it is called ... freedom|+silasx

Лондон за пореден път се събуди намръщен и студен. Откакто бе жител на Земята, Фрея с всеки ден се изненадваше от това как настроението на хората се влияеше или самото то влияеше на времето. Ако зависеше единствено от нея повечето дни щеше да грее слънце без да вали. Само понякога. А в други дни щеше да го остави да вали – успокояващо, приканващо те да се отпуснеш и твориш. Или пък просто да слушаш музика, отнесен в меланхолични спомени по миналото. Но в забързаното всекидневие никой нямаше времето да се спре.
Крачка. Две. Три.
Русокосото момиче прибра чадъра си. Единствено луд би се пазил от небесната вода. Или такъв, който до сега не бе изпитвал подобно приятно преживяване. Фрея разтвори ръце и погледна нагоре. Небесните капчици я обгърнаха, карайки всяко едно косъмче по тялото й да настръхне. Завъртя се няколко пъти и широка усмивка разполови устните й. Не я интересуваше какво ще помислят останалите, които минаваха в парка. Не я интересуваше, че може би утре щеше да кашля и има температура. Като богиня не можеше да се радва на подобно нещо, но щом животът предлагаше този вариант – защо да не гребеше с пълни шепи?
Ще настинеш, малката. При тези думи Фрея погледна смръщено смелчагата, позволил си да прекъсне заниманието й. Естествено, кой друг би се появил когато най-малко очакваш или пък се забавляваш, а защо не и когато имаш някоя важна работа за вършене? Лъжецът се бе превърнал в нежелана лепка. Русокосото момиче не желаеше той да пристъпва до нея, докато бяха богове. Но защо сега искаше да загърбят миналото и да започнат наново. Това си бе нов живот. В този свят може би те бяха непознати, които се срещат за първи път. Или пък стари приятели, които не са се виждали отдавна? Защо не и „престъпник” и неговата „жертва”?
Втори шанс.
Фрея бе чувала за него. Бе виждала как хората започват отначало. Все едно до сега никога не са се познавали. Играеха някакви странни роли. Или пък приемаха случилото се и продължаваха напред с нови сили и обещания. Бе странно. Но и тя като тях реши да играе, а първият вариант й се струваше удачен.
- Извинете господине, но това е моя грижа. – позволи си да го дари с лека, почти едва забележима усмивка. – А ако Ви преча с държанието си ще Ви помоля да не ми обръщате внимание като останалите. Това е обществено място, а и живеем в свободно държава или се лъжа?