде, където мога да взема нещо автентично за половинката ми, тя обича да си похапва.

- Хадес значи- засмя се. Искаше нещо божествено и ето го- пред него, сякаш по поръчка. - Много древногръдско, не мислиш ли? Родителите ти вероятно са имали нещо общо с тази невероятна страна?



Искаше автентичен десерт. Автентичното обаче не беше присъщо за Рио. Тук всичко беше смесица от най- доброто или най- лошото от останалата част от света. Но мъжът не изглеждаше като човек, който очаква този отговор. Или който ще го приеме.

- Мога да ти препоръчам например Божи хляб, но не мисля, че по това време на нощта ще работи пекарна, която да успее да ти го приготви. - Погледна към часовника си. 5 без 15. Какъв ли стрес причиняваше в момента на охраната в двореца. Уговорката беше, че няма да се бави след 3 след полунощ. Вероятно вече бяха изпратили хора да го търсят. - Знам една, която отваря след около два часа. Ако ти се чака...Но това със сигурност ще означава, че трябва да ми разкажеш повече за себе си. Не може просто така да идваш в града ни, да ядеш от сладкишите ни, но да оставаш загадка.

Нека го търсеха. Нека си мислят най- лошото. Със сигурност щеше да има хора от охраната, които да го обявят за мъртъв. С малко повече късмет- да го съобщят на Съпротивата. Забърквайки тази каша пък, можеше той да излезе победител.

Хадес нямаше против да губи време, и без това не беше желан в хотелската стая - времето в Рио кореспондираше със страстите на съпругата му.
Ако някой мъж се чудеше колко точно може да ти се сърди една жена, Хадес вече имаше отговора и той никак не беше добър. Ставаха 5 хилядолетия, има-няма и тя все му врещеше, цупеше се и му правеше на инат.
- Ами...аз и без това нямам планове. А и едно кафе по изгрев ще ми се отрази ободряващо. Искате ли да слезем покрай морето. - сега ли беше моментът да признае, че Посейдон му липсваше. Той бе един от малкото верни другари на Краля на Подземното царство, който не гледаше на него като на страшилище.
- Както ме гледате с неразбиране,май си нямате жена...

На ъгъла на улицата, скрито зад огромните хилядолетни дървета, се намираше едно от малкото кафенета в Рио, където правеха все още истинско кафе. Не от онези съвременни бози с много мляко и захар, които наричаха фрапета, латета и с всякакви други женски наименования.



Момичето, което подреждаше масите навън, погледна двамата мъже с известна доза любопитство. Навярно не се случваше всеки ден да вижда двама странника в този час и при това време навън. Но не се застоя много дълго. Имаше куп други ангажименти, кой от кой по- безмислени, след като оставаха поне още четири часа до появата на първите реални посетители. Народът беше ленив и поспалив, в това нямаше две мнения. Но пък това винаги досега му беше давало известна преднина в ходовете.
Набързо им даде две менюта, усмихна се толкова широко, колкото позволяваше ранния час, и ги остави насаме.

- Някога имах, едно младо момиче, което успя да плени сърцето ми. Почина при... неизясне ни обстоятелства. - Нямаше нищо неизяснено в престрелката, в която беше умряла. Трябваше да умре и умря. След това преписаха на нейно име купища престъпления. Платиха си след това, разбира се. Първата му задача като владетел на Рио беше да ги открие и да им причини всички зверства на този свят. Всеки един от полицаите, техните командири и командирите на командирите. И въпреки това все още се събуждаше, крещейки името й нощем.- Животът е несправедлив, несъмнено сте разбрал. Как се запознахте с вашата?

