Индекс
Последни снимки
Търсене
Регистрирайте се
Вход
Teagan A.δημιούργημα
- Брой мнения : 231
Join date : 30.06.2019
Can’t keep it bottled, pain is hard to swallow.
Нед Юли 14, 2019 10:12 pm
Dance with the dark... make it an art
☾
Мразеше жегата. Яркото слънце ѝ докарваше излишно главоболие, с което и без това трябваше да се бори след не особено удобния полет. Летището бе претъпкано с хора, които напомняха на младата дама, колко сладко би било чувството да им клъцне нишките една по една, докато се наслаждава на чаша от прословутото им турско кафе. Изгуби цели два часа на опашката за проверка и поне още тридесет минути, за да си получи багажа обратно. И всичко това за един проклет пазар, където Лахесис си „умираше” да се разходи, пък и да прибави някой нов материал в колекцията. Двете с Клото бяха решили да хванат малко по-късен полет, което принуждаваше Атропос да се оправя сама в този напълно „непознат” мегаполис.
Преди хиляди години из тези земи бродеха добрите стари богове, намесвайки се безцеремонно в съдбите на простичките хора. Сега нямаше и помен от онези отминали величествени времена, когато съдбите на човешката раса се намираха в двете ѝ голи ръце. Наместо в изкусно изплетени нишки, пръстите на мойрата се бяха вплели здраво в дръжката на куфара, който тътреше с досада зад себе си, докато търсеше изхода на този прокълнат лабиринт.
Очакванията ѝ към града бяха разбити на пух и прах още щом се озова на улицата в отчаяно търсене на такси, което да я откара до хотела, където се предполагаше, че трябва да отседнат. Разрухите несъмнено бяха оставили своята следа и в това китно местенце със славна история през вековете. Мръсотията, която бе част и от облика на добрия стар Лондон, действаше противопоказно на разбунтувалия се стомах на жената. Нямаше нищо приветливо и бляскаво в града на два континента, което донесе нескрито разочарование в тъмнокосата.
След много похабени нерви, Атропос най-накрая се излежаваше в спретната хотелска стая с изглед към Босфор. Имаше предостатъчно време да се отдаде на заслужена почивка, която се състоеше в дълъг душ (поради ниското налягане) и късна обедна дрямка, докато другите ѝ две половини благоволят да се появят. Щеше да ги нахока хубаво, затова че са я оставили сама да се справя с мизерните ситуации, макар и трите добре да знаеха, че това бе нещо като детска игра за най-голямата. Познаваше сестрите си до болка и нещо ѝ подсказваше, че ако не отпочине сега, друга възможност няма да се отвори така лесно.
Няколко часа по-късно в стаята цареше „творчески” хаос – сакове, от които се подаваха като изплезени езици дрехи, като част от тях бяха разпръснати по леглата, а друга скрити в широко разтворения гардероб. В единия ъгъл на стаята се бе разположила Лахесис, чието внимание бе съсредоточено в ретро куфар, където се помещаваха някои ценни лични изработки и върху която твърда повърхност бе поставила лист хартия, на която записваше какво трябва да закупи от Капалъ черши, която щяха да посетят утре. На терасата се бяха разположили Клото и Те́ган, водейки поредния спор за смъртта и живота, докато се наслаждаваха на свежата си вечеря.
Сутринта бе неочаквано облачна, което малко или много зарадва Атропос, която бе противник на слънчевото време (или по-точно бе свикнала с мрака, в който тънеше Лондон). Въпреки това обаче чернокосата заложи на лятно облекло. Тоалетът ѝ се състоеше от дълга до глезените черна рокля, чийто ръкави, макар и дълги, прозираха. Косата си бе вдигнала в нисък и съвсем небрежен кок, за да може да украси главата си с любимата си черна шапка с широка периферия, която навяваше спомени за салемските вещици на 21 век. Очите си, които бяха чувствителни към дневната светлина, скри зад модерен вариант на стиймпънк слънчеви очила. Нарами платнена пазарска чанта, по която лъщяха отблясъците на обли значки, които бяха струпани в десния ъгъл. Наложи се да изчака Лахесис, която вече трети път сменяше премяната си, опитвайки да угоди на по-строгите обичай из Ориента, като скрие красиво обрисуваната си плът. След дълго вайкане, триото най-накрая се отправи към пазара.
Чувстваше се като стопанин, решил да изведе две побеснели кучета на разходка. Не можеше да удържи нито една от двете, а и нямаше търпението да ги навиква като малки деца, затова ги остави да се шляят из чершията с единствената уговорка да се чакат на източния вход след не повече от три часа. По този начин, всяка една щеше да се наслади на свободното си време, както намереше за добре. Младата дама тръгна с бавни крачки по претъпканите с хора улички, като хвърляше поглед през тъмните стъкла както на сергиите от ляво, така и на тези от дясно. Въпреки бедния си и ужасно болен народ, Ориента можеше да се похвали с обилното си количество злато, което блестеше на всяка втора маса. Най-различни бижута, кое от кое по-красиво – някои с наситено алени рубини, други с морскосини сапфири, а трети с дълбоки, зелени емералди. Тук-там изпъкваха тайнствено мрачни оникси. Имаха изключително педантична изработка, макар да не можеха да се мерят с тази на сестрите ѝ.
Освен със скъпи украшения, пазарът бе пренаситен с дрехи. Платове в най-различни, ярки краски, които Атропос по необясними причини асоциираше с онзи паун, който бе видяла много отдавна в един зоопарк. Фини тъкани, които си заслужаваха всяка една лира. За момент се спря на една сергия, където бе мярнала копринен шал във наситено виненочервено – другият ѝ любим цвят – който след кратко обмисляне закупи от възрастния мустакат мъж с румени като на подпийнал човек бузи и усмивка от ухо до ухо. Прибра новата си придобивка преди да навлезе по-навътре из кривите улички.
Разбира се, нямаше как да не забележи богатия набор от сладки изкушения, при вида на които лигите започваха да се точат като водопади. Присви червените си устни и ги размърда в знак на почуда, докато оглеждаше различните видове локум на една от витрините. Накрая реши да вземе няколко парчета с вкус на роза, с шам фъстък и с нар. Към списъка добави пишмание, баклава и халва – имаше и други захарни изделия, които с удоволствие би опитала, но не ѝ се искаше да прихване някоя човешка болест.
Провери часовника си, колкото да се увери, че има достатъчно време да се поразходи още малко, преди да поеме по обратния път. Сега разбираше защо Истанбул ѝ се струва толкова невзрачен – цялата му прелест се криеше в забулените чиршии. Из целият този разкош, в дъното на една от тесните алеи, се подаваше малко магазинче, което пропагандираше с изкуство различно от злато и дрехи. Те́ган, като човек силно заинтригуван и занимаващ се с творчество, нямаше как да подмине мястото. С нескрито любопитство, мойрата се плъзна като змия през праха, за да надникне какво се крие зад лакираната дървена врата.
