Let me be your dog, master.

Беше жарък, крайно скучен септемврийски ден нейде из центъра на Лондон, или това, което сега този град представляваше. Край черната уличка, която свързваше погребалната агенция и света прахът тегнеше по бурените, които си бяха намерили някакви пролука сред скапания бетон, че да избият. Някъде отгоре, намерили убежище в една от гредите, съградили своя кошер, пчели жужаха. А ето, една отиде до съседното гнездо на лястовички и взе, че ужили едно от смотаните и прости пилета-потомство. Въздухът лъхаше на престояло, претоплено, противно, прогнило, направо да ти стане зле.

Разнесе се звук. Ръмжене, което можеше да се определи като ударите на метала в самата земя, карайки всичко да се разтрепера. Всички гласове моментално спряха, а хората, които се разхождаха спокойно из улицата се скриха.

На черната уличка се появи черно куче.

Куче би трябвало да е. Поне такава форма имаше. Пък и уши кучешки притежаваше, както и ходеше на четири лапи / макар, че то всеки пияница ходи така /. И нали знаете, че има такива кучета, които като ги погледнеш ти напомнят, че противно на Дарвиновата теория за еволюцията, одомошаването и прочие такива фантасмагории, които едва ли не дело на човека, само едно пропуснато хранене дели кучето от побеснял пес. Та такива песове обикновено са вечно на каишка и напредват устремено и целенасочено пред стопанина си, стоейки достолепно с жълти зъби, вонящ дъх, самото въплъщение на черна бездна от погнуса и мръсотия. А някъде в далечината собственика обикновено казваше, че всъщност песа не е много зъл, че не би наранил и муха, че ако досажда е нужно само да го фраснеш с чантата, вестника или недай си боже с крак, но всички винаги пропускат да видят, че в очите на това създание пламтят и трепкат червените огньове на самия Ад. А каква изненада чака онзи, който го ритне..

Черното куче се огледа предпазливо и почна да ходи по това, което е останало от някогашен асфалт. Стъпи в локва и спря, заглеждайки се в нея за нещо. И сега можеше да се огледа по-внимателно. Всъщност това куче тук би накарало дори и най-смелото псе да се шмугне нехайно под първата пролука и да се престори на изключително заето в това да ближе невидима рана, само и само да не вземе черния да го подхване.

Няколко лиги подправиха водата локвата, придавайки ѝ нова субстанция на една идея по-тъмно и противно нещо.

Отново изръмжа, ниско, тътнещо, като че е навита на пружинка играчка, която чака да стресне онзи, дръзнал да отвори кутията, или с други думи – заплаха. Сещате се, онова ръмжене, което започна в дъното на гърлото, преминава през челюстта, показва се чрез тракане на зъбите и накрая свършва в нечие чуждо гърло.

Пристъпи няколко крачки напред и подуши вонящия на канализация и мърша въздух.

Ушите му трепнаха!

Опашката му заигра!

Нейде далеч се чуваха гласове. Глас! Мъжки глас – ала на този глас то бе невъобразимо вярно и лоялно. На този глас щеше да се подчинява, не можеше инак, освен да се подчинява. Кажеше ли този глас „Стой!“, щеше да стои; кажеше ли „Ела!“, щеше да дойде; кажеше ли „Нападни!“ щеше да нападне; кажеше ли „Убий!“ щеше да убие. Гласът на неговия господар.

Черното псе прескочи близката ограда и се затича през улицата отвъд. Един питбул, със захапка да строши бедрената кост на някой бик, както си лежеше в „градинката“ на един от съседните блокове-къщи-съборетини го погледна за миг, претегли шансовете си и с бързи крачки, припряно се затътри към отсрещната градинка.

Гласовете идеха от съседната уличка!

Черната хрътка се промъкна по-близко, а от челюстите ѝ капеха лиги.

И ей го на. Можеше да ги види. Онази писклива, скапана жена, която имаше миризма на маргаритки, розички, божурчета и там още каквото се сетите що цъфти и има скапана сладникава миризма и Той! Господарят! Центърът на Вселената и отвъд нея.

Присламчи се с внимателни крачки, прилепено за земята, точно като онези тюлени, които ги учат да пълзят под мрежа в калта. Приближи се по-близко и се скри зад един от декоративните храсти, че да наблюдава и да дебне идеалният момент за нападение.

И чакаше ли чакаше, докато не видя, че Господарят нещо много взе да се приближава до това адско изчадие изтъкано от прегрешения, мрънкане и оплаквания. В този момент черния пес сви задните си крака по-близко до тялото. Опъна предните си лапи напред за стабилност и взе, че скочи напред, озовавайки се в скута на Единствения, дарявайки го с единствената близост, която трябваше да има – облизване по дясната буза от самия Цербер.

Разбира се, онази реши да мрънка и пискливият ѝ глас направо продъни тъпанчетата на кучето, защото видиш ли, щял да ги намърси и такива, пък според Цербер тя и без тъй си е с прогнила душа, та само щеше да подобри нещата. Ушите му се размърдаха и както беше сложил лапички върху гърдите на Хадес, както го гледаше с направо жаловен поглед, а опашката му махаше радостно, така се извъртя и почна да лае все едно е видял Сатаната. Дори се опита да я ухапе, ама беше спрян в момента, в който господаря си сложи ръката на гърба му. С това веднага се обърна към Хадес и пак почна да го гледа с жаловни очички, които сякаш виждаха най-ценния човек на планетата.

Сетне нещо ново му хрумна. Скочи на земята и захапа внимателно крачола на Хадес, дръпвайки, за да стане и да го последва далеч от женската напаст, която си беше взел за жена. Само, че усети, че ще скъса дрехите на собственика си, затова спря и легна на земята го крака на Господаря. Сви се там и зачака да стане, че да си поиграят.