Хадес последва младият мъж с двете души надолу по стръмната уличка, която гледаше към морето. Хоризонтът беше пламнал в кървавочервено, а слънцето се пробуждаше едва-едва. Какво ли правеше клетият Хелиос сега, зачуди се богът.
Младата дама, която щеше да им сервира, го огледа от глава до пети, изсумтя нещо на родния си език и се прекръсти, а Кралят на Подземното царство вдигна вежда.
- Какво? Не й харесва, че не се разкарвам по шорти и джапанки ли? - риторично подметна той, като в думите си вложи такава интонация, че човек би помислил, че тези дрехи и аксесоари са истински, първороден грях, и в известен смисъл за него, те бяха. Според Хадес, никой нямаше извинение да изглежда зле, и най-много от всичко го вбесяваше, когато погребяха смъртника безвкусно облечен. Това знаеше, че някой 300 килограмов гринго ще се появи с хавайска риза и дънкови гащета в кралството му и щеше да очаква милост от негово величество.
- Впрочем, там долу не е толкова ужасно, колкото хората смятат. - рече без много да увърта, Хадес.
- Да, липсва слънце и след 3 хилядолетия скуката дотяга, но пък...имаме добър безжичен интернет? -..благодарение на Песефона, напомни си той на ум с нейния самодоволен гласец.
- Как се казваше приятелката ви? - попита той. Ако беше толкова колоритна личност, колкото събеседникът му, щеше да я помни.
- О, откраднах я от майка й. Проблемен брак, разбирате..

- Имате...? - Тогава осъзна кой е човекът срещу него. Странният му вид, държанието му, тъмнината, която някак си струеше от него. Хадес. - Какво прави особа като твоята на едно толкова слънчево място?

Сервитьорката се появи да им вземе поръчката, набързо я записа и отново изчезна яко дим. Не ги харесваше- може би й създаваха прекалено много работа за ранния час или просто си беше такава. Усмивката й продължаваше да е по- кисела от лимон, а гласът й да провлачва всяка дума или възклицание, когато й назоваваха питиетата, които си бяха харесали. Беше сигурен, че няма да събуди повече симпатии, ако узнаеше кой е всъщност. В тази част на града бяха по скоро верни на Съпротивата, отколкото на новата диктатура, както го наричаха. Те правеха всичко възможно, за да изглежда зъл в очите на народа. Плячкосваха, палеха и убиваха, разбира се под знака на неговото управление, а след това се появяваха като спасителите, които да оправят кашата и да ги спасят от бедите. Поне така му разказваха подчинените му. Което имаше съвсем добра вероятност да е измислица, с която да оправдават невъзможността си, а и желанието си да контролират спокойствието на града.



- Името й вече няма никакво значение, приятелю. Един път умряла, нищо не би могло да я върне. Понякога през по- самотните нощи се опитвам да си мисля, че е отишла на по- добро място. Светът, в който живеем,  е просто една невероятно глупава игра, която се играе от малцина, управляващи останалите безмозъчни. А за жалост такива като нея- бунтовници, революционери, биват отхвърлени от обществото и заклеймявани за престъпници, терористи. Но какво ти говоря на теб... Бил си там, видял си повече от мен... От хилядолетия насам едно и също.

- Мхм, имаме. Гледаме Нефликс, като всички останали. Пърси обожава страшните филми, но на мен не са ми по вкуса, имам лошия навик да заспивам на тях. - призна си Хадес. Не разбираше манията на съпругата си по хорърите. Бе видяла всички известни серийни убийци на живо, даже ги бе придружила до мястото, където ще излежават вечното си наказание - как точно някакви Холивудски бози й вдигаха адреналина толкова, той изобщо не можеше да си обясни.
- О, ами...жената поиска. Имам да изкупувам грях пред нея, правя го вече много години, че ми е навик. А и ми харесва да я виждам щастлива, дори и да се крие от мен, когато е в добро настроение. - обясни Кралят на подземното царство. Ако някой го питаше, той щеше да избере като локация за почивка хола си с включен климатик и машина за бял шум, но Персефона обичаше да се движи по света. Да си прави селфита пред прочутите туристически атракции - всичко онова, което момичетата на предполагаеми 25 правеха.

- Е, мога да ти кажа как се чувстваше, за последен път, когато я видях. Имам феноменална памет за годините си, ако искаш вярвай!

- Не настава ли малко хаос, когато те няма там долу. Мъртви души пристигат, няма го господаря да ги разпределя и да ги наказва... Сигурно е като печелба от тотото за новите умрели де, но все пак.