Беше приятно изненадана и впечатлена от видяното. Макар приглушената светлина, Атропос ясно можеше да открои окачените по стените гоблени, чиито картини – така живописни - сякаш се движеха и разказваха историите си. С котешки стъпки, чернокосата се движеше напред-назад, отделяйки специално внимание на почти всяка една изложена творба. Те не предлагаха подобно изкуство и едва ли щяха да го включат в набора си от артикули, но това далеч не означаваше, че не може да закупи нещо, с което да украсят дома си. Имаше богата колекция, което щеше да направи избора труден.
Внезапно, мойрата усети силно напрежение, което сякаш зашлеви потъналото ѝ в спокойствие сърце. Тръпки, подобно на стотици малки паяци, полазиха по цялото ѝ тяло. Миризмата на смърт (тази, която само тя усещаше не със сетивата, а с душата) я обгърна в прегръдките си грубо, като я предизвика да потърси източника на това злокобно като хищник чувство. Предпазливо обърна глава, колкото да съзре младата девойка, която се занимаваше с нещо зад касата и от време на време хвърляше по един поглед към неочакваната си гостенка. Нямаше как да не забележи яркия и неестествен цвят на косата ѝ или пък ясно изразените мотиви на осмокраки насекоми по също толкова екстравагантната ѝ премяна. Усмихна се, колкото да запази учтивия тон, след което отново насочи внимание към гоблените, като все пак остана нащрек.
На Те́ган и бяха нужни само няколко минути, за да осъзнае, че досущ като муха, бе попаднала в паяжината на опасен хищник. Същество, което се славеше с неприязънта си към боговете, дръзнало да се подиграе, поради което сега носеше проклятието си като алена буква на гърдите.
Преди хиляди години из тези земи бродеха добрите стари богове, намесвайки се безцеремонно в съдбите на простичките хора. Сега нямаше и помен от онези отминали величествени времена, когато съдбите на човешката раса се намираха в двете ѝ голи ръце. Наместо в изкусно изплетени нишки, пръстите на мойрата се бяха вплели здраво в дръжката на куфара, който тътреше с досада зад себе си, докато търсеше изхода на този прокълнат лабиринт.
Очакванията ѝ към града бяха разбити на пух и прах още щом се озова на улицата в отчаяно търсене на такси, което да я откара до хотела, където се предполагаше, че трябва да отседнат. Разрухите несъмнено бяха оставили своята следа и в това китно местенце със славна история през вековете. Мръсотията, която бе част и от облика на добрия стар Лондон, действаше противопоказно на разбунтувалия се стомах на жената. Нямаше нищо приветливо и бляскаво в града на два континента, което донесе нескрито разочарование в тъмнокосата.
След много похабени нерви, Атропос най-накрая се излежаваше в спретната хотелска стая с изглед към Босфор. Имаше предостатъчно време да се отдаде на заслужена почивка, която се състоеше в дълъг душ (поради ниското налягане) и късна обедна дрямка, докато другите ѝ две половини благоволят да се появят. Щеше да ги нахока хубаво, затова че са я оставили сама да се справя с мизерните ситуации, макар и трите добре да знаеха, че това бе нещо като детска игра за най-голямата. Познаваше сестрите си до болка и нещо ѝ подсказваше, че ако не отпочине сега, друга възможност няма да се отвори така лесно.
Няколко часа по-късно в стаята цареше „творчески” хаос – сакове, от които се подаваха като изплезени езици дрехи, като част от тях бяха разпръснати по леглата, а друга скрити в широко разтворения гардероб. В единия ъгъл на стаята се бе разположила Лахесис, чието внимание бе съсредоточено в ретро куфар, където се помещаваха някои ценни лични изработки и върху която твърда повърхност бе поставила лист хартия, на която записваше какво трябва да закупи от Капалъ черши, която щяха да посетят утре. На терасата се бяха разположили Клото и Те́ган, водейки поредния спор за смъртта и живота, докато се наслаждаваха на свежата си вечеря.
Сутринта бе неочаквано облачна, което малко или много зарадва Атропос, която бе противник на слънчевото време (или по-точно бе свикнала с мрака, в който тънеше Лондон). Въпреки това обаче чернокосата заложи на лятно облекло. Тоалетът ѝ се състоеше от дълга до глезените черна рокля, чийто ръкави, макар и дълги, прозираха. Косата си бе вдигнала в нисък и съвсем небрежен кок, за да може да украси главата си с любимата си черна шапка с широка периферия, която навяваше спомени за салемските вещици на 21 век. Очите си, които бяха чувствителни към дневната светлина, скри зад модерен вариант на стиймпънк слънчеви очила. Нарами платнена пазарска чанта, по която лъщяха отблясъците на обли значки, които бяха струпани в десния ъгъл. Наложи се да изчака Лахесис, която вече трети път сменяше премяната си, опитвайки да угоди на по-строгите обичай из Ориента, като скрие красиво обрисуваната си плът. След дълго вайкане, триото най-накрая се отправи към пазара.
Чувстваше се като стопанин, решил да изведе две побеснели кучета на разходка. Не можеше да удържи нито една от двете, а и нямаше търпението да ги навиква като малки деца, затова ги остави да се шляят из чершията с единствената уговорка да се чакат на източния вход след не повече от три часа. По този начин, всяка една щеше да се наслади на свободното си време, както намереше за добре. Младата дама тръгна с бавни крачки по претъпканите с хора улички, като хвърляше поглед през тъмните стъкла както на сергиите от ляво, така и на тези от дясно. Въпреки бедния си и ужасно болен народ, Ориента можеше да се похвали с обилното си количество злато, което блестеше на всяка втора маса. Най-различни бижута, кое от кое по-красиво – някои с наситено алени рубини, други с морскосини сапфири, а трети с дълбоки, зелени емералди. Тук-там изпъкваха тайнствено мрачни оникси. Имаха изключително педантична изработка, макар да не можеха да се мерят с тази на сестрите ѝ.
Освен със скъпи украшения, пазарът бе пренаситен с дрехи. Платове в най-различни, ярки краски, които Атропос по необясними причини асоциираше с онзи паун, който бе видяла много отдавна в един зоопарк. Фини тъкани, които си заслужаваха всяка една лира. За момент се спря на една сергия, където бе мярнала копринен шал във наситено виненочервено – другият ѝ любим цвят – който след кратко обмисляне закупи от възрастния мустакат мъж с румени като на подпийнал човек бузи и усмивка от ухо до ухо. Прибра новата си придобивка преди да навлезе по-навътре из кривите улички.
Разбира се, нямаше как да не забележи богатия набор от сладки изкушения, при вида на които лигите започваха да се точат като водопади. Присви червените си устни и ги размърда в знак на почуда, докато оглеждаше различните видове локум на една от витрините. Накрая реши да вземе няколко парчета с вкус на роза, с шам фъстък и с нар. Към списъка добави пишмание, баклава и халва – имаше и други захарни изделия, които с удоволствие би опитала, но не ѝ се искаше да прихване някоя човешка болест.
