Snakes in your eyes---

Смокът, покриващ върховете на пекинските небостъргачи, сега бавно разширяваше територията си, спускайки гъстите си димни платна почти до земята. Между мъгливите статични кълбета се просмукваше влага, покриваща всичко с дребни капчици вода. Много типично време за югоизточен Китай и не особено типично за северната част, където се простираше Пекин. Или поне едно време не бе типично. След грандиозната демонстрация на самопровъзгласилите се за „господари на света“, последваха не само масови разрушения, но и нови климатични промени. С две думи, всичко познато досега, бе изменило формата си. Времето също се бе стъписало и сега в пустините почти редовно валеше, по-често сняг, отколкото дъжд... В тропическите джунгли се наблюдаваха и резки минусови температури... Изобщо най-„нормалното“ време все още беше тук.
Мъглите бяха толкова гъсти, че след трийстия метър можеше да се видят само бегли очертания на сгради и сливащи се подвижни силуети. Не беше точно призрачно, а по-скоро като картината на заспал художник, забравих да добави нужните светлосенки и цветове, за да придобие картината му завършен вид. Черешката на тортата бяха илюзиите, които създаваше светлината, някак си намираща пролучки да се прокрадва от време на време. Катастрофите по улиците зачестяха, заради това явление. Фаровете с нищо не помагаха на шофьорите нито на предупредят за преминаването си, нито да придобият повече видимост.
Като цяло бе не просто перфектното време да се самоубиеш без да си го планирал, но и да попаднеш в неочаквана засада. Ето защо последната седмица Алистър бе предпочел да си остане на покрива над 297-мия етаж на нефункциониращия небостъргач „Небесния мост“. Там имаше една особено приятна градинка и беседка с красив готически навес с типичните старокитайски детайли. Готическата архитектура не бе никак типична за Китай, което правеше точно това място уникално. Стените на масивния покрив бяха изрисувани с дръзка смесица между различни богове от митологията, както западна, така и източна. Наистина очарователно.
Докато наблюдаваше какво се случва долу през очите на немъртвите си агенти, Алистър бавно се измъкна от беседката и несъзнателно се доближи отново до източната стена. Там, гордо възседнал колесницата си, стоеше нарисувания Арес. Бяха му добавили типичните за олимпийски бог детайли, но около него се стелеше китайски дракон, дълъг няколко метра. Ясно се виждаше как копието на Арес го бе одраскало, но създанието въпреки това продължаваше да води в надпреварата, за което говореха разтегнатите нокти, готови да сграбчат и разрушат божествената колесница. Странно чувство на вълнение се надигаше в стомаха на Алистърп всеки път, в който съзерцаваше тази картина. Пръстите му бавно преминаха по очертанията на божеството, спирайки се на превозното му средство. Въображаемо изтриха една почти невидима на рисунката част и съзнанието му веднага си представи как този, гордо изпъчил гърди мъж, литва надолу в лапите на най-неприятното нещо – безмилостната гравитация.
За миг меден кикот огласи цветната градинка и накрая утихна до ехидна усмивка. Когато разбра, че невъртвите му агенти са стигнали до целта, Алистър изкара от джоба си цигари и гъзарска запалка, придвижвайки се до езерото с черни лотоси. Да, нали споменахме, че тук цареше странен контраст между готик декорация и типичните китайски наситени детайли. Вгледа се в неподвижната вода и запали цигара. Комбинацията от двете дейности му помагаха да фокусира вниманието си единство върху движенията и очите на немъртвите. Днес Арес беше още по-далеч и това не беше случайно. Очевидно нарочно продължаваше цялото това разкатаване, на което го подлагаше Алистър. Това бе много проста игра в същността й, така че другия също бе прозрял ползите. Сега опитваше да установи лимита на провокиращия го. Това само извика още по-силна доза адреналин у Кей, който за сетен път се наслаждаваше на новия опит на другия да стигне навреме до безценната си спица.
Най-забавното от всичко беше, че тази игра не бе напълно планирана. Алистър правеше проучвания за съвсем различно нещо, когато случайно откри самоличността на един набиращ популярност учител по бойни изкуства. Останалото беше лесно. Алистър беше кръгла нула във физическите битки, но имаше с какво да компенсира в умствените. Откривателският му нюх бе изключителен, поради което сега пазеше на сигурно място най-ценното за Богът на войната. Но след известен размисъл, сметна за скучно просто да му предложи някаква сделка, така че реши да си поиграе с него. Точно защото имаше голям шанс накрая да съжалява.
Направи точно копие на спица на колесницата му, гледайки от оригинала. Ръчичките му бяха доста сръчни в създаването на фалшификати, затова човешката му работа бе да снабдява обикновените хора с всякакви документи и прочие.  Бързо подреди първата сцена. Издейства в новата музейна изложба на града да бъде поставен и спица от аресовата колесница, а рекламните материали плъзнаха навсякъде. Нямаше как да остане забелязано от самия Арес, който тъкмо бе изгубил онова, което го правеше уязвим. В онзи момент единствено съжаляваше, че не можа да присъства лично на реакцията му. Но бе достатъчно забавно и да съзерцава през очите на немъртвия Цао Йен – девствен войник, умрял по времето на японската окупация.
От този ден насетне в продължение на няколко седмици, въображението на Алистър се завръщаше с нова идея, която да ескалира раздразнението на древногръцкия бог.  Малката му игричка обаче ставаше все по-напечена. Би трябвало да се е отказал отдавна. Но тогава името му нямаше да е Алистър Кей.
---
Всеки път, в който го видеше, изпитваше смесени чувства. Или по-точно емоции. На едната везна стояха странното пресъхнало  гърло и жаждата, която го прогаряше без физически логична причина. А в следващият момент на другата везна натежаваше удоволствието от това да се забавлява на чужд гръб. Това бе доста в негов стил и навярно го правеше не чак пък лош, но да кажем нагъл и невъзпитан човек. Макар че лично Кей предпочиташе да се самоопределя с думичката „дързък“. Беше питан неведнъж, намирайки се на косъм от смъртта, дали не се бои от нея. Но създание, което умишлено си търсеше белята и което преследваше точно тази тръпка, би ли се бояло от смъртта? Може би понякога се страхуваше истински... но това само засилваше тръпката, която го караше да се чувства най-жив. Поне досега не бе открил нищо в този огромен и пъстър свят, което да замени това усещане. Дали това не бе напът ад се промени, не можеше да знае. Радваше се, че не вижда в бъдещето. Тогава вероятно нищо нямаше да има значение и би опитал да се обеси на някое дърво.
Психическото изтезание, на което подлагаше този бог, наистина бе продължило повече то планираното. Беше си направил някои сметки да спре още преди седмици. Да се разкрие и да иска услуга в замяна на чуждата слабост, а сетне да си намери поредната нова жертва. Но колкото повече наблюдаваше как Арес бе излизаше то контрол, толкова повече не можеше да спре. Това занимание се оказа нещо крайно пристрастяващо за Алистър. Искаше да види всичко от него. Всичко. А сега, след като почти го докара до предела му, искаше да види колко далеч ще стигне, за да си върне най-ценното. Кей отлично знаеше какво е усещането някой друг ад те държи в ръцете си по този начин. Въпреки че целта на Кей далеч не бе да го заплашва, за да му свърши някоя мръсна работа...  Искаше просто да види къде щеше да свърши всичко това. Всеки на мястото на момчето би усетил как си подписва смъртната присъда, разгневявайки цял олимпийски бог. О, той не бе така глупав да смята, че без божествените си сили, този тип нямаше да представлява заплаха за него. Не бе така наивен да вярва, че могъществото може да се постигне само чрез някакви свръхестествени способности. Напротив. Имаше едно друго нещо, което не всеки притежаваше. То бе природна даденост, далеч по-рядка от дарбата да управляваш някой елемент или предизвикаш природно бедствие някъде.
- Хайде... Покажи ми нещо.. Това спокойствие не ти приляга. – прошепна под нослето си, докато се взираше в Арес, заемайки чужди очи. Знаеше, че не би било същото, ако се намира там сега. На метри от него, както никога не бе го наблюдавал. Само можеше да си представя колко различно би било усещането.