Не искаше да си представя Адът долу. Достатъчен му беше този тук. Можеше само да размишлява върху това какво ли е да управляваш толкова много загубени мъртви хора, някои добри, но други зли до предела на силите си. Всеки със своите желания, със своята мъст, със своето непокорство. А Валерио едвам се оправяше с няколко милиона тук в Рио. А неговите поне имаха мечти, професии и по- малко време за обмисляне на бунтове.

- Честно да ти кажа не ме и интересува. Не ме разбирай погрешно, тя винаги ще остане любовта на живота ми. Но за мен е затворена страница от момента, в който напусна този свят. Следващият й живот за мен не означава вече нищо. Това какво прави и с кого, та дори и къде точно си я разпределил, няма никакво значение вече. Наслаждаваха се на присъствието й, когато беше с мен и само моя. След като Съдбата е решила да ми я отнеме, значи вече няма смисъл да се опитвам да доближавам линиите ни на... да кажем живота, това нейното сега също е някакъв вид живот, нали?



Темата за смъртта винаги му се беше струвала интересна. Но никога не беше и предполагал, че ще може да разговаря за нея с човекът, олицетворяващ тази част от битието на хората. Не и преди самия той да напусне този Свят с краката напред.

- Ама вие какво си мислите, че само защото сме на приземния етаж, нямаме технологии и социална структура ли? Ние сме другоземци, не варвари! - честно казано, Хадес много се обиди на собственото си предположение, че новият му познат Вал мислеше, че неговото кралство бе допотопна Тъмна Индия, където хората не познават огъня и компютърните платки.
- Имам си заместници. Контролирам ги дистанционно. Имам камери навсякъде! - поясни Кралят, без да споменава малката подробност, че Перфсефона беше маниакът на тема контрол и следеше изкъсо случващото се в тяхната малка империя.

- Уау, а на мен ми казват, че съм поглъщал всякаква оптимистична енергия. Другарю, ти си черна дупка за положителни чувства. - Хадес сръбна от кафето си, учудващо, бе направено точно по вкуса му- късо, горчиво, богато на вкус и с всички свойства на гробищната пръст.
- Пробвай йога, ще ти промени живота.

- Никога не се доверявам на заместници. Последният ми прекалено бързо беше изпратен в Кралството ти сякаш. - Засмя се. Смъртта някога му се струваше по- тягостна. Вече не. Беше убивал прекалено много пъти. Всеки път с мисълта, че е за добро- за негово, за народа му, за света. Сега вече дори не си правеше труда да изрече присъдата. Охраната му беше обучена да наблюдава и за най- дребните му скрити жестове. След това си вършеха работата. Наричаше ги Тримата отци. Майкъл, Клаус и  Питърсън. Точни, яростни, тихи, тайнствени.

- Напоследък не само поглъщам оптимизма на хората. Противниците ми твърдят, че изсипвам само мрак и сълзи в целия града. Но какво разправям на теб, едва ли някой твой посетител е бил доволен от обслужването ти в твоето Кралство. - Животът го беше научил, че никога всички няма да са доволни. Но дали не беше направил прекалено много грешки. Дали не беше превърнал Рио във второ Царство на смъртта, на раздора, това беше въпросът, който го гризеше понякога.- Остави обаче това как се справяме с владенията си, кажи ми моля те- как успяваш да оцениш един човек дали е добър или лош. Как разбираш дали не е направил престъплението, за което е обвинен, с добри намерения- не за себе си, а за някой друг?

Често се замисляваше за това къде ли ще се озове в онзи свят. Какво щеше да говори Историята за него след време. Като лигльото, използвал новопридобитите си сили за добро, или като мъдър господар, който донесе на Рио години на охолство

"Винаги, абсолютно винаги Историята се пише от победителите, не го забравяй! Победиш ли Съпротивата, ти решаваш какъв ще си и какви ще са те. Ти си този, който ще оформи мнението на бъдещите поколения за днешните дни"