Провери часовника си, колкото да се увери, че има достатъчно време да се поразходи още малко, преди да поеме по обратния път. Сега разбираше защо Истанбул ѝ се струва толкова невзрачен – цялата му прелест се криеше в забулените чиршии. Из целият този разкош, в дъното на една от тесните алеи, се подаваше малко магазинче, което пропагандираше с изкуство различно от злато и дрехи. Те́ган, като човек силно заинтригуван и занимаващ се с творчество, нямаше как да подмине мястото. С нескрито любопитство, мойрата се плъзна като змия през праха, за да надникне какво се крие зад лакираната дървена врата.
Беше приятно изненадана и впечатлена от видяното. Макар приглушената светлина, Атропос ясно можеше да открои окачените по стените гоблени, чиито картини – така живописни - сякаш се движеха и разказваха историите си. С котешки стъпки, чернокосата се движеше напред-назад, отделяйки специално внимание на почти всяка една изложена творба. Те не предлагаха подобно изкуство и едва ли щяха да го включат в набора си от артикули, но това далеч не означаваше, че не може да закупи нещо, с което да украсят дома си. Имаше богата колекция, което щеше да направи избора труден.
Внезапно, мойрата усети силно напрежение, което сякаш зашлеви потъналото ѝ в спокойствие сърце. Тръпки, подобно на стотици малки паяци, полазиха по цялото ѝ тяло. Миризмата на смърт (тази, която само тя усещаше не със сетивата, а с душата) я обгърна в прегръдките си грубо, като я предизвика да потърси източника на това злокобно като хищник чувство. Предпазливо обърна глава, колкото да съзре младата девойка, която се занимаваше с нещо зад касата и от време на време хвърляше по един поглед към неочакваната си гостенка. Нямаше как да не забележи яркия и неестествен цвят на косата ѝ или пък ясно изразените мотиви на осмокраки насекоми по също толкова екстравагантната ѝ премяна. Усмихна се, колкото да запази учтивия тон, след което отново насочи внимание към гоблените, като все пак остана нащрек.
На Те́ган и бяха нужни само няколко минути, за да осъзнае, че досущ като муха, бе попаднала в паяжината на опасен хищник. Същество, което се славеше с неприязънта си към боговете, дръзнало да се подиграе, поради което сега носеше проклятието си като алена буква на гърдите.
Arachneδημιούργημα- Брой мнения : 918
Join date : 10.07.2019
Re: Can’t keep it bottled, pain is hard to swallow.
Вто Юли 16, 2019 5:50 pm
Времето летеше. Да, наистина летеше толкова бързо. Сега тук, в това магазинче времето хем летеше, хем беше в застои. Изградила ако не крепост от портрети на отминали времена, то огледала към собствената си душа. Образи, които да ѝ се присмиват за смелостта, която имаше и за арогантността, която я следваше. Красивите избродирани устни, в очите на Арахна се извиваха, пръстите им се преместваха, сочейки я. Гласовете им, тихи за околните се разнасяха из цялата стаичка. Отекваха, напомняха, унижаваха и унищожаваха. И бод след бод и нишка след нишка описваше любовта, омразата, болката и презрението, радостта и щастието на всички тези създания, а тя самата не знаеше какво значи нито едно от тези чувства. Защото някога, много отдавна и бе отнета способността да е пълноценна и завършена. Да вижда и чувства света, такъв, какъвто е – цветна палитра от милиони нюанси и емоции, докато в нейната душа не ще има нищо друго освен мрак, пустота и преплитането на бяло и черно в различни фигури.
Затвори очи и пое дъх. Остави всички тези мисли бавно да се поместят в края на лабиринта, който представляваше нейното съзнание. Искаше да ги заключи, да ги изгори, да ги заличи, но те винаги се връщаха по-силни, по-зловещи и по-измъчващи. Пропиваха се в кожата ѝ. Отравяха кръвта. Разрушаваха тъканите. Полепваха като паяжина, от което спасение няма. Деряха. Разкъсваха. Поглъщаха всяка здрава мисъл, докато накрая не остане една празна хитинова обвивка, а писъците дълбоко в Арахна се превръщаха в поредните затворници на Тартар.
Бавно отвори очи, а малките паяжинки в зениците бяха бледи, почти неразличими. Почти сляли се една с друга, създавайте илюзията, че сега очите ѝ бяха напълно бели. Издиша въздуха, който бе поела, а смехът от гоблените се засили. Нарцис от дясно, горе в ъгъла почти до края на стената повдигна глава от реката и се присъедини. Шехерезада от долния ляв ъгъл също се присъедини. Гилгамеш от гоблена над вратата с малко златисто звънче, се скара на другите, карайки Арахна да го погледна. Но усетила погледа на изделието си, толкова лишен от всякаква друга емоция освен гордост се ужаси. Почувства как ръката му я милва по бузата. Как усмивката му се разтапя под слънчевите лъчи, които бавно се просмукваха през процепите. Усети как я хваща за гърлото, как стиска с все сила и в тон с всички останали ѝ казва какво чудовище е всъщност.
Вратата се отвори!
Звънчето издрънча напевно, посрещайки новия клиент.
Всички образи изчезнаха. Смехът от творбите секна. Гласовете спряха. Чувството на задушаване избледня. Всичко утихна, оставяйки усещането за точно три миризми – на люляк, на сандалово масло и на сухи билкови листа. Усмихна се на момичето, което беше крайно мрачно за тези места и просто реши, че май ѝ дойде в повече работата за днес, но нямаше да се даде туко така.
Върна се на гоблена си и погледна малката веранда на къщурката, която се бе получила. Неочаквано просветна като лъч в тунел, спомен за часовете, които прекарваше с баща си и една дебела прислужница /която после разбра, че е новата ѝ майка /, далеч от всички. Малката градина и верандата, която бе заплавала сред шума на хиляди щурци. Спомен просмукан от слънце и от сладко-киселия вкус на онези сладникави пръчици с дъх на сладника, лимон и маслини, които една от прислужниците, вечно облечени в ефирни рокли и сандали, правеше и убеждаваше, че трябва да ги държиш под езика си. Миризмата на онова противно виолетово зеле, което баща ѝ използваше за боядисване на дрехи, примесена с вечно соленото усещане, за да може боята да стои плътно. Дори можеше ясно да си спомни комара, впил се в ожуленото ѝ коляно, блажено надигащ рубиненото си коремче, както и всички драскотини, с които се подписваха песъчинките, камъчетата, острите пръчки по бледата кожа.