„През очите на бягащия всяка миля изглежда по-дълга.“
Тази табела висеше гордо на стената в първата му зала, като икона, и Арес я представяше на всичките си току-що постъпили ученици като ново гадже. Всъщност, мотивиращата мисъл не беше предназначена за тях, а за самият Ариен, който не искаше да забравя никога, че бяга. От какво – и той самият не беше дефинирал пред себе си, но за сметка на това му беше дал облик и форма на огромен, като Килиманджарски връх, черен самурай с жълтеникави, котешки очи, които блестяха досущ като кехлибари. Арес го сънуваше често, все в това му амплоа, все така тъмен, но винаги имаше някакъв детайл, който го различаваше от предните пъти – червен, кожен колан с люспи като на дракон, сребърна брошка на ревера, липсващ пръст... С такъв тотем в ума си, на богът му беше трудно да забрави, че е беглец, но напоследък започваше да усеща напрежение от друг тип.

Беше започнало една невзрачна неделя, когато комините на фабриките за пластмасови изделия, бълваха талази отровен синкав пушек, защото трудът никога не секваше в Китай. На Народната Република й трябваха юани. От високия си пост, сиреч големият прозорец на новата зала, която бе наел в един скромен работнически район, виждаше море от жълти, предпазни каски да се излива по уличките в четири и половина. Не, че беше расист, но облечени в униформи и с идентични шапки, китайците съвсем му изглеждаха еднакви. Беше един от тях – онзи, който го погледна някак по-странно. Сякаш знаеше тайната му. Беше се отделил от тълпата само за секунда, преди да се върне в строя и да се претопи в еднообразното множество.

В последващите седмици подобни инциденти започваха да му се случват навсякъде. Виждаше онзи налудничаво празен, демоничен поглед в майки с детски колички в супермаркета, в старици, поливащи пожълтелите си хортензии по терасите, в съседското хлапе, което риташе топка близо до апартамента му, докато Арес стремглаво ровеше и джобовете си, за да открие връзката с ключове, която се увеличаваше.

Отдаде всичко това на безсънието и параноята си, които бяха комбинация, способна да затрие и най-стойкия спартанец. Беше виждал как липсата на сън превръщаше свирепи, кръвожадни викинги в бледи, жалки сенки, които се молеха за острие в корема. След четвъртата неспокойна нощ, Арес посегна към сънотворните. С хапчетата се беше сдобил по нелегални канали от свой добър познат, за когото на времето продаваше анаболи под масата, докато накрая Правителството не се усети и двамата не бяха на косъм от пандиза. След това нещастие, онзи се захвана с леки наркотици: психотропни вещества от естествен произход ( гъби, салвия, трева) и лекарства, които бяха с подобен ефект, но можеха да се вземат с рецепта.  
Сънят му беше изпълнен със задънени улици, а на края на всяка от тях, чакаше самурая. Още щом отвори очи, Арес грабна телефонът и чинно, както всеки друг път, провери дали не е в топ десет на ЦРУ.
Не беше.

Пристигна твърде рано в залата, позабърса пода, подреди уредите, които никой не си правеше труда да върне на мястото и си направи кафе. Колегата му, Лий Ун, който обучаваше детската група на кунг-фу, влетя половин час по-късно с обичайния си зелен чай матча с аромат на лимон, хвърли вестника на масата и седна насреща му с угрижено изражение.
- Какво има? – попита той със звънливият си акцент, който напомняше на Арес за сладкогласни чанове.

- Пак не спах добре. – призна си божеството и Лий кимна с бащинско разбиране, но не това хвана окото на Ариан. На челната страница на четивото на колегата му имаше реклама на  изложба в Националния музей другата седмица. Нищо ново. Фрапиращото бе, че на снимката, която обявяваше събитието стоеше неговата колесница. Същата, каквато я помнеше, когато я бе зърнал в последния си ден на Олимп. Арес пребледня. Студена пот изби от всичките му жлези и той се превърна в нервно, студено подобие на себе си.
- Лошо ли ти стана? – попита Лий и допря канелената си длан до челото на бога.
Дни наред, той виждаше колесницата си навсякъде. На билборд, докато пътуваше към поредната си тренировка в другия край на Пекин. На флаери, които му раздаваха дребнички студентки. В метрото, над главата си на светещо табло. Дори по телевизията бяха излъчили кратка реклама.

Страхът му, обаче започваше да изтича като песъчинки през тесния отвор на пясъчен часовник. Страхуваше ли се от смъртта? Не, никак. Даже, ако трябваше да бъде напълно искрен, я чакаше с нетърпение. Тя щеше да го отъве от това постоянно, жилещо усещане на безпокойство, което тровеше дните му. Щеше да му даде покой. Е, може и да се наложеше да види някои не до там приятни стари познати, но какво пък. Онова, което го плашеше бе, че щеше да прекрати своя бяг. Не беше се спирал векове, хилядолетия и изведнъж край. Финал, но без грандиозни фанфари. Без лента. Без лавров венец.

Накрая, Арес се пречупи и след толкова време отрицание, реши да посети музея във вечерта на гала откриването на изложбата.
Беше седем и половина, той носеше изгладена светло синя риза и панталон на каре и пиеше кафе с уиски в малкият затворен двор на един комунистически търговски център, който му напомняше на Халите в Прага. Кафенето имаше чаровен европейски облик от миналия век и му навяваше ароматни спомени на парфюм с нотки на жасмин и пачули, тънък шал от органза в червено, бяло и синьо райе и шоколадови къдрици.

От отворената врата на сградата виждаше величествения вход на музея с десетте си колони от бял камък. Беше пошла и ,едва-едва изсмукана от пръстите, репродукция на римски храм, ако разчиташе добре намерението на архитектът, който я бе създавал.

Арес поседя в тишината и  усети...ами..едно нищо. Грандиозно, голямо нищо с панделка. В неговата логика, той и колесницата му бяха като сраснати. Като две глави с едно тяло. Сиамски близнаци?  Щеше да усети присъствието й, ако тя беше наблизо, но уви... Празнината в него създаваше ехо.

Сигурно беше някаква смотана историческа шега. Или просто, репродукция. Той сръбна от кафето си, после го запали езика си уискито и видя как започваше да се тълпи народ на стълбите на зданието отсреща.

