Here we are, where mirages are all man made

 

Беше десет и половина, а може би единадесет – не бе напълно сигурна, а и главоболието никак не ѝ помагаше в отгатването на часа. Имала бе неблагоразумието да остане в компанията на сладкото, червено вино, което така тънко влизаше в слабия, човешки организъм, до късните часове на нощта и сега бе принудена да се бори с тъпата болка в слепоочията и непрестанната умора, която караше клепачите ѝ да натежават всеки път щом дръзнеше да отвори очи малко по-широко. Направи жалкия опит да надигне глава от възглавницата само за да забие лице отново в меката повърхност. Косата ѝ имаше крайно необичайна форма, имайки предвид колко перфектно права всъщност бе. Едната ѝ ръка висеше надолу от леглото, а ходилото на левия крак се подаваше от ъгълчето. Вероятно щеше да остане дълго в тази поза, ако външните фактори не се бяха намесили.
В началото бе като досадно жужене на муха, която нагло лети около главата, опитвайки се да захапи някоя по-мека част на ухото, пък не дай боже и бузата. Постепенно звукът стана по-силен, докато на просналата се девойка не ѝ стана ясно, че това всъщност бяха гласове. Трудно можеше да определи темата на разговор, но очевидно бе поредната разпра между Клото и Атропос. Тази теория се потвърди, когато най-малката сестра се втурна в стаята – грубо затръшвайки вратата след себе си – и хвърли малкото си телце върху срещуположното легло преди да заглуши истеричния си изблик с възглавница. Не след дълго, от вън се чу яростното ръмжене на мустанга, чийто рев бързо отекна в далечината. С огромни усилия, Лахесис успя да се надигне и дори да застане в седнала позиция. Разтри продължително глава с показалеца и средния си пръст преди да отправи влажния си поглед към сестра си.
- Отново ли се скарахте? – запита тя тихо, като дрезгавината на сънения ѝ глас не остана скрита.
- Тя е ужасна! Толкова мрачна, толкова негативна, толкова... – зарида малката, докато гневно стискаше крайчеца на одеялото си между побелелите си пръсти.
- Просто е загрижена. Знаеш, че на нея ѝ трудно да свикне и да се примири с всичко това. – отбеляза чернокосата, която напълно разбираше, а дори и изпитваше същото от време на време.
- Ами ние?! Никой не си е пожелал подобна съдба... Егоистично е! – побърза да се противопостави Клото, като дори обърна гръб на мойрата.
Тежка въздишка се откъсна измежду оцветените от виното устни, преди внимателно да се изправи и премести на леглото на малката. Плъзна кокалестите си пръсти по разголените ѝ рамене, за да отметне шоколадовите кичури назад. Нежно подхвана косата и старателно започна да я плете. Момичето не се възпротиви, а напротив – сякаш опънатите ѝ нерви се отпуснаха и тя най-накрая си позволи да премисли ситуацията малко по-трезво.
За Лахесис това бе съвсем обичайна гледка и нищо от това не ѝ се струваше непознато и неестествено. Клото бе по-буйна, по-своенравна – като дете, което иска да граби от живота с пълни шепи. Атропос, на свой ред, като че ли се бе пренаситила на цветните шарки на живота и бе предпочела смъртоносното черно, което ѝ прилягаше по-добре от ръкавица, обувка или там както му казваха човеците. А Лахесис... Тя бе като велика промисъл за смисъла на живота, която осеняваше съществата на смъртния им одър. Бе онази кинолента, която изобразяваше всеки спад и всеки покорен връх в мигновения човешки живот. Затова ролята на медиатор между двете ѝ напълно противоположни сестри ѝ подхождаше толкова добре. Ако те двете бяха везните, то тя бе основата, която толкова усърдно пазеше баланса помежду им.
Приключила с плетенето, Мейв – скромното име, с което бе избрала да се представя – обви ръце около крехката фигура на брюнетката и облегна глава на едната ѝ страна. Постояха така няколко минути, безмълвни, ала сякаш си бяха казали всичко само с една обикновена прегръдка. После тя я пусна и побърза да се изправи, а краткия сюблимен момент остана там, някъде в миналото. Разтегна все още мързелуващите си мускули и се огледа наоколо в търсене на някоя по-представителна дреха от широката тениска, която ползваше за пижама.
- По-късно имам час при Марвин. Ще си правя нова татуировка. – отбеляза тя някак небрежно. - Ела с мен. После можем да хапнем кесадили или да се повозим на една от онези „каручки”. – добави, преди да се скрие в банята, където с малко късмет, щеше да се приведе в нормален външен вид.
Знаеше, че Клото няма да ѝ откаже, което предоставяше златната възможност на Лахесис да повика и Те́ган, за да въдвори мир помежду им. Или поне да се опита.

» Meta Fate Manipulation:  Лахесис притежава висша форма на способността контрол над съдбата, която прави всяко същество (божествено или не) подвластно на силата ѝ. Може да променя съдбите по какъвто начин пожелае, като краят е винаги един и същ и води към по-голямата ѝ сестра. След "заточването" на Земята, възможностите на мойрата биват драстично намалени и на този етап може единствено да приложи магията си чрез докосване или чрез бижутата, които създава. Обикновено си помага със специална татуировка, която представлява нишката на живота и е по цялото тяло, като умело е скрита сред другите рисунки по кожата ѝ;
» Weakness: и тя като сестрите си има своята слабост, която може да доведе до собствената ѝ смърт. Тя се състои в златна, изплетена, тънка верижка, която Лахесис е превърнала в гривна, която често краси ръката ѝ. Бижуто е символ на нишката на живота, а скъсването ѝ би довело до летален изход;
» Dimioúrgima: поради тънките си връзки с всемогъщия Зевс, Лахесис, както и сестрите ѝ, са подвластни на неговата воля и често изпълняват поръчки, които са твърде низши за изящната му особа;
» Current status: по настоящем живее в Лондон, заедно с двете си сестри, с които държат магазин за ръчно изработени бижута, аксесоари, сувенири и подобни.