Bury me down low

Очите на Алексей огледаха фигурата пред себе си. Ресторантът не бе от най-изискани, но имаше добра кухня, място, където да се храниш без да е шумно или досадно. Място, където не очакваш бившия крал на подземното царство пред очите ти. Алексей казваше "Заповядай", но Хадес вече се намесваше срещу него на масата. Нещо, което го подразни. Богът не искаше да го предразполага, а изглеждаше самодоволен. Острите му очи го оглеждаха целия. Алексей отговори със същото.
- Мога ли да направя нещо за теб? - Алексей започна направо. Ако щяха да му прекъсват обяда поне да е интересен разговор. Надали скоро пред другите илиоти се бе появявал бивш бог, особено, когато този бивш бог бе именно виновния за силите както на василевси, така и на илиотите като него.

Лондонските следобеди бяха къси, но за сметка на това, скучни. Но никой не познаваше безделието и умората от злободневието, както Хадес, Кралят на Подземното царство. Когато пристигна на земята, след толкова дълго битуване там долу, очите му до толкова бяха привикнали с мрака и топлия пламък на факлите, че имаше чувството, че се е превърнал в къртица.
Но ето, че след година се чувстваше в свои води в мрачния град на Биг Бен.
Персефона му бе предложила да си вземе почивен ден следобеда, защото смятала да затвори траурната агенция за малко. Все пак мъртвите не бързат, а тя имала час са педикюр.
Хадес пообиколи квартала, пи чай, но минаваше два следобед, когато мина покрай малкото, скътано, между книжарница и обувен магазин, ресторантче. Влезе и се огледа за свободна маса, но всички юпита от офис сградите наоколо вече бяха ги заели. А, ето го робът на каишка на Лена.

- Алексей, нали? Видяхме се преди време на едно събитие. Придружавахте Василеата на благотворителна изложба. - риторично попита блондинът.
- Да, искам да използвам масата ви да хапна.

Алексей не бързаше да отговори. Още гледаше Хадес, очите му минаха студена на сервитьора, който учтиво подаде менюто и изреди специалитети на подземното божество. Алексей винаги се приемаше за човек. Човек със сили, но пак човек. А и в повечето случай силите му не му трябваха. Не ги използваше толкова колкото другите илиоти . А срещу него стоеше бог, бог обвързан с човешките потребности. Като глад. Върна очите на чинията си и се наведе напред. Достигна с пръсти чашата с водка и отпи.


- Алексей съм. Щом се налага, заповядайте.
Разбира се, че бе придружавал господарката си. Лена нямаше нужда от защитник, но руснака имаше чувството, че е там, за да разбира руските ѝ коментари. Нещо, което напудрените контета на Европа никога нямаше да разберат. А Хадес какво ли разбираше тук при хората? И въобще защо е бил около василеетата? Тънка усмивка излезе на устните му. Нима не бе късмет, че говореше именно с бог?
- Нима този вид кухня ви харесва? Това е най-близкото до руско бистро в Лондон.

Щеше ли да стане за смях, ако споделеше пред всички, че животът тук му харесваше? Намираше съвсем човешкото си битие за ново, авантюристично изживяване, което му бе дадено свише, след векове заточение - какво можеше да не му хареса?! Тук имаше букет от миризми на всеки ъгъл, а не само вонята на пушек, сяра и влага, която цареше в Подземното царство. Имаше къде да отидеш - Лондон беше като томбола - всеки ден можеше да си изтеглиш къде да отидеш и рядко щеше да повториш. О, и храната. Макар, че там долу имаха всичко, че и повече, тук вкусът й бе различен. Ябълките, зрели на слънце имаха опияняващ вкус, миризмата на Хелиос, ако щеш..
- Да, помня имена. Лош навик, ако си бог на смъртта, но какво да се прави. - той сви рамене и пое листът от сервитьора, но секунда по-късно го върна.
- Пелмени с плънка от телешко и гъби и чаша квас. - поръча Хадес и се загледа в младият мъж, чудейки се какви ли бяха силите му.