Точно, когато си мислеше, че ще устои на изгарящото го любопитство, жертвата му тръгна точно към музея, минути преди официалното откриване на новата изложба. Един от експонатите, разбира се, бе изящното дело на Алистър. Копието на колесницата, над което си беше играл седмица. Естествено, че не очакваше божеството да повярва. Това не му беше и нужно. Бе достатъчно да посее съмнението у него. И успя. Беше го накарал да мисли само за това, след като се постара да го вижда навсякъде. Да вижда това, което в грешните ръце ще го унищожи. Просто така, като да те прегази камион. Въпреки че според официалната статистика, повече хора биват убивани от крави всяка година, отколкото при пътен инцидент. По някаква причина кравите с днешна дата бяха станали изключително раздразнителни и опасни. Та каква героична смърт беше да те убие крава? Все пак по-героично от камион, нали...
Нейде от върха на небостъргача се понесе изцъкване със зъби. Следващата стъпка от плана му нямаше да се получи добре, ако мъглата не се вдигнеше. Защото Арес бе в кафенето отсреща и трябваше да види прякото излъчване и речта на говорителите от музея. Там се криеше следващото изпитание.
- Шибана мъгла, сега ли намери.. – преди да завърши мърморенето си, му хрумна нещо и отново се свърза с най-чевръстия си немъртъв – Цао Йен. Насочи до към контролната зала на мола, в който се намираше Арес. Ами да, ако дори плазмата в заведението излъчеше видеото, нямаше как да не го види. Трябваше да направи това по-рано... Защо пък не направо да хакне компютрите на целия град? Колко грандиозно щеше да стане това откриване.
Немъртвия Цао Йен се справи бързо под направлението на Алистър. За миг бе изпуснал от поглед Арес, но без друго в момента просто си сърбаше кафето, привидно облекчен, че колесницата в музея не е автентична. Да, навярно би усетил, ако беше.. Интересно дали би я усетил само във видео материал... Скоро щеше да се разбере.
Угаси цигарата си и се подсмихна. Не му се искаше да рискува и да изпраща повече агенти, затова просто накара Цао Йен да се върне обратно и да седне в кафенето, някъде зад бога. Опцията немъртвите хора да изглеждат нормално в очите на останалите, ги правеше наистина перфектните шпиони-марионетки. Ако всеки виждаше Цао Йен какъвто беше – зомби на 18 годишно момче от Китайско-японската война, то нямаше как да се впише където и да е. Невинаги можеше да се наблюдава от сенките в буквалния смисъл.
Обичаше да съзерцава света през очите на това хлапе... Предполагаше, че изчистената картина и бистър поглед се дължаха на младата възраст, в която бе загинал младият воин. Именно в разцвета на силите и живота си. Но за повечето от китайската армия тогава и било пределно ясно, че нямат шанс за бъдеще. Особено неопитните селски момчета, които бяха свикнали само да работят с търмъците на нивата. Но дори и не добре обучени и с оскъдни военни провизии, китайският воин се раздаваше до последно какво може и умираше достойно. Това си беше оставил само за себе си, но всеки път, в който съживеше мъртвец, през съзнанието на Алистър минаваше забързана кинолента с живота му. Смъртта му обаче винаги тръгваше на нормален кадър и с най-наситените детайли, цветове, и дори мирис и усещане... С последното не се свикваше никак лесно. Колкото и да гниеше тялото, спомените, пропити в него, оставаха за вечни времена. Всичко, що му се е случвало някога... Бяха само факти, само документални сцени, но никой не би имал нужда от вменяване на емоции, за да изпита онова стягане в гърдите. А смъртта на Цао Йен още бе като жива картина пред очите му. Начинът, по който не се предаваше, дори след като другарите му бяха избити един по един. Как не погледна назад, само за да спечели колкото се може повече време на детския хор да избяга от училището. Нищо то това нямаше нужда да бъде изричано. Воинът нямаше почти никакъв опит, беше само осемнайсе годишен, но вече бе видял колко безмилостно извратени могат да бъдат японците по време на война. Вече бе видял как изнасилват малките му сестри и останалите невръстни деца в селото му. Знаеше, че ще се случи отново и отново, и отново. Затова бягаше, бе зад се обръща назад. Бягаше, колкото и от другарите му да тупваха в калта зад него. Не се обръщаше, защото трябваше да стигне онази порутена сграда, в която бяха заложили капан. Знаеше, че само да оцелее до тази сграда, японците ще го последват, за да го довършат. Защото те така правеха. Дори да кървиш, трябваше да те умъртвят, аз да спят спокойно. А за да спят като новородени, трябваше да се погаврят и с трупа ти. Това представляваше тяхната доблест. Не, те отдавна нямаха общо с древния самруайски кодекс, времената се променяха бързо, а ценностите и морала ставаха безпредметни украшения. Младият Цао Йен обаче завърши последната мисия на живота си. Защото не се обърна. Нито, за да се увери дали децата от училищния хор са успели да избягат. Нито, за да види за последно другарите си. Кървеше от няколко места, но успя да се добере до покрива на порутената сграда и накрая остави тялото си да се свлече до скритите под отломките експлозиви. Оказа се точно срещу последния си залез. И когато чу как тежките ботуши на японците трополят по стълбите, стигна в ръка детонатора. Когато чу гласовете им и срещна погледите им се ухили глупашки напук и това бе последното, което ги остави да видят. Експлозията бе толкова мощна, че накара и двете сгради в съседство да се разтресат. Никой не знаеше за този войник. Никой не беше чувал историята му и не бе писал за него. Но и нямаше нужда. той далеч не бе единствения. Всеки един от тях, от малкия сразен батальон, бе имал шанса да облече цивилни дрехи и да напусне страната си. Да избяга и да спаси кожата си. Но не за всички изтърканите човешки ценности бяха ненужни украшения.
Алистър обичаше да гледа през очите на Цао Йен.
Малко след началото на изложбата, на екраните заговори една от важните клечки в Пекин. Беше бизнесмен и страстен колекционер на антики и всякакви редки предмети. Отдавна дължеше услуга на Кей, затова се бе съгласил да разиграе малка сценка за него. Той бе и един от спонсорите на рядката музейна експозиция и бе невероятен оратор. Единствено не подозираше, че реално бе имал честта да се снима в истинската колесница на Арес. Важното бе да убеди зрителите си в това, нали? Важното бе да каже, че държи оригинала на древната антика при себе си и да го докаже, носейки в позлатена рамка едното колело сред тълпата от любопитни очи. Всеки протягаше ръка да пипне, макар през стъклото да не се усещаше материала. Ала всеки бе някак хипнотизиран от едва видимото сияние, което предметът излъчваше.
Какво ли щеше да предприеме Арес, вече знаейки, че някой някъде наистина държеше безценната му колесница... Колкото и отегчително да е да разполагаш с вечността, нима едно божество би оставило тази своя вечност в чужди ръце?

Довършил кафето си, което остави кисела жилка по небцето му, Арес се помота още малко в кафенето, спокойно сърбайки уискито си. Беше долнопробна, скучна имитация на популярна западна марка, предназначена за общество, което не бе вкусвало  ни истина, ни свобода. Честичко се чудеше какво прави тук, но после се сещаше, че в Китай не намерил перфектното убежище след глупостта, която беше извършил. Американците не можеха да се домогнат до него, дори да имаха заповед за задържането му, защото: 1) на малоумниците едва ли щеше да им стигне сивото вещество, за да им хрумне, че той се скатава именно тук; 2) да претърсиш цялата Народна република беше неблагодарно занимание дори за милитаризираните щати; 3) никой, всъщност не знаеше как изглежда, защото в деня на обира, Ариен носеше маска на Мики Маус. И въпреки всички тези факти, механизмът на параноята не спираше да се върти, дори изтръгнат от батериите си.

Последната глътка от питието затвърди мнението му за лошото качество на алкохола и предположението, че го варяха в нечии гараж или мазе и вътре имаше прекалено много метил, за да безопасен за честа употреба, но за негово щастие, той имаше коз в ръкава си – безсмъртие. Е, не беше точно безсмъртие, но почти такова и то за момента го устройваше.

Плати на момичето зад бара, което му се усмихна недвусмислено. Все още не можеше да привикне, че хората тук го имаха за екзотично животно, само защото беше бял. Ако ситуацията беше с главата надолу, щяха да го обявят за расист. Арес пусна няколко банкноти в едва задънения с дребни монетки, буркан за бакшиш и уби последните надежди на младата китайка за малко по-интересен завършек на вечерта.

С бърза крачка, прекъсвайки дългите колони трафик, които незнайно защо, му напомняха за нишките на мойра, той прекоси булеварда, докара си кошница псувни и вълна от клаксони и се изкачи на бегом по високите стълби на музея.
На входа, както винаги го обискираха и мина през детектор за метал, после му пожелаха приятно прекарване – все още не можеше да започне да счита това за нормално: първо те обявяваха за терорист, а после те изпращаха с благословии, все едно нищо не се бе случило.

Залата беше претъпкана и миришеше на тежки парфюми – мъжки и женски, а времето в прическите и тоалетите на аристокрацията все едно бе спряло през 1989 година. Чувстваше се малко не на място със своят семпъл ансамбъл от риза и панталон. Беше забравил сакото си в залата, защото беше прекалено топло за него и без това.
Колесницата, или по-скоро, бледото й подобие бе охранявана от стъклен саркофаг, който разхвърляше дъги под светлината на големите полилеи от сребро и планински кристал. Имаше магия на това място, но тя не принадлежеше на Арес. Не беше толкова агресивна, нито толкова дива, беше изтънчен плащ от пакостливост, която караше косъмчетата по врата му да настръхват – като електричество, носещо се по въздуха.