Остави го, погълната от болезнени спомени и погледна малък барометър-уред за измерване на електричеството-ключодържател, чиято стрелка винаги сочеше буря, и че винаги в стаята е прекомерно високо напрежението. Леко почука стъклото с „престорен“ интерес, а някакъв едвам сподавен смях се надигна в гърдите ѝ. Беше купила това чудо малко след като се запозна с Емир и по някаква причина сега се разнасяше навсякъде. Та туко виж я предупредил когато онзи реши пак да изфиряса. Та туко виж я предупредил, че Емир е наблизо. Ама то за целта, май трябваше да си вземе работещ такъв.
Не, всъщност защо да го прави? Този ключодържател изобразяваше именно как Арахна виждаше мъжа. Като създание, което уж трябва да работи правилно, ама му имаше нещо грешно там. Като нещо, което хем искаше да хвърли в Босфора, хем да изгори в някоя печка, хем да си го носи вовеки в джоба / или мястото, което никога няма да приеме, че има – сърцето /. Бе като цяло тази вещ беше закупена с цел да ѝ напомня колко опърничав, проклет и дяволски досаден беше Емир. Да подклажда раздразнението ѝ към него, че има създание, с по-голямо его и от нея, пък дори смееше да ѝ говори като на равен, всъщност не. Имаше тон сякаш тя му е подчинена. Безобразие.
Малка камбанка от рошавия букет на тежгяха намери път към небитието. Падна безшумно върху скута на девойката, която първоначално не я отрази. Загледана в малката стрелка, която не се помръдваше, Арахна само въздъхна, замисляща план как точно да накаже Емир за държанието. Втора последва сестра си, напомняйки, че трябва да смени водата в каната или всички останали цветчета ги чакаше същата съдба. Но още нямаше реакция. Трета иззвъня беззвучно, давайки последния си тон в живота. При това девойката само се изправи и вдигна вазата. Мина в задната стаичка, а звука от пускането на кран се разнесе някак танцувален.
С плахо стъпки се появи отново в същинската част на магазинчето и постави букета с цветя отново погледна момичето и тогава го видя. Напрежението, което ѝ бе толкова познато. Въздухът се бе сгъстил и бе по-труден за дишане, а атмосферата натежаваше безмилостно. Виждаше дори леките настръхнали косъмчета по тила на момичето. Леко притаения дъх и задържането му само секунда повече от преди. Можеше да чуе как сърцето ѝ заби една идея по-бързо. И ако за някой това може би се наричаше „Арахнофобия“, то за Арахна бе толкова просто, колкото да наблюдава поредния смъртен, който ще се разпищи ако види осем-крако създание пред себе си.
- Знаете ли … - рече тя от нищото, нарушавайки прекрасната тишина, а гласът ѝ подобно на камбанков звън се разнесе ясно и точно, дори и на този груб език като английския - .. може да си поемете въздух спокойно. Тук няма да Ви изяде нищо. Дори и немейския лъв, който гледате. – с тази лека шега Арахна отиде до момичето и се усмихна повече от приветливо. Косата ѝ за миг отрази светлината от поредната пролука между гоблените, килимчетата и чергите, създавайки илюзията, че е по-скоро бледо розова, като пухкав облак на залез слънце, отколкото ягодовото розово, което беше докарала сега. – И за да потвърдя думите си, изберете си нещо от тук, каквото и да е като подарък, за да помните Истанбул с хубаво.
Затвори очи и пое дъх. Остави всички тези мисли бавно да се поместят в края на лабиринта, който представляваше нейното съзнание. Искаше да ги заключи, да ги изгори, да ги заличи, но те винаги се връщаха по-силни, по-зловещи и по-измъчващи. Пропиваха се в кожата ѝ. Отравяха кръвта. Разрушаваха тъканите. Полепваха като паяжина, от което спасение няма. Деряха. Разкъсваха. Поглъщаха всяка здрава мисъл, докато накрая не остане една празна хитинова обвивка, а писъците дълбоко в Арахна се превръщаха в поредните затворници на Тартар.
Бавно отвори очи, а малките паяжинки в зениците бяха бледи, почти неразличими. Почти сляли се една с друга, създавайте илюзията, че сега очите ѝ бяха напълно бели. Издиша въздуха, който бе поела, а смехът от гоблените се засили. Нарцис от дясно, горе в ъгъла почти до края на стената повдигна глава от реката и се присъедини. Шехерезада от долния ляв ъгъл също се присъедини. Гилгамеш от гоблена над вратата с малко златисто звънче, се скара на другите, карайки Арахна да го погледна. Но усетила погледа на изделието си, толкова лишен от всякаква друга емоция освен гордост се ужаси. Почувства как ръката му я милва по бузата. Как усмивката му се разтапя под слънчевите лъчи, които бавно се просмукваха през процепите. Усети как я хваща за гърлото, как стиска с все сила и в тон с всички останали ѝ казва какво чудовище е всъщност.
Вратата се отвори!
Звънчето издрънча напевно, посрещайки новия клиент.
Всички образи изчезнаха. Смехът от творбите секна. Гласовете спряха. Чувството на задушаване избледня. Всичко утихна, оставяйки усещането за точно три миризми – на люляк, на сандалово масло и на сухи билкови листа. Усмихна се на момичето, което беше крайно мрачно за тези места и просто реши, че май ѝ дойде в повече работата за днес, но нямаше да се даде туко така.
Върна се на гоблена си и погледна малката веранда на къщурката, която се бе получила. Неочаквано просветна като лъч в тунел, спомен за часовете, които прекарваше с баща си и една дебела прислужница /която после разбра, че е новата ѝ майка /, далеч от всички. Малката градина и верандата, която бе заплавала сред шума на хиляди щурци. Спомен просмукан от слънце и от сладко-киселия вкус на онези сладникави пръчици с дъх на сладника, лимон и маслини, които една от прислужниците, вечно облечени в ефирни рокли и сандали, правеше и убеждаваше, че трябва да ги държиш под езика си. Миризмата на онова противно виолетово зеле, което баща ѝ използваше за боядисване на дрехи, примесена с вечно соленото усещане, за да може боята да стои плътно. Дори можеше ясно да си спомни комара, впил се в ожуленото ѝ коляно, блажено надигащ рубиненото си коремче, както и всички драскотини, с които се подписваха песъчинките, камъчетата, острите пръчки по бледата кожа.
Остави го, погълната от болезнени спомени и погледна малък барометър-уред за измерване на електричеството-ключодържател, чиято стрелка винаги сочеше буря, и че винаги в стаята е прекомерно високо напрежението. Леко почука стъклото с „престорен“ интерес, а някакъв едвам сподавен смях се надигна в гърдите ѝ. Беше купила това чудо малко след като се запозна с Емир и по някаква причина сега се разнасяше навсякъде. Та туко виж я предупредил когато онзи реши пак да изфиряса. Та туко виж я предупредил, че Емир е наблизо. Ама то за целта, май трябваше да си вземе работещ такъв.
