all the streets are crammed with things eager to be held.

Изгубен. Погубен. Унищожен. Редуциран до една дребна частичка от това, което някога представляваше. Изгубен в същия свят, който някога въртеше на пръста си, който угаждаше на всяка една негова прищявка. Където всяка една цел, която можеше да си постави един бог бе на една стрела разстояние…
Бе попаднал във Франция, защото може би вселената имаше някакво чувство за хумор, най-вече за сметка на дребните мравки, нейни играчки, от които бе станал част и той самият. Франция, страната на любовта /макар и да бе пълна със студени хора, за които това чувство бе понятие, запазено единствено за филмите и романите/, виното /макар Филип да предпочиташе да дави болката си в джин или абсент/, и модата /макар и вече да не можеше да си позволи почти нищо от някогашния безкраен лукс и охолство/.
Целият живот на Филип бе пропит с горчива ирония. Дори работата му, това,  в което такава голяма част от смъртните се топяха и давеха в опит да приглушат стоновете на ламтящите си за нещо повече души, не бе изключение. Филип Таво бе медицинска сестра(ха-ха, по-незрелите читатели ще се изсмеят) в отдела за кожни и венерически болести в най-голямата парижка болница. Всеки ден се сблъскваше с грозната, болезнената, отвратителната страна на това, на което някога бе бог. На похотта. На плътските желания, така разточителни и прекрасни, до момента, в който не те погубеха. И сякаш Филип бе наказан да гледа как всеки ден хора се измъчват и умират заради това, че бяха дръзнали да желаят.
Някога заобиколен от харем от безброй прекрасни създания, сега Филип не смееше да докосне друго същество. Параноята и постоянното напомняне за собствената му смъртност го бяха превърнали в сянка на предишното му Аз, обградена с ледени стени, през които никое човешко същество не можеше да премине. И тези му злощастни опити да се запази го убиваха.  По-бързо от времето, от алкохолизма, присъщ за всички медицински работници, от цигарите… Неговият най-мощен убиец бе самотата. Призраците, които не го оставяха да мигне нощем. Желанието да се докосне до друга душа, и същевременният страх да го стори след като вече бе толкова чуплив. Огънят и ледът водеха постоянна борба в крехката му обвивка, оставяйки го немощен и сломен, и той можеше единствено да се носи по бурното течение на живота, без смисъл и без посока…