Ариан дори не слушаше речта на трътльото с BMI над 40, в когото всички бяха впили очи. По-скоро търсеше източника на вълшебния заряд или една от онези страховити марионетки с  побелели очи, които го преследваха от месеци.  Не видя никого на първо време и се опита да се съсредоточи в думите, които се изливаха от устата на дебелото чучело в костюм на италиански дизайнер, с цената на който можеше да се нахрани цял квартал.

Пропастта между богати и бедни в Пекин, и въобще, в цял Китай беше още едно от недоразуменията, които той не можеше да си обясни. По негово време, всички, освен царете и велможите, разполагащи с несметни богатства, живееха достоен и приличен живот, сега капитализацията бе лишила бедните от най-елементарни удоволствия и бе наградила богатите с повече от това, което можеха да се насладят за един живот. А Китай се водеше комунистическа държава? Виждате ли парадокса?

Арес се заслуша чак, когато чу, че споменават оригиналът на колесницата. Значи онзи дегенерат Зевс, наистина я беше изхвърлил, като метал за скрап, от Олимп. Бива ли такова нещо?! Това си беше грях в очите на богът на войната, и то такъв, който се наказваше със смърт. Е, сега, когато Зевс беше полу-смъртен, това можеше да бъде изпълнено и Ариен се съвсем се настърви.
Ако думите на тази бъчва във фрак бяха истина, колесницата му не беше в безопасност, следователно той – също.
Краят на играта.

Арес не се страхуваше от смъртта, но искаше да завърши животът си по своите правила, а сега, когато оръжието за унищожението му бе в чужди ръце, той беше в шах.
За сега, за жалост, не познаваше пешката.

Ситните капки дъждец образуваха смълчани кръгови пируети по мътната вода в езерото. Черните лотоси се развълнуваха и завъртаха, провокирани от нежния флирт на топлия югоизточен вятър. Аристър се сбогува тихо с красивата градина и слезе по аварийната стълба. Периодично си играеше с капачката на запалката си, а монотонният й звук подреждаше разхвърляните в главата му мисли.    
Знаеше какво трябва да направи.
В последно време отношенията между него и „господаря“ бяха доста обтегнати. Онзи му дишаше във врата да открие нещо безценно за него и сега Алистър всъщност разполагаше с въпросното нещо. Без проблем би могъл да поднесе на тепсия цяло божество на господаря си, само дето идеята нещо не му се нравеше. Беше ясно, че за неговото добро бе нужно да спечели отново благоразополжението на греховно богатия Саид, но някак му се виждаше твърде лесно. Или си имаше друга причина да не го прави. Никой не знаеше какво всъщност се въртеше в малката главица на Алистър. Алисътр Белята, така трябваше да го наричат. Колкото и перфектно да си вършеше работата, винаги причиняваше нежелани главоболия. Това бе просто неизбежен страничен ефект, когато си имаш вземане-даване с него. Правилната характеристика дори не беше безразсъдна наглост, защото ако беше, то отдавна да е гушнал букета.  Имаше една златна среда, в която обичаше да стои. Като котката, която винаги е отговорна за счупената ваза, но винаги успява да отвлече вниманието на стопаните си към нещо друго, възползвайки се от хитростта и чара си. Дори да се знаеше, че е виновна, не претърпяваше наказание. Поне не такова, което да й попречи отново да предприеме пакост.
Не харесваше думичката „трябва“. Когато я чуеше едно конкретно кичурче в косата му се изправяше и оставаше нелепо щръкнало в определена позиция. Колкото и да го приглаждаше, не се слягаше, докато поне едно „трябва“ не бъде остро пренебрегнато. Беше като вид зависимост. мания да направиш не това, което трябва да направиш. Това обясняваше защо всичко в живота на Алистър бе наобратно. Често дори самият той се хващаше, че върви на заден ход, а не като нормален човек. Направо получаваше алергична реакция, когато бе изправен срещу „трябва“.
Във вечерта на музейната експозиция бе оставил Арес да се оправя сам с всичките си терзания. Пак не му подхвърли камъче за разрешаване на ситуацията. Очевидно му бе достатъчно само да види, че е осъзнал сериозността на положението си. Беше напълно безпомощен в онзи миг и това бе толкова сладко. Алистър щеше да го помни вечно. Но така или иначе калпазанинът нямаше да спре дотук в игричката си. И тъй като се сещаше, че има вероятност господарят му някак да разбере какъв коз държи в ръцете си, отново стигна до крайности. В момент на умопомрачение така скри истинската колесница на Арес, че никой друг, освен него, нямаше как да я открие. А координатите пазеше само в съзнанието си. Отстрани всеки би го помислил за крайно извратено психо, което бе в тотален разрез с красивото му личице и очарователни лунички и трапчинки. Но ненапразно хората бяха казали „Не съди за книгата по кориците“.
Може би бе просто прекалено изобретателен за този свят и никой не заслужаваше да го разбере. Затова никой не би могъл. Но пък би изгубил тази своя уникалност, ако се намираше на планета, на която всичко тече с хиляда пъти по-бързи обороти.
Сега, още на излизане от „Небесния мост“, Алистър вече бе намислил следващия си ход. Този път щеше да хвърли някаква трошичка на бога на войната. Имаше все по-силно предчувствие, че двамата в крайна сметка щяха да се срещнат.  Така че за къде да бърза? Харесваше му това неопределено очакване. Нямаше идея какво очаква, но може би точно тази неопределеност му допадаше. Не искаше да се разочарова, така че предпочете да пуска трошички и да наблюдава през погледа на лоялните си марионетки. Не че досега се бе разочарова лот нещо, което сам е пожелал. Например „Небесния мост“, който трябваше след откриването си да се превърне в най-посещаваното място за бизнес и забавления в търговския център на Пекин. Ала на Алисътр толкова му бе харесала градината на покрива, че искаше да има това местенце само за себе си. Да се усамотява там, изобщо да вилнее в цялата сграда, но това бяха цели 297 етажа... Само като се замислиш, че допреди взрива едва-едва се строяха до 90-100... Та как получаваш нещо толкова голяма без да платиш и цент за него и без да е твое на хартия? Просто правиш мястото неприятно за обитаване, инсценирайки необясними бедствия на всеки етаж с числото „4“, а сетен наблюдаваш как китайците се изпаряват яко дим и не припарват повече до сградата. Не беше секретна тайна суеверието им, че числото 4 носи нещастие, при това само защото на китайски звучи като „смърт“. Преди време асансьорите дори не спираха на 4-тия етаж.  След великата постановка на Алистър, пресата и всички пекинци се бяха хванали за това по-здраво и от преди години, така че всички, които живееха на 4-тия етаж, масово се изнасяха на протест пред площад „Тиенанмън“ и молеха да бъдат настанени в нови безопасни квартири. Строителите на нови железни сгради пък започнаха да зазиждат 4-тите етажи. Само толкова им трябваше на китайците, запазили старовремското си псевдосуеверие. Алистър им харесваше колко лесни бяха за манипулиране понякога... Така „Небесния мост“ остана само за него. Един хиперактивен младеж с две сърца задължително имаше нужда от небостъргач! Можеше да си вилнее колкото си ще. Имаше си към 500 магазина с маркови дрешки, 99 лъскави бара с най-скъпия вносен алкохол и джакузи, както и няколко ретро коли, останали от откриването.  Това бяха само най-големите екстри. Като цяло това чудо беше най-скъпия проект от две десетилетия насам, а го зарязаха заради глупаво суеверие. Ето колко сила всъщност имаше общия глас на едно задружно общество. За западната индивидуалност нямаше шанс това да се случи. Но освен всичко, Китай все още имаше достатъчно пари, за ад покрие загубите на всички. Без това какво толкова ще ги прави тези банкноти? Ще ги раздава на богатите, които без друго не знаят колко имат...
---
Новата седмица довя ново време. Изненадващо слънчево и още по-странно безоблачно. Макар небето да си оставяше пастелено бледо синьо, всички се бяха втурнали навън да се насладят на краткотрайното явление. Утре се очакваха чак бури, така че слънчо нямаше да се усмихва дълго.
Алистър крачеше някъде насред навалицата, прибрал ръце в джобовете си, тананикайки си съвсем произволна мелодия. Ако не говореше и не държеше нищо в устата си, то трябваше поне да си тананика. Иначе щеше да трака със зъби, а това го изнервяше. Много хора си мислеха, че редовно взима метамфетамини и оттам е тази хиперактивност, но не. Това бе просто страничен ефект от екстрата да имаш 2 сърца. Друг страничен ефект бе, че никога нищо не ти беше достатъчно. Беше сложна задача да не полудееш в това положение. За късмет на Алистър лудостта просто не му личеше чак толкова.
Яркосините му очи отново заблестяха под плътните черни стъкла на очилата, събуждайки сръчните си немъртви за следващата мисия.
Беше време за трошичка.
„И-Мо...Очертай тази карта и я занеси в салона на Арес “
Зададе наум заръката си, като визуализира в съзнанието си картата със забавни координати, която бе намислил да даде на бога на войната. Щеше да я прати по И-Мо, девойка с огромна дарба да рисува, намерила трагичната си смърт по време на ужасните опиумни войни през далечната 1841. Историята беше вълнуващо нещо, до мига, в който чуеш фактите. После ставаше скучно, защото нищо в миналото не се променяше.
И преди беше пращал немъртви да сноват покрай работното място на бог Арес, но сега за първи път пращаше някой да влезе. Харесваше му пълното хладнокръвие и безличност – единственото, което една марионетка можеше да покаже като емоция, ако не й бъде наредено друго. Алистър рядко съумяваше да сдържа собствените си емоции, а и това би било взривоопасно.
- Господине, имам нещо за Вас. – изрече И-Мо с равния си мек гласец, без да се влияе, че учителя сега водеше някакъв урок „как да избиеш нечий зъб“. В това си амплоа, богът на войната бе наистина любопитен образ. Устните на Алистър се извиха в спонтанна усмивка, която мигом разцъфна и върху тези на И-Мо. Но това на нея й придаде крайно зловещ вид, защото тази усмивка контрастираше с лишените й от душа големи тъмни очи. След като получи вниманието на Арес, И-Мо подаде с две ръце нарисуваната карта с координати, в които на пръв поглед нямаше много логика. Отговорът всъщност бе закодиран някъде там... – Това ще Ви е нужно, ако искате да намерите колесницата си. – добави досущ като някое AI от видео игра, задаващо заветния куест.