Не, всъщност защо да го прави? Този ключодържател изобразяваше именно как Арахна виждаше мъжа. Като създание, което уж трябва да работи правилно, ама му имаше нещо грешно там. Като нещо, което хем искаше да хвърли в Босфора, хем да изгори в някоя печка, хем да си го носи вовеки в джоба / или мястото, което никога няма да приеме, че има – сърцето /. Бе като цяло тази вещ беше закупена с цел да ѝ напомня колко опърничав, проклет и дяволски досаден беше Емир. Да подклажда раздразнението ѝ към него, че има създание, с по-голямо его и от нея, пък дори смееше да ѝ говори като на равен, всъщност не. Имаше тон сякаш тя му е подчинена. Безобразие.
Малка камбанка от рошавия букет на тежгяха намери път към небитието. Падна безшумно върху скута на девойката, която първоначално не я отрази. Загледана в малката стрелка, която не се помръдваше, Арахна само въздъхна, замисляща план как точно да накаже Емир за държанието. Втора последва сестра си, напомняйки, че трябва да смени водата в каната или всички останали цветчета ги чакаше същата съдба. Но още нямаше реакция. Трета иззвъня беззвучно, давайки последния си тон в живота. При това девойката само се изправи и вдигна вазата. Мина в задната стаичка, а звука от пускането на кран се разнесе някак танцувален.
С плахо стъпки се появи отново в същинската част на магазинчето и постави букета с цветя отново погледна момичето и тогава го видя. Напрежението, което ѝ бе толкова познато. Въздухът се бе сгъстил и бе по-труден за дишане, а атмосферата натежаваше безмилостно. Виждаше дори леките настръхнали косъмчета по тила на момичето. Леко притаения дъх и задържането му само секунда повече от преди. Можеше да чуе как сърцето ѝ заби една идея по-бързо. И ако за някой това може би се наричаше „Арахнофобия“, то за Арахна бе толкова просто, колкото да наблюдава поредния смъртен, който ще се разпищи ако види осем-крако създание пред себе си.
- Знаете ли … - рече тя от нищото, нарушавайки прекрасната тишина, а гласът ѝ подобно на камбанков звън се разнесе ясно и точно, дори и на този груб език като английския - .. може да си поемете въздух спокойно. Тук няма да Ви изяде нищо. Дори и немейския лъв, който гледате. – с тази лека шега Арахна отиде до момичето и се усмихна повече от приветливо. Косата ѝ за миг отрази светлината от поредната пролука между гоблените, килимчетата и чергите, създавайки илюзията, че е по-скоро бледо розова, като пухкав облак на залез слънце, отколкото ягодовото розово, което беше докарала сега. – И за да потвърдя думите си, изберете си нещо от тук, каквото и да е като подарък, за да помните Истанбул с хубаво.
- Teagan A.δημιούργημα
- Брой мнения : 231
Join date : 30.06.2019
Re: Can’t keep it bottled, pain is hard to swallow.
Нед Авг 11, 2019 12:41 am
☾
- Парите не са фактор. – отсече тя, като се усмихна, за да смекчи ефекта от тона си. – Въпреки това, ще приема офертата Ви. – заяви, като продължи да оглежда гоблените внимателно. Да подариш творба на изкуството бе като да подариш карти таро – трябваше да са поднесени от сърце, за да представляват истински дар, а получателят да може да попие от магията им.
Първата картина, на която бе спряла погледа си, бе немейският лъв, чудовище, което стопанката на това място бе уверила мойрата, че е напълно безобидно котенце, което просто се разхожда из житните поля. Само ако имаше представа колко нишки бе прерязала заради това изчадие на Тартар... Дори сега, обшитите в топли тонове конци, събуждаха едно чувство на безпокойство и очакване, сякаш всеки момент животното ще се втурне подире ти и докато се усетиш ще си тръгнал към Подземното царство, от където сълзите на Орфей нямаше да те измъкнат.
Нямаше как да не забележи Херакъл и умелото му въртене на меча срещу лернейската хидра. Изображението бе мрачно и със студени цветове, които навяваха за тъжна и безпаметна смърт. Образът му бе някак карикатурен в сравнение със страшилището насреща му, в което ако се загледа човек по-обстойно, можеше да отрази едва забележимите конци, които се спускаха от небесата или по-точно от изящните пръсти на подсмихващата се подло Хера, чийто опит да погуби поредния резултат от похотливите приключения на съпруга си, щеше да завърши с погром и унижение.
Изпита умиление при вида на Медуза, чиято глава висеше в захвата на безмилостния Персей. Поклати глава и въздъхна, припомняйки си историята на клетницата, дръзнала да се състезава с отмъстителната Атина, която вместо да я отърве от ръцете на чичо си, наблюдавала с погнуса как Посейдон обладава горкото момче. В такива моменти си припомняше колко долни същества бяха боговете и мисълта, че им бяха подчинени я караше да потръпва. До някъде разбираше омразата на покосените от гнева им, ала не ги оправдаваше. Човешката глупост бе прекалено голяма, а арогантността им – безгранична.
Следващият гоблен, който попадна в полезрението на чернокосата дама, бе малко по-весел от останалите, които успяваха да събудят носталгията по изгубеното в мрачната ѝ душа. Изобразяваше бреговете на остров Лимнос, където лежерно се препичаше екипажът на Язон, докато единствените обитатели на това парче земя, които впрочем бяха от женски пол, доставяха плътски удоволствия на опиянените от вино аргонавти. Самият им капитан бе зает с оправянето на една, докато се наслаждаваше на целувките на друга. А златното руно? То бе избродирано като блед образ в небесната далечина – сякаш нарочно забравен от веселящите се мъже.
Най-голямо впечатление остави картината на прикования Прометей, дръзнал да се противопостави на всемогъщия Зевс, дарявайки смъртните с божествен огън. Възхищаваше се на смелостта и куража му и на стоическото търпение, благодарение на което всеки ден търпеше жестокото наказание. Спомни си и раздразнението, което тя и сестрите ѝ изпитаха, когато след стотици уговорки, титанът подшушна предсказанието им за възможната гибел на гръмовержеца и как да я избегне. Ала подобни неща се забравяха и прощаваха бързо.
Разбира се, нямаше как да останат незабелязани десетките гоблени, които излагаха на показ плътските прелюдия на боговете. Всяка нотка на подигравателност крещеше от изящните нишки, давайки живот на изображенията. Едва сдържа смеха си, когато забеляза нищо неподозиращата Йо да си пасе кротко в тучната ливада, докато Зевс се прокрадваше измежду храстите като наперен петел. Усмихна се подло, когато съзря Хелиос тайно да наднича зад един пухест облак към трудещият се Хефест, под чийто нос Арес най-демонстративно палаво пляскаше знойната Афродита. Хадес пък, изобразен прекомерно стар и измършавял, се мусеше сърдито на трона си от кости, докато дребничката Персефона размахваше показалец придружен със закани пред съпруга си. На гости им бяха вечно плачещата Деметра, която още не бе преживяла този неблагословен брак, и гръмовержеца, който тайничко надничаше в оголеното деколте на собствената си дъщеря. Аполон пък се бе скатал под масата, плъзнал ръка под полите на кралицата на Подземното царство.