- Харесва ми всяка кухня. Там, в Преизподнята, не живеем в такъв лукс. По-....хуманно е за душите, когато те гледат, че се храниш скромно.

- Нима се очаква да повярвам, че на господаря на подземното царство му е пукало за мнение на човешките души? - въпроса беше наполовина сериозне, наполовина риторичен с леки наченки на присмех. Да си човечен, когато си отгоре не бе нещо, на което руснака бе свикнал. Ако си се борил за мястото си, защо трябва да се правиш на нещо, което не си.



- Да помните имена и лица не е лош навик. Даже бих казал, че е необходим в заобикалящия ни свят от информация. - все пак момчето за всичко се славеше с добра памет, дори и когато не бе завършил нито едно пристижно училище по стандартите на руската образователна система. Не знаеше докъде можеше да задава въпроси. Да се заинтересува наистина. Около Лена мълчеше. Господарката задавше въпросите, а той само слушаше. Тук, особено когато друг човек бе стигнал до него, правилата бяха различни. И може би това бе обикновен обяд?

- Изглеждате добре. Не изглеждате ... в неравностойно положение. - бе по-добрия начин да каже, че не изглеждаше както повечето богове изглеждаха. Без особена вяра, озлобени, отхвърлени, безсилни.

Всичко беше хубаво, до момента, в който го обявяха за големият лош вълк на приказката. Никой ли не си беше направил труда да прочете митовете? Ами Библията? Той. Хадес. Луцифер. Биелзебъб. Да, народът обичаше да му измисля прякори, епитети с мрачни значения, но никой не си беше дал сметка, че Хадес беше изтеглил най-късата клечка и бе заточеник там долу.
- Комфортът е от най-голямо значение за моите гости! Нима ме наричате лош домакин? - той изрече с театрална дикция, докато прилежно затъкваше платнената салфетка в яката си.
- Не и при това текучество. Знаете ли колко приходящи имахме всеки ден? - сервитьорът се върна с чашата карамелен квас и сервира безстрастно.

- Искате да кажете, че не съм на пътя? Трудът е ключът към това да не си бездомен, много е просто. - рече той, все едно не бе всеобщо достояние.

- Няма как да знам какъв домакин сте, нали? - Алексей бе млад, когато боговете бяха пратени на земята, твърде млад да знае какво значеше това, но знаеше за смъртта, бе я усещал понякога твърде близо до себе си.

- Сигурно много. - отвърна руснака тежко и остави чашата с водката. Не бе впечатлен от въпроса, а и отвърна с една студенина. Нямаше нужда от цифри на умрели хора, за които не му пукаше.



- Не казах това. Но човешкия живот ви се отразява благоприятно. Има богове, които не взимат ... човешкия свят с такова . . . достойнство.

- Което е щастие и нещастие за вас. От една страна, аз много добре обгрижвам скъпите си гости, но от друга - на тях не им е позволено да си тръгнат. - рече Хадес и отряза парченце от пелмените с острия връх на лъжицата си.
- Аз пък имам чувството, че живите са по-лоши събеседници от покойниците. Умрелите обичат да разказват надълго и нашироко цели басни за живота си, а живите предпочитат да преглъщат думите, обзети от самолюбие и нарцисизъм. - май трябваше да се настани на друга маса, защото младият илот не го харесваше.

- Аз съм повече човек от всички останали бивши богове. Докато те се чудят как да закърпят положението на Земята, при мен цари спокойствие..Като изключим Татар.

Алексей се приведе напред.
- Мен са ме учили, че тези, които обичат да говорят за себе си са нарцисти ... но предполагам това зависи кой си в собствената си история. - нима Хадес питаше за неговото собствено мълчание? Какво можеше да каже руснака? Че сега, когато гледаше русия мъж, почти на неговите години, се чудеше дали божеството бе попаднало на малкия му брат. Дали бе разменил няколко думи и с него. Но не, по-добре да не показваше слабост...



- Защо? Какво се случва в Татар? Нещо ... лошо? - нещо, от което можеше да има помогне Алексей?