Хадес беше обезсърчен, от това, което видя до сега, и двете личности на Вал бяха безумно изтощени супернови на отчаянието и черногледството, които бумтяха в щур синхрон. Нищо чудно, че над Рио се беше заформил ураган, Василевсът можеше и чума да докара с това си настроение. Да, Кралят на Подземното царство знаеше, че до него стои един от Главатарите на новия ред, без дори да има нужда от джокери. Цялото същество, лимфа по лимфа се късаше от силата му.
- Верните хора са най-доброто оръжие.. - Хадес погледна към чинийката си с черешов сладкиш и си отчупи малко парченце с виличката.
- Не гледаш ли "Игра на тронове"? - попита богът, все едно беше въпрос за това как се чувства Валерио.
- Лъвовете се безпокоят за мнението на овцете.. Мисля, че така беше цитатът. Прекалено си вглъбен в нещата. Имаш ужасна аура, по-черна е от моята. Как очакваш нещо хубаво да се случи около теб, след като не вярваш в доброто? - започваше да звучи като отчаяна съпруга с три развода и прекалено много свободно време за клюки, но до известна степен, вярваше, че човек, подсъзнателно, може да си навлече проблеми.

- Когато животът ти е предлагал само и само лимони и нито веднъж не си успял да си направиш лимонада, тогава започваш да размишляваш като мен- каза, отпивайки бавно глътка от горещото кафе. Обичаше го с канела, но нямаше никакво желание отново да се опитва да контактува с намусената сервитьорка.



Опита се да си спомни кога за последен път беше седял на маса, в горе- долу оживен през деня район, говорейки си с някой, чийто живот, състояние, влияние не зависеше от него. Не успя. Дни като този бяха рядкост. А този момент можете много скоро да приключи, тъй като вече го търсеха, в това беше сигурен. Щяха да дойдат, да опитат да го убедят, че има спешна работа в двореца, че го чака някоя важна особа... И след това вероятно щеше просто да се окаже, че Аша се е притеснявала за блогополучието му и всичко е наред.

- Мислил ли си си някога просто да зарежеш всичко и да видиш какво ще се получи тогава? Да не си този, който си, да не се занимаваш с нищо, да избягаш от задълженията си, от страстите си и да заживееш спокойно в някое отдалечено кътче на света? Просто ти и себе си.- Усети езика си изтръпнал от топлината на напитката, но дори това не можеше да го спре да излее емоциите си на масата. Нямаше какво да изгуби, човекът срещу него нямаше никакъв интерес да злоупотреби с размишленията на Валерио. Буквално би могъл да ги отнесе в гроба.

- O, Титани, ти наистина си най-ужасният събеседник, който някога съм срещал, а в Подземното царство не подбираме хората с конкурс. Всичката паплач се отича при мен, и честно, ти за сега си най-самосъжалителното същество за последните две столетия. - Хадес просто не можа да му спести истината. Държеше да е прям с всички, които срещаше, затова и хората, и боговете го недолюбваха. Да си искрен не беше черта, на която  се гледа с добро око където и да било. Всички ги беше страх от голата истина, от образа в огледалото, от думите на чуждите хора, защото те отразяваха реалността правилно, а никой не искаше да се види като чудовище.

Хадес си придаде замислен вид, заковал ирисите си с цвят на изсушена мента, в пано на стената на кафето, което изобразяваше плажен пейзаж с много чайки  в оранжевото, като невен, небе над морето. Отпи предпоследна глътка от кафето си и извъртя очи с досада.
- Не ти ли казах преди малко, че там долу е адски скучно. - той подчерта прилагателното достатъчно добре, че то да се набие в главата на Многострадалната Геновева насреща му.
- Спокойствието е последното, което искам. А и вие хората сте обсебени от мисълта за смисъла на съществуването си, за това каква е целта на земния ви път, за важността си. Спойлер: никой от вас не е важен, затова престанете да плащате за онлайн семинари за самопомощ и просветление и се стегнете. Знаеш ли колко е досадно да слушаш едни и същи хленцания за неизпълнени планове и идеи за бъдещето. Никой от нас няма значение, дори и аз. Ако аз умра, някой друг ще научи моите реплики и ще заеме моята роля. Колелото не спира да се върти за нито един на тази земя, и на горната, и да долната.