- Имате богат набор от гоблени. - отбеляза Атропос, като погледът ѝ пробяга по картина, която изобразяваше нея и сестрите ѝ. За миг се намуси, осъзнавайки в каква бабичка са я превърнали, ала бързо разсея съзнанието си с друга творба. - Всеки един е с качествена и изключително добра изработка. - вметна разсеяно, докато се движеше с лекота из тесните пътечки. - Ала всеки до един подиграва тези, които Ви наказаха за безграничната дързост. - заключи мойрата и спря внезапно, озовавайки се на по-малко от метър разстояние от леко учудената магазинерка. - Нима след всичко случило се, не научи своя урок, Арахна? - запита тя съвсем спокойно, с тайнствена усмивка, която издаваше чувството ѝ на превъзходство.
Първата картина, на която бе спряла погледа си, бе немейският лъв, чудовище, което стопанката на това място бе уверила мойрата, че е напълно безобидно котенце, което просто се разхожда из житните поля. Само ако имаше представа колко нишки бе прерязала заради това изчадие на Тартар... Дори сега, обшитите в топли тонове конци, събуждаха едно чувство на безпокойство и очакване, сякаш всеки момент животното ще се втурне подире ти и докато се усетиш ще си тръгнал към Подземното царство, от където сълзите на Орфей нямаше да те измъкнат.
Нямаше как да не забележи Херакъл и умелото му въртене на меча срещу лернейската хидра. Изображението бе мрачно и със студени цветове, които навяваха за тъжна и безпаметна смърт. Образът му бе някак карикатурен в сравнение със страшилището насреща му, в което ако се загледа човек по-обстойно, можеше да отрази едва забележимите конци, които се спускаха от небесата или по-точно от изящните пръсти на подсмихващата се подло Хера, чийто опит да погуби поредния резултат от похотливите приключения на съпруга си, щеше да завърши с погром и унижение.
Изпита умиление при вида на Медуза, чиято глава висеше в захвата на безмилостния Персей. Поклати глава и въздъхна, припомняйки си историята на клетницата, дръзнала да се състезава с отмъстителната Атина, която вместо да я отърве от ръцете на чичо си, наблюдавала с погнуса как Посейдон обладава горкото момче. В такива моменти си припомняше колко долни същества бяха боговете и мисълта, че им бяха подчинени я караше да потръпва. До някъде разбираше омразата на покосените от гнева им, ала не ги оправдаваше. Човешката глупост бе прекалено голяма, а арогантността им – безгранична.
Следващият гоблен, който попадна в полезрението на чернокосата дама, бе малко по-весел от останалите, които успяваха да събудят носталгията по изгубеното в мрачната ѝ душа. Изобразяваше бреговете на остров Лимнос, където лежерно се препичаше екипажът на Язон, докато единствените обитатели на това парче земя, които впрочем бяха от женски пол, доставяха плътски удоволствия на опиянените от вино аргонавти. Самият им капитан бе зает с оправянето на една, докато се наслаждаваше на целувките на друга. А златното руно? То бе избродирано като блед образ в небесната далечина – сякаш нарочно забравен от веселящите се мъже.
Най-голямо впечатление остави картината на прикования Прометей, дръзнал да се противопостави на всемогъщия Зевс, дарявайки смъртните с божествен огън. Възхищаваше се на смелостта и куража му и на стоическото търпение, благодарение на което всеки ден търпеше жестокото наказание. Спомни си и раздразнението, което тя и сестрите ѝ изпитаха, когато след стотици уговорки, титанът подшушна предсказанието им за възможната гибел на гръмовержеца и как да я избегне. Ала подобни неща се забравяха и прощаваха бързо.
Разбира се, нямаше как да останат незабелязани десетките гоблени, които излагаха на показ плътските прелюдия на боговете. Всяка нотка на подигравателност крещеше от изящните нишки, давайки живот на изображенията. Едва сдържа смеха си, когато забеляза нищо неподозиращата Йо да си пасе кротко в тучната ливада, докато Зевс се прокрадваше измежду храстите като наперен петел. Усмихна се подло, когато съзря Хелиос тайно да наднича зад един пухест облак към трудещият се Хефест, под чийто нос Арес най-демонстративно палаво пляскаше знойната Афродита. Хадес пък, изобразен прекомерно стар и измършавял, се мусеше сърдито на трона си от кости, докато дребничката Персефона размахваше показалец придружен със закани пред съпруга си. На гости им бяха вечно плачещата Деметра, която още не бе преживяла този неблагословен брак, и гръмовержеца, който тайничко надничаше в оголеното деколте на собствената си дъщеря. Аполон пък се бе скатал под масата, плъзнал ръка под полите на кралицата на Подземното царство.
- Имате богат набор от гоблени. - отбеляза Атропос, като погледът ѝ пробяга по картина, която изобразяваше нея и сестрите ѝ. За миг се намуси, осъзнавайки в каква бабичка са я превърнали, ала бързо разсея съзнанието си с друга творба. - Всеки един е с качествена и изключително добра изработка. - вметна разсеяно, докато се движеше с лекота из тесните пътечки. - Ала всеки до един подиграва тези, които Ви наказаха за безграничната дързост. - заключи мойрата и спря внезапно, озовавайки се на по-малко от метър разстояние от леко учудената магазинерка. - Нима след всичко случило се, не научи своя урок, Арахна? - запита тя съвсем спокойно, с тайнствена усмивка, която издаваше чувството ѝ на превъзходство.
- Arachneδημιούργημα
- Брой мнения : 918
Join date : 10.07.2019
Re: Can’t keep it bottled, pain is hard to swallow.
Нед Авг 11, 2019 2:10 pm
Всяко нещо, дори най-великото, започва от нещо малко. Музиката започва с вибрация. Тайфунът в огромния океан, започва с едва лекото пляскане на крилата на пеперуда. Земетресението, разрушило цял един град започва с едва осезаемо потръпване на земята, с едно малко движение толкова леко, колкото е и дъха. Цунамито, заляло поредния крайбрежен град, имал злочестата участ да се намира точно там, започнало от малка вълница, причинена от нищо неподозиращо дете, което си играело на жабки. Наводнението, заляло малко селце, намиращо се в котловина, след пороен, близо тримесечен дъжд, повлякло със себе си по улиците торби с боклуци, дрехи, гуми, оставило след себе си тънък слой от зеленикава плесен и воня на гнило, започнало от една малка вадичка, не по-широка от кутрето на млада девойка.
Цял един гоблен бива създаден от една нишка, по-малка от мисъл.
Животът на повечето създания се разпада напълно от една-единствена дума: „Любов.“. А нейният живот се превърна в хаос от една-единствена мисъл: „По-добра съм, защото влагам цялата си любов в творбите.“.
Грешка! Тогава животът ѝ се обърна за първи път.
Вторият път пак е заради мисъл. Мисъл, която излезе от съзнанието ѝ и затанцува по вътрешността на черепната кутия, преди да успее да я спре.
Тя беше отговор на въпроса: „Как да спра това мъчение?“
И мисълта, която я погуби безвъзвратно беше: „Самоубийство!“.
И също като една проста мисъл, един атом, раздразнението се изписа с катастрофални последици на лицето на цветнокосата девойка. Стисна до болка зъби при самата идея, че едва ли не я критикуваха, когато не знаеха нищо. Когато не разбираха нищо. За миг изпепеляващото усещане, че ще скочи срещу това създание се появи. Че ще я хване за гърлото и ще го прекърши така, както паяците ѝ счупват крилата на птичките в мрежите си. Ще прониже сърцето ѝ, така както страхът пронизва с невидим кинжал жертвите. И после няма да се притеснява, че някой „познат“ от отминалите времена може да дойде, за да търси вендета за всичко, което е направила.
Но ненадейно усети нечие сияйно излъчване и завъртя глава, за да срещне погледа на изобразения Хелиос, който, макар и изобразен по абсолютно различен начин, от това, което беше сега, все пак беше там. Можеше да усети онази топлина, която излъчваше тялото му и спокойствието, което имаше тогава. Всичките малки моменти заедно, които щеше да пази, тъй като сигурно никога повече няма да се открие пред друг така. Но винаги имаше и вероятно всичко да е плод на фантазиите ѝ, породени от песента звучаща от радиото на съседния магазин, принадлежаща на онзи противен тийн певец, чието име никога не би дори помислила, и който и напомни, че твърде близкото летене до слънцето е фатално.
Сетне отмести погледа си към момичето, лека усмивка се появи на лицето ѝ, а изражението ѝ от учудено и леко мрачно премина в същинско озаряване на стаята. Всички те, всички до един, който не живееха в Тартар, не бяха измъчвани вовеки, не трябваше да търпят твърде сурови проклятия за деянията си бяха едни и същи, за да си струват притесненията и тревогите. Още повече, нито един от тях не я познаваше така, както който и да е било от онова мрачно и пъклено място, където гледаше отново и отново как Атина унищожава творбите ѝ; как боговете взимат баща ѝ; как сълзите на баба ѝ изсушават земята, която някога ѝ е принадлежала, и която се е кълната да защитава. Никой от тях не разбираше наистина какво точно представляваха тези гоблени и надали щяха да осъзнаят.
– Подигравка? – попита нагло, наперено, високомерно, защото точно това държание всички мислеха, че Арахна притежава. Че тя е една горделива жена, паднала от собствения си порок и прегрешил с един от смъртните грехове – да се почувства по-велика от боговете – Защо да се подигравам с онези, който са по-долу мен? Изпитвам единствено съжаление. – обърна се и скръсти ръцете си пред гърдите, поглеждайки гоблените. Направи няколко крачки и стовари погледа си върху един, който беше малко скрит под повечето, които си заслужаваха вниманието. Няколко малки паячета се задвижиха надолу по паяжината си, колкото да го измъкнат от скривалището му, а Арахна остана все така с вирната брадичка и излъчването, сякаш тя е властелина на земята.
Килна глава на една страна и се загледа в изделието, което по всичко си личеше, че се различава от другите. Самата изработка беше по по-особен начин, на пръв поглед истинско творение на изкуството, което показваше златна клетка, момиче с усмивка, тъчащо огромно платно през затвора си, няколко мъжки и женски фигури, които стояха отвън, и едва две фигури, които бяха вътре, при нея, утешаващи я. Само, че когато се загледаш по-внимателно се виждаше, че клетката е изплетена от милиони нишки, завързана във възел като, че за бесилото, а в края на непослушните нишки, които се бяха измъкнали, стояха безжизнени паячета. Фигурите, които стояха извън клетката пък имаха противни, дори ужасяващи усмивки и ако още малко се вгледаше зрителя можеше да види, че дори не бяха хора, а злокобни създания, кое с опашка на змия, кое с стотици ръце, кое с петдесет глави. И всяко едно от тях дърпаше по една нишка, която бе свързана с платното, разшивайки го точно преди да е станало готово.
Колкото до момичето и двете фигури в клетката. Те също бяха привидно измамни. Двете мъжки фигури бяха абсолютно идентични, с тази разлика, че единият беше избродиран в тъмни цветове, а другия в светлите, изобразявайки близнаците Хипнос и Танатос. Танатос, държащ брадичката на момичето, обещаващ само с една целувка да я отърве от мъките се усмихваше ехидно, а в очите му сякаш имаше някакъв неясен игрив плам. Хипнос, държащ макове в ръцете си беше положил ръката си на рамото на момичето и точно, когато да получи спасителната си целувка я дръпваше, предлагайки ѝ вечен блажен сън. И това се повтаряше и повтаряше, отново и отново. А тя, тя само се усмихваше с известна доза наивност и невинност, повярвала им. Ръцете ѝ все така тъчаха платното, а от очите ѝ се ронеше ситен дъждец, превръщаш се в поредните паякообразни щом ударят земята.
– Това е единствения гоблен, който е подигравка! – отсече бързо и се отмести, за да даде възможност на девойката да го види – Единственото създание, което не съжалявам е изобразено тук, заедно с последиците от извършения грях. Заедно с палачите и наказанието, което бе дадено. – затвори очи за миг, но усмивката ѝ все така озаряваща не стихна, докато паячетата, които преди малко измъкнаха гоблена сега се бяха насочили да обърнат табелката, показваща „Отворено.“, за да известят, че работния ден на този магазин приключи, а после бързо да се върнат в скривалището си, отдъхвайки си, че техния властелин ще ги остави намира. Тя от друга страна се подсмихна и свали ръцете си, които стояха скръстени до този момент, сякаш изграждайки преграда между нея и това момиче с цел да съхрани и малкото останало от Арахна.
– Но къде са ми обноските, макар вече да знаете коя съм. – прекъсна натежалата като злокобен меч върху тях, тишина и хвана с палец и показалец края на роклята си от двете страни. Десният ѝ крак премина зад левия и застана на пръсти, за по-голяма опора. Сведе поглед, а усмивката ѝ сякаш стана по-голяма. Поклони се с лекота, ефирност и изяществото, достойни единствено за пред самата Никта (сигурно, защото тя я научи как да се държи като истински владетел). – Арахна, приятно ми е да запознаем в този свят. – надигна се и изпъна гърба си като струнка, а очите ѝ приковаха девойката пред себе си – А Вие сте?
Цял един гоблен бива създаден от една нишка, по-малка от мисъл.
Животът на повечето създания се разпада напълно от една-единствена дума: „Любов.“. А нейният живот се превърна в хаос от една-единствена мисъл: „По-добра съм, защото влагам цялата си любов в творбите.“.
Грешка! Тогава животът ѝ се обърна за първи път.
Вторият път пак е заради мисъл. Мисъл, която излезе от съзнанието ѝ и затанцува по вътрешността на черепната кутия, преди да успее да я спре.
Тя беше отговор на въпроса: „Как да спра това мъчение?“
И мисълта, която я погуби безвъзвратно беше: „Самоубийство!“.
И също като една проста мисъл, един атом, раздразнението се изписа с катастрофални последици на лицето на цветнокосата девойка. Стисна до болка зъби при самата идея, че едва ли не я критикуваха, когато не знаеха нищо. Когато не разбираха нищо. За миг изпепеляващото усещане, че ще скочи срещу това създание се появи. Че ще я хване за гърлото и ще го прекърши така, както паяците ѝ счупват крилата на птичките в мрежите си. Ще прониже сърцето ѝ, така както страхът пронизва с невидим кинжал жертвите. И после няма да се притеснява, че някой „познат“ от отминалите времена може да дойде, за да търси вендета за всичко, което е направила.
Но ненадейно усети нечие сияйно излъчване и завъртя глава, за да срещне погледа на изобразения Хелиос, който, макар и изобразен по абсолютно различен начин, от това, което беше сега, все пак беше там. Можеше да усети онази топлина, която излъчваше тялото му и спокойствието, което имаше тогава. Всичките малки моменти заедно, които щеше да пази, тъй като сигурно никога повече няма да се открие пред друг така. Но винаги имаше и вероятно всичко да е плод на фантазиите ѝ, породени от песента звучаща от радиото на съседния магазин, принадлежаща на онзи противен тийн певец, чието име никога не би дори помислила, и който и напомни, че твърде близкото летене до слънцето е фатално.
Сетне отмести погледа си към момичето, лека усмивка се появи на лицето ѝ, а изражението ѝ от учудено и леко мрачно премина в същинско озаряване на стаята. Всички те, всички до един, който не живееха в Тартар, не бяха измъчвани вовеки, не трябваше да търпят твърде сурови проклятия за деянията си бяха едни и същи, за да си струват притесненията и тревогите. Още повече, нито един от тях не я познаваше така, както който и да е било от онова мрачно и пъклено място, където гледаше отново и отново как Атина унищожава творбите ѝ; как боговете взимат баща ѝ; как сълзите на баба ѝ изсушават земята, която някога ѝ е принадлежала, и която се е кълната да защитава. Никой от тях не разбираше наистина какво точно представляваха тези гоблени и надали щяха да осъзнаят.
– Подигравка? – попита нагло, наперено, високомерно, защото точно това държание всички мислеха, че Арахна притежава. Че тя е една горделива жена, паднала от собствения си порок и прегрешил с един от смъртните грехове – да се почувства по-велика от боговете – Защо да се подигравам с онези, който са по-долу мен? Изпитвам единствено съжаление. – обърна се и скръсти ръцете си пред гърдите, поглеждайки гоблените. Направи няколко крачки и стовари погледа си върху един, който беше малко скрит под повечето, които си заслужаваха вниманието. Няколко малки паячета се задвижиха надолу по паяжината си, колкото да го измъкнат от скривалището му, а Арахна остана все така с вирната брадичка и излъчването, сякаш тя е властелина на земята.
Килна глава на една страна и се загледа в изделието, което по всичко си личеше, че се различава от другите. Самата изработка беше по по-особен начин, на пръв поглед истинско творение на изкуството, което показваше златна клетка, момиче с усмивка, тъчащо огромно платно през затвора си, няколко мъжки и женски фигури, които стояха отвън, и едва две фигури, които бяха вътре, при нея, утешаващи я. Само, че когато се загледаш по-внимателно се виждаше, че клетката е изплетена от милиони нишки, завързана във възел като, че за бесилото, а в края на непослушните нишки, които се бяха измъкнали, стояха безжизнени паячета. Фигурите, които стояха извън клетката пък имаха противни, дори ужасяващи усмивки и ако още малко се вгледаше зрителя можеше да види, че дори не бяха хора, а злокобни създания, кое с опашка на змия, кое с стотици ръце, кое с петдесет глави. И всяко едно от тях дърпаше по една нишка, която бе свързана с платното, разшивайки го точно преди да е станало готово.
Колкото до момичето и двете фигури в клетката. Те също бяха привидно измамни. Двете мъжки фигури бяха абсолютно идентични, с тази разлика, че единият беше избродиран в тъмни цветове, а другия в светлите, изобразявайки близнаците Хипнос и Танатос. Танатос, държащ брадичката на момичето, обещаващ само с една целувка да я отърве от мъките се усмихваше ехидно, а в очите му сякаш имаше някакъв неясен игрив плам. Хипнос, държащ макове в ръцете си беше положил ръката си на рамото на момичето и точно, когато да получи спасителната си целувка я дръпваше, предлагайки ѝ вечен блажен сън. И това се повтаряше и повтаряше, отново и отново. А тя, тя само се усмихваше с известна доза наивност и невинност, повярвала им. Ръцете ѝ все така тъчаха платното, а от очите ѝ се ронеше ситен дъждец, превръщаш се в поредните паякообразни щом ударят земята.
– Това е единствения гоблен, който е подигравка! – отсече бързо и се отмести, за да даде възможност на девойката да го види – Единственото създание, което не съжалявам е изобразено тук, заедно с последиците от извършения грях. Заедно с палачите и наказанието, което бе дадено. – затвори очи за миг, но усмивката ѝ все така озаряваща не стихна, докато паячетата, които преди малко измъкнаха гоблена сега се бяха насочили да обърнат табелката, показваща „Отворено.“, за да известят, че работния ден на този магазин приключи, а после бързо да се върнат в скривалището си, отдъхвайки си, че техния властелин ще ги остави намира. Тя от друга страна се подсмихна и свали ръцете си, които стояха скръстени до този момент, сякаш изграждайки преграда между нея и това момиче с цел да съхрани и малкото останало от Арахна.
– Но къде са ми обноските, макар вече да знаете коя съм. – прекъсна натежалата като злокобен меч върху тях, тишина и хвана с палец и показалец края на роклята си от двете страни. Десният ѝ крак премина зад левия и застана на пръсти, за по-голяма опора. Сведе поглед, а усмивката ѝ сякаш стана по-голяма. Поклони се с лекота, ефирност и изяществото, достойни единствено за пред самата Никта (сигурно, защото тя я научи как да се държи като истински владетел). – Арахна, приятно ми е да запознаем в този свят. – надигна се и изпъна гърба си като струнка, а очите ѝ приковаха девойката пред себе си – А Вие сте?
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите