Too much poison come undone. There's never been so much at stake. Every me and every you.

Чет Юли 25, 2019 11:01 pm

Кога точно започна всичко това? Всичкия тормоз и игрички, като че са малки деца? Може би още от преди да се венчаят .. а може би точно в деня на сватбата? Да, определено беше второто. Преди да сложат оковите се караха, но винаги имаше сериозна причина за това, а сега … след като наденеха халките .. след това всичко се промени. А казваха, че най-прекрасен в живота бил брака. Уравновесен живот, домашна храна, всички условности на брачния бит. Профилактичното еднообразие на креватната дейност. Евентуално извисяване на някои нравствени ценности. Отърваване от порочните и опасни действия и тихомълком преодоляване на егоизма, защото вече не си „Ти“, а „Ние“.

ДОЛНИ ЛЪЖИ.

Точно така. Това бяха долни лъжи. Не можеш да очакваш идиличен и скучен живот, когато отсрещния иска да е убие. При това всяка сутрин, когато закуската в леглото те чака на нощното шкафче представена от кафе „Убиец“ / нещо, което Анансе беше измислил, за да нарече нещо, което има повече кофеин отколкото вода в него /, плодове /винаги инжектирани с някои друг опиат / и бяла роза, за да стои добре на погребението на Арахна. Затова пък тя всяка вечер правеше едно и също – дразнеше го. Правеше живота му ад от залез до сутрин и тайничко се надяваше и двамата да се лишат от тези ужасни моменти, и просто да си продължат по пътя, но не. Гордостта си беше смъртен грях за всеки от тях.

– Ти какво … – изрече тихо когато усети твърдата мебел в гърба си. Погледна го направо бясно. Поиска ѝ се да може да му отвърне поне веднъж на физическите нападки, но уви това надали някога щеше да се случи. Вместо това щеше да си остане с далечните атаки, че от там е по-безопасно и да си знае, че не трябва да го доближава на повече от два метра. Не заради друго, ми защото лесно се чупеха кости, а той не беше от най-внимателните индивиди.

За миг реши само да приеме факта, че днес нямаше да иска подпис върху документите, на които беше направила толкова много копия, че сигурно страна от третия свят можеше да се отоплява за година само от хартията. Изправи се и отметна косата си на една страна, че да не ѝ пречи. Пое си дълбоко въздух и всякакво раздразнение изчезна на мига. Вместо това бе заместено от нещо ново, някакво неясно стягане в гърдите, което Арахна не успя да прецени какво точно е, затова и никога не му обръщаше толкова голямо внимание. Имаше по-наложителни проблеми сега, че да се притеснява от евентуална сърдечна аритмия и евентуално някое друго главоболие.

– Едно не мога да разбера. – заговори отново хладно и крайно далечно, а онази нотка на арогантност и високомерие, което едва загатваше пред хората сега направо струеше от нея – Казваш, че съвместният ни живот е най-голямата ти грешка, а не искаш да подпишеш документите. – каза просто и ясно, докато се изправяше и най-накрая застана в цялата си осанка пред него. Погледа го в очите с високо вдигната брадичка