Щом разбра, че колесницата му не се намира в музея, Ариен реши, че няма нужда да си губи повече времето и измъкна с големи затруднения, блъскайки се в недружелюбната тълпа. На изхода, двамата полицай от по-рано го изгледаха с учуда  и му пожелаха приятна вечер, без повече да го обвиняват в тероризъм.

Арес седна на стъпалата на грандиозната, млечнобяла сграда, взимайки зачервеното си лице в дланите си. От вътре се носеше валсова мелодия и престорен смях. Той опипа джоба на панталона си в търсене на нещо, което не беше там от години – кожената табакера с лицето на Горгоната, която го гледаше с издълбани очи от капачето. Беше се отказал от вредния си навик малко след първата си година в Иран. Тютюнът там беше предмет на лукса, малко по-евтин от шоколада и рома и се набавяше с връзки. Беше по-лесно да си купиш опиум или заготовка за хероин, отколкото десетина листа тютюн или пакет цигари. С табакерата се бе разделил при една игра на покер с другарите си по окоп, докато чакаха да мине един от камионите с контрабандно оръжие, който някой бе отложил за другия ден. До ден-днешен бе убеден, че в отряда му се бе нагнездила къртица.

Богът се изправи и направи няколко големи, бързи крачки, трептящи като крилцата на комар от никотиново нетърпение и се спря пред малкия, тъмносин киоск за вестници, захарни изделия и цигари. От вътре го поздрави един уморен пенсионер с отегчен поглед и Арес си помисли колко този мъж прилича на луд учен, който управлява робот от сърцето на машината. Ариен си взе кутия Пал Мал – стар навик, който му струваше малко скъпичко, след което пожела лека вечер на старчока и разкъса с нетърпение целофана на кутията. Издърпа трескаво една от цигарите, но се сети, че няма запалка. Наложи му се да спре един минувач и да го помоли за огънче.  Слава на всички събратя, китайците бяха доста отзивчиви, особено пък към белите и мъжът дори му подари запалката си.

След като изпуши цигарата си, божеството вдигна ръка към една от жълтите коли, които профучаваха покрай него, но тя не спря. Бе убеден, че ако имаше локва, мизерникът щеше нарочно да мине в нея и да го опръска, но за щастие, нямаше.  Метна на следващото такси и то наби спирачки със страховит, свирещ звук, който прониза мозъка му по-болезнен от рева на минотавър. Арес се качи в колата, която вонеше на специфичния микс от подправки, характерен за местната кухня, странен, но не неприятен, личен аромат, идващ от шофьора и кокосов ароматизатор, който се поклащаше на предното стъкло. Богът смъмри адреса и помоли таксиджията да му отвори прозореца мъничко. Бързата скорост, с която се движеха по околовръстното караше въздухът от малкия процеп да се удря в лицето му като шамар. Арес го намираше за отрезвително след всички магарии, които съдбата му беше поднесла днес и дори приближи лицето си още към отвора. Неочаквано, автомобилът спря и Арес разпозна силуета на жилищната сграда, в която се подвизаваше. Плати на мъжа и изскочи чевръсто, все едно даваше начална стъпка за казачок. Спря се при входа на блока, за да изпуши още една цигара и да погледа как млади двойки и възрастни влюбени, излизаха под ръка от вътре или мъжът държеше вратата за любимата си. Сети се за Афродита и познатата агония прониза сърцето му.

Хвърли фаса и се качи по стъпалата до апартамента си. С отварянето на вратата, го посрещнаха близначките: самота и празнота, както и познатият негов мускус, оплетен с миризмата на лимон и бор от почистващите препарати на икономката, която бе наел да идва ежеседмично. На Олимп такива  злободневни проблеми нямаше!

Всичко беше толкова бяло, стерилно и квадратно, че приличаше на куфарче с хирургически инструменти. Животът не биваше да е толкова подреден.
Арес пусна телевизорът, който бълваше информация, трудна за разбиране с неговото базово ниво на китайски, а той се шмугна под душа. Говорът до някъде изгонваше липсата на друг човек в дома му. Беше си мислил да си вземе куче от приют, предвид кулинарните предпочитания на местните, но така и не бе намерил време да го направи.

От отворената врата на банята чу нещо за глупавата колесница и едва сдръжа гнева си. Не искаше да му се налага пак да лепи плочки след новия си изблик на гняв.
Предвид вчерашните перипетии, Арес бе учуден, когато на следващата сутрин се пробуди от дълбок сън. Погледна към светлия таван, по който се отразяваха слънчеви зайчета от паркираните коли долу. Самотата му седна при него на закуска, докато той в тишина допиваше кафето си и хрупаше овесени ядки.

Позволи си да закъснее, защото Лий Ун почиваше днес и отвори чак към десет залата. Чу вратата да се отваря малко по-късно и той се поколеба дали да не отпрати първия клиент, защото се чувстваше уморен. Но нямаше как. Щом се обърна, побелелите очи на жената го стъписаха, но не достатъчно, че да задействат у него инстинкта „Бори се или бягай“, по-скоро го накараха да се загледа още по-дълбоко в двете сребристи бездни на лицето на натрапничката. Имаше нещо много призрачно и мъртво в тях. Другото, което му направи впечатление бе, че тя не дишаше. Беше статичен, като манекен, което накара Арес да я бутне с показалец по бузата – действие, на което зомбито не реагира, но богът пък се увери, че пред него стои същество от плът и кръв.
Ариен пое картата и имаше толкова много въпроси, но преди да успее да пророни и дума, дамата вече излизаше от залата. Божеството отвори картата и видя описан, с червен молив, път, който се предполагаше, че трябва да следва. Какво, по дяволите ставаше тук? Дали някои негов събрат се опитваше да си прави бъзици с него или се беше забъркал в нежива схема – никой не знаеше!‘

Светът беше красив земен рай на удоволствията, но също така и беше и същински да на вечна ожесточена борба между всичко и всеки в природната верига. И както в борбата невинаги всички правила бяха честни, така и в забавленията. Изобщо, нямаше жив човек на планетата, който никога не се бе замислял колко несправедлив беше живота. И колкото и да се бореха за свобода и равенство, хората нито можеха да постигнат наистина първото, нито второто. Всеки винаги щеше да има дълг най-малко съм самия себе си. Щеше да е управляван от някой, най-малко собствените си демони. И Алистър отлично познаваше всеки аспект от този свят. И обичаше всичко, колкото и странно зазвучи. Приемаше, че живее в корема на един огромен звяр. В сърцето на хаос, изтъкан от рая и ада на земята. Скромният опит го бе накарал да наблюдава, че ида участва, в редица красиви и трогателни добри неща, както и в такива, които могат да се прокраднат само в кошмарите на обикновен човек, живеещ обикновен живот. Не беше горд с факта, че извършените несправедливи неща бяха доста повече. Но хлапето бе родено с късмет и затова винаги му се разминаваше. Такъв бе светът. На някои им се разминаваше, други плащаха двойна цена, трети пък дори не заеха за какво си плащат. Имаше ли значение? Нещата просто бяха така забъркани, също като хората.
Какви бяха боговете? Дали наистина бяха техни подобия, или не... Кей в момента искаше единствено да разбере дали божеството, което бе приковал към леглото, криеше някой звяр в себе си, или не. Защото нямаше да крие, слабостта му бе към другата страна на монетата. Не че толкова му харесваше да "поправя" сбъркани индивиди, или да се задява с истински лоши типове, но другото просто бързо му омръзваше. А може би проблемът си беше в него. Може би никога "нормалните" не се разкриваха пред него, защото го виждала на прекалено друго ниво. Защото го виждаха като себичен и лекомислен хлапак, който никога не мисли за бъдещето. Да, беше вярно едно. Алистър живее за настоящия момент. Но далеч не значеше, че и неговата душа не бе обременена, а винаги се носеше по течението лека като перце.
Преследваше го миналото, преследваше го дори всичко, което беше. Пардон, което Трябваше да бъде. Илиот, тире прислужник на господаря си. С една дума... Всичко, срещу което се бореше. Въпреки явния факт, че сякаш животът му бе даден за тази цел. Сякаш това бе функцията му, отредената му „чест“. Да е жалкото „момче за всичко“. Без право на въпроси, неподчинение и всякакви такива човешки права, давани на обикновените хора.
Веществото, от което бе изтъкан Алистър Кей просто не можеше да приеме тази схема. Тази система, в която всеки играеше кротко ролята си и всеки бе нечия пионка. При това в свят, който все още ти нашепваше, че имаш избор и можеш да бъдеш каквото поискаш. Така един луд бе докарал цяла нова ера, нали? Случваше се непрестанно. Всеки виждаше как някой г-н Никой ставаше легенда. И това до ден днешен си оставаше вдъхновение за хората. Защото всеки виждаше уникалните постижения, или висотата на личността. Завиждаха, вдъхновяваха се, искаха същото за себе си, но никой никога не се замисляше едно. Ами жертвите? Да, безплатен обяд на този свят няма. Винаги трябваше да дадеш, да жертваш, да се откажеш...заради нещо друго. Стига да си струва според теб. Ала малцина се замисляха за това естествено равновесие в природата. Пак оттам извираше и неравновесието.
Кей отказваше да живее по начин,в който имаше какво друго да губи, освен себе си. Разбира се, това не можеше магически да премахне човешките му слабости като това все пак да се страхува. Но тъй като можеше да се страхува единствено за себе си, дори този страх му носеше известна доза от тръпката, която преследваше. Често сънуваше кошмар, в който Султана най-сетне прекратяваше съществуването му. Заветният час, в който най-сетне Алистър щеше да разбере и прословутата слабост, която единствена може да отнеме живота му. Съдейки по уникалното изражение, което „господаря“ си лепваше всеки път в неговото присъствие, блондинът вярваше, че ще е нещо много нетипично и рядко. Нещо магично. Или поне така се надяваше. Стигаше му да знае, че животът му е завинаги в нечии чужди ръце, ами поне му се щеше да вярва, че няма да свърши грозно. След всяка мръсна работа, която извършваше, за да угоди на несметно богатия фалшив герой, Кей все повече затъваше във фикс-идеята си да умре красиво. Защото неведнъж бе наблюдавал грозна и жалка смърт, каквато не би искал да го застигне. Това, разбира се, не отключваше никакъв защитен механизъм в него, даже напротив. Всеки следващ път ставаше все по-трудно да продължи да си върши работата и все по-често намираше рискована „вратичка“, през която да избяга. Но същевременно с това не искаше да намира друг за мръсната работа. Не искаше просто да прехвърля задачите си върху някой друг, след като знаеше естеството им. Беше най-лесното нещо, когато нещата загрубеят. Просто да намериш някой с още по-жалък и нищожен живот от теб и да му прехвърлиш неприятната част. За Алистър би било още по-елементарно, тъй като много хора по света му дължаха големи услуги. Но той упорито отказваше да стори това. Единственото нещо, за което се закле през себе си. Да не си намира човек за мръсната работа, поради простата причина, че така нямаше да се различава по нищо със своя господар. Тогава вече би се превърнал в негово копие, а само това му липсваше. Искаше да задържи едничкото, над което онова извращение на природата нямаше власт. Себе си.
Вратичките се намираха навсякъде, стига да знаеш къде да търсиш. Може би затова въпреки явното си неподчинение и липса на лоялност, Кей все още се разхождаше между живите. Беше сладко как всеки миг можеше да се срещне с душите на всички свои немъртви агенти в Подземното царство. Но както винаги никога не му стигаше. Та ето го сега, стоеше пред поредното си предизвикателство, при това се надяваше и компанията му да не закъснее. Залагаше, че Арес няма да го разочарова и ще разкодира координатите за това място. Беше измислил и точно колко време ще му трябва. Трябваше да намери мазето под къщата на билионера Хуан точно днес.
Междувременно какво правеше самия Алистър тук? Добър въпрос. Защото влизането някъде с взлом бе едно нещо, но съвсем друго да проникнеш точно в дома на най-богатия бизнесмен в цял Китай. Този тип имаше повече връзки и от мафията, затова на Кей му „трябваше“ подкрепление. Не че това не бе поредната му надпревара с опасността. Поредната игра, или каквото там беше. Просто този чичка му лазеше по нервите вече много време и тъй като отказваше да си плати дължимото на Кей, той взе нещата в свои ръце. Искаше да види безценната му мутра, когато отвори огромния му сейф с ужким непробиваема защита... и запали всичко вътре. О, да, не му трябваха мръсните му пари и уличаващи един милиард души документи... Искаше да драсне клечицата и да изпари всичко. Щеше да му покаже, че не си струва. Нищо от това. Някакви миризливи хартийки. Нищо, че с тях можеше да си купи ако ще и сто синджира роби. Всичко бе ефимерно на този свят. Нищо не траеше вечно. Но това не беше тъжна новина, защото вечността само обезценяваше и разрушаваше.
Тъкмо бе разбил кода за тунела под имението, когато усети онова присъствие, което досега само бе наблюдавал отдалеч. Дори да не се бяха срещали официално, Алистър пак можеше да познае, че някъде зад него се прокрадна самият Арес. Честно казано си бе представял първата им среща по много начини. Но отхвърли всеки от тях. Реши даже да не издава, че той стои зад малката игричка и че държи колесницата му при себе си. Щеше да остави тези анализи да си ги направи другия. Нека разбереше сам за себе си. По някаква причина му даваше шанс да го опознае преди всичко останало. Не че да въвлечеш гръцки бог в умишлен грабеж бе добра първа среща, но... Алистър си оставаше Алистър. Преди всичко бе вречен във вярност на екстремните ситуации.
- Идваш тъкмо на време. – промълви тихо, но гласът му излезе неочаквано висок на фона на гробната тишина, която цареше наоколо. Всеки би се сетил, че мястото гъмжеше от охрана, тъй като тук имаше бе свещения храм на кръстник Хуан, както вече го наричаха в престъпния свят. Той обаче действаше като сянка, не позволяваше някой да узнае за съществуването му. Затова и рядко прекарваше тук времето си. В това лъскаво именийце с всичкия този лукс за милиони. И за какво отиваха парите му? Да манипулира медиите и пресата, да дърпа конците на управляващите. Каква по-голяма скука от това да се замесиш в хорската политика... – Трябват ми точно 20 минути да отворя сейфа... затова просто се оглеждай онези мутри да не се събудят. – изрецитира съвсем калпавия си, съшит с бели конци „план“ и преди да слезе към подземния тунел, най-сетне отправи поглед към Арес. Все едно дали беше схванал защо го повика тук. Не беше просто с цел да го превърне в свой неподозиращ съучастник, а да го изкара малко от скучното му еднакво ежедневие, което имаше. Като един добър сталкър, Кей бе научил вече наизуст всекидневния репертоар на бога. Почти всеки път ходеше от вкъщи на работа, на бар и пак вкъщи. Как изобщо някой можеше да изтърпи това? Още след първата седмица Алисътр откачи само, докато го гледа през погледа на марионетките си. – Ако някой се събуди...погрижи се да го приспиш пак. – смигна блондинът за последно, преди тънката му стройна осанка да се скрие в мрачното, но стерилно подземие.
Охраната беше цяла китайска групировка, която охраняваше денонощно имението, но Алистър знаеше някои преки пътища. Просто им беше пуснал газ, който да ги приспи за неопределен период от време. Така беше по-забавно. Не знаеш нито колко време имаш, нито дали ще се измъкнеш цял, или с поне един липсващ крайник. Но от друга страна Арес можеше да се позабавлява. Кога за последно бе използвал бойните си умения срещу повече от 20 души? Не биваше да ги оставя да ръждясат, нали?

Арес бродеше през непрогледни паркове, от чиито тъмни кътчета се чуваха притаени стенания, през оживени улици с бляскави неонови реклами, които го приканваха да си купи бира, през жилищни квартали, от прозорците, на които се носеше ухание на свинско печено и пържен ориз. Беше тръгнал след неживата по презумпция, но по скромните му познания за навигация, тя вървеше, клатушкайки се като плющящ се, от вятъра, национален флаг и на клетия бог дори му се прииска да я подпре на рамото си, но после се сети, че искрата на живота в нея отдавна бе угаснала и дори и да се струполеше и отвореше черепната си кутия, от там само червеи и ларви щяха да излязат. Вонята, която се носеше от плътта бе останала в залата малко повече от необходимото – наситена, блатна, като от тресавище, в което се разлагаше мъртва плът. Всъщност, самата марионетка също бе в стадий на полуразпад – Ариен го забеляза когато погледна към пръстите й, които държаха картата. Те бяха посинели, позеленели, обвити със странна втора кожа – мъх или мухъл, може би, а част от месото по тях просто липсваше. В косите й се криеше друга екосистема, която мнозина спокойно биха пропуснали – бяха черни корени и излиняли кълнове, които перфектно се сливаха с тъмните й коси. Що за чудовище бе това!? Арес беше виждал много зверове в живота си, но нищо такова. Уродливите страшилища обикновено имаха цел, искаха нещо – сувенир от човешкия свят, но това тук, приело формата на наскоро погребано момиче, не изглежда да търсеше отплата за услугите си и забегна в нощта.

Позовавайки се на логиката си, Арес реши, че който и да праща новата му приятелка от нежив произход, едва ли щеше да я върне при себе си от оглед за своята безопасност. Кукловодът разиграваше и него като парцалено човече, а богът искаше да приключи с представлението час по-скоро.

Огледа добре картата, щом се оказа, далеч от любопитни очи, в един празен строителен обект, който скоро щеше да се превърне в магнетичен търговски център – капан за фракшаните, с пари, туристите и ламя за парите на обедняващото китайско население. Беше очертана криво с червено мастило и, ако разчиташе на своите бедни познания по картография и GPS-а на телефона беше съвсем близо до целта си – на не повече от половин километър. Пое на север, както му показваше алената линия, почти продупчила нежната оризова хартия.

Арес издиша недоволството си, дълбоко, от недрата на душата си. Мразеше да го правят на глупак, но същевременно, му се щеше тази пародия на Том и Джери с него в главната роля на малоумна котка, най-сетне да приключи.

Продължи да следва нишката, която го преведе през осветен, като от Хелиос и божествени факли, луксозен квартал. Къщите бяха далечни, елегантни подобия на американските имения със специфичния етнически китайски кич около тях. Колкото повече приближаваше хикса, толкова по-пищни ставаха те. Приличаха на несполучлива, покитайчена версия на звездните домове в Лос Анджелис. Имаха дори, умиращи палми пред входовете, защото никой не отчиташе фактът, че Градът на известните беше над един от казаните на Хадес, а Пекин се намираше върху един от по-маловажните кътове на машината на инквизицията и сезоните му бяха относително равноправни.

Стигна до отвора на отходна шахта и почти се отказа. Без да звучеше като Афродита, но носеше любимите си кожени боти. Струваха цяло състояние.
Отмести, с нежелание, решетката, която дори не се опъна и не му създаде проблеми, което подсказа на бога, че някой друг беше минал преди него през отвора.

Отверстието, както и очакваше, беше тъмно и вонливо. Обувките му се напълниха с помия и телесни отпадъци, за които не искаше да мисли в онзи момент. Високият му ръст му пречеше и Арес неведнъж си удари главата в тавана на тръбата.
Съдбата му се подигра, защото на края на тунела имаше...ами врата с код. Кой, в името на Титаните, бе толкова параноичен, че си заключваше с 4 цифрена комбинация клоаката?!

Арес се накуми и реши да използва неписаното правило за късмета на начинаещия и просто бутна вратата, а тя взе, че се отвори. Той прескочи през прага  и вдиша дълбоко застоялия въздух в сейфа, все едно беше нишов парфюм.
Посрещна го ехото на глас, който му се стори далечен, но познат.

В края на трезора стоеше дребничко, по стандартите божествени, момче, което разправяше нещо за сейфове, охрани и прочее. Ариен забели очи – младежът не се ли сещаше, че той бе бог на войната – не се славеше с висока интелигентност, защото работата му бе да е мускулите на Олимп, не главата.

Прекъсвачът най-сетне възпроизведе искра и богът с героичен бяг достигна младият мъж в другия край на помещението. Тичаше така, сякаш се засилваше, за да го прониже с копие.

Бяха вече близо и Арес го погледна в очите дълбоко...и чувствено. Малко псхихарски – както серийните убийци гледат умиращата си жертва.
- Значи ти си малкото лайно, което ме разиграва от месеци!? – риторично запита божеството и притисна с масивната си, мускулна маса дребното телце на блондина към металната врата. Ръката му бе около шията на момчето и Арес го надигна високо над главата си, преди да го свали на пода. Чу как поне един от кокалите на хлапето изхрущя.
- Няма да ти играя по свирката. – имаше желание да го подритне като изгубила, сантименталността си, играчка, но се озапти.
- Ако искаш някой да ти върши черната работа, имаш възможността да възкресиш малко мъртви и да си изпълниш плана. – обяви Арес и с нежелание и гнус в душата, пак се запъти към отходната тръба.
- Успех с плана.

От самото начало знаеше как щеше да му се „зарадва“ този бог на войната. Отново по всичко личеше, че Алистър опитваше да се убие, докато твърдеше колко много обича живота. Двете неща обаче за него вървяха ръка за ръка. Затова дори и не се отдръпна. Дори когато цялото му същество настръхна от приближаващата се заплаха. Хареса му неистово много и сякаш часове попиваше гледката на прииждащия като тайфун Арес. Ръката около врата му попречи да вдиша аромата му, но бе достатъчно голяма чест, че реално бе вбесил цял древногръцки бог. Когато се оказа по дупе на земята, дори не усети нарастващата болка от разместено рамо или каквото беше. Кръвта все още бушуваше в главата му, зачервените му очни ябълки за миг замъглиха зрението му. Задави се в опияняващия недостиг на въздух, но това далеч не му се случваше за първи път. И все пак бе донякъде вълнуващо.
Но другият главен герой мислеше да си тръгва едва в началото на шоуто? Не може да бъде!
Отдавна умъртвеното и преработено дърво, изграждащо пода, изведнъж придоби волята на блондина и една дървена дъска на пътя на бога, се изви рязко нагоре и го тутакси спъна. Това дори не беше загрявка, защото Алистър все още си събираше мислите. Беше просто порив. Все пак не затваряш книгата на най-интересната глава, нали?
- Жалко ще е да не останеш за веселата част... – изрече с леко дрезгав глас, поклати главица, а заедно с това нещо поврата му изпука. Усещаше доста силна, но приятна болка. Все пак не бе нищо с контузиите, които често сам си причиняваше по време на бесен садо-мазо секс. Трудно можеше да се обиди, щом дори приемаше думата „уличница“ като комплимент. Или може би отдаван спря да му пука, че всеки го мрази, или ще го намрази неизбежно в даден момент. Дали затова пък предпочиташе да прескочи опита за нормално взаимодействие с друг индивид и да премине директно към мразеното? Защо не.. – Голям си симпатяга... Но имаш нужда да разпуснеш с малко спаринг.
Не се шегуваше. Този пич бе прекалено сериозен. Взимаше нещата много навътре, не че можеше да го вини някой. Всеки би откачил в подобна ситуация. Алистър отдавна го бе сторил, затова не се вписваше в представите на нормалните хора за нормален човек. И причината не беше нито аномалията с наличието на две сърца, нито синдрома на хиперактивност, нито пламъкът на живота, възкресяващ мъртвата материя... Просто обикна да прави напук на почти всичко и всички. Единственият начин да се почувства за малко свободен и да забрави, че в африканския континент имаше червив с пари задник, който го „притежава“.
Шумен тътен разтърси имението. Внушителният по размери старинен часовник с махало отброи не просто поредния час, а Часът, в който се задействаха всички капани наоколо. Никой не предполагаше, че след изключване на охранителната система,ще се задейства друг механизъм с далеч по-крайни мерки. Всички изходи се затвориха, пробуждайки спещите капани за неканени гости.
- Леле... – почти ахна в захлас, когато усети как стените се задвижват бавно, приближавайки се една към друга. Секунди по-късно от тях започнаха да излизат остри като бръснач шипове. – Не вярвах, че някой още прави това... Кръстник Хуан сигурно е фен на Индиана Джоунс. – добави с крива усмивка. Наистина щеше да е по-забавно от очакваното. Кой да предположи, че онзи извратен китаец имал подобно въображение. Е, дотук с бягството на тъмнокосия. Сега трудно ще се измъкне оттук без помощта му. Само дето Алистър нямаше намерение да си тръгва без да отвори сейфа и да драсне клечицата. Така че веднага се захвана със задачата си. Постави плътните слушалки и затвори очи, завъртайки периодично механизма. Трябваше да побърза, вече имаше не повече от десет минути на разположение преди да стане на решето.

Струваше ли му се или в стаята миришеше на метал. Онази кървава миризма, която обхожда, като мрачен жетвар бойните полета след битка. Арес усети как дъхът му заседна някъде по пътя между дробовете и гърлото му, а устата му се пълни със слюнка и той не можеше да реши дали се за наслаждава на носталгията или се дави в отчаяние. Призрачната, студена светлина на стаята караше ръцете му да изглеждат бледи, а вените да изпъкват и да греят в лилаво. Беше странна работа да си човек. Започваш да осъзнаваш и да се вълнуваш от много глупави неща. Вече малко по малко започваше да схваща колко, всъщност, струва животът, след като векове бе гледал как войните с лекота даряват своя в негово име.

Спомни си първият ден, в който се оказа на прашната улица в опушените, от евтин тютюн и метаамфетамини, дробове на Щатите, сиреч Средния север. Под краката му, обути в сандали, асфалтът гореше, кожата покрай кокалчетата на краката му цвърчеше като месо на следвоенен пир. Сянката на педантично подредените липи, строени като войни, жадни за битка, покрай симпатичен жилищен квартал, хвърляха сянка върху загорялото му лице. Всичко му приличаше на бойно поле, защото Арес познаваше само войната.

Някой там отгоре го видя, смили се и прати дъжд. Лицето му се обля с капки, големи и тежки, като куршуми, а уличките на Северна Каролина потънаха в червеникава кал. Богът протегна огромните си, като мечи лапи, ръце към небосвода, който беше така светъл и бляскав, въпреки валежа и от гърдите му се откъсна пронизващ вик, като вой на призоваващ към кръвопролитие, рог , който разтресе цялата околия. Бяха го ранявали милион пъти, но болката нямаше нищо общо с агонията, която се гнетеше в душата му. Беше отритнат, захвърлен, унизен за пореден път. Защо? Защото баща му не искаше да признае, че освен оловно войниче, той беше и същество от плът и кръв, което има съвсем неразумни, човешки чувства. Раните по плътта поне зарастваха.  Понякога Арес си мислеше, че ги използва, за да се пречисти – като свой извратен начин на покаяние за делата си.

Не, наистина започваше на вони на желязо и той забеляза как стените се стесняват, а от тях се раждат гладни, лъскави, остри зъбци. Имаше две опции – или да тества силата на съвсем човешките си бицепси и да се опита да удържи стените до колкото може, или да се изкатери по  шиповете. На тавана имаше шахта, през която можеше да се измъкне. Но пък, с невероятния му късмет, щеше да се напъха точно в пастта на лъва. Намираше се в поредният си шах. Арес, все пак, тества теорията си за катеренето и разбра, че има около 15 минути, преди капанът да хлопне окончателно.

- Когато излезем от тук, ако излезем изобщо, ще те пребия така, че няма да можеш да се познаеш никога повече. – изропта той и едва една лига не се отдели от устата му, а богът провисна на една ръка от един от шиповете, после със застилка се приземи на малката платформа, където непознатият блондин се мъчеше да отвори сейфа. Мястото беше достатъчно само за един, и то среден на ръст и телосложение, човек – графа, в която титаничната фигура на Арес не се вписваше.

- Един съвсем конструктивен въпрос – как мислиш да излезем от тук, ако входовете са затрупани, а изходът на сейфа е издълбан в планински масив?
Богът погледна към купчината приспани охранители, чиито тела сега бяха подмятани от детето на инквизицията, което гениалният ум на китаеца бе родило. Арес забеляза как един от мъжете бе на път да бъде промушен от върха на зъбер и вниманието му бе приковано моментално. Всичко се случваше бавно. Имаше пукот, като на счупена автомобилна част. Малко кръв. После повече кръв. Напоена, с нея, бяла материя, а накрая цялата риза стана червена.  Накрая торсът на мъжа приличаше на отворен бюфет за лешояди. От устата на божеството се откъсна едно „Хъх“ и той сви безразлично рамене. Ако беше по-близо, щеше й да го подритне, но не искаше да рискува мястото си на платформата на спасението.

- Какъв е смисълът на цялата тази Одисея? – попита той, повече от скука и с намерение да дразни съсредоточеният си другар в престъпление, отколкото да се информира. В този момент, вече бе приел идеята, че излизането от тук беше минимална възможност, която намаляваше процентно с всяка изминала минута. Тъпото в случая беше, че нямаше да умре. Щеше да бъде взет за заложник, завързан, разпитван, ако въобще беше в някакво състояние да отговаря на въпроси, след като щеше да е пихтия след интимният си танц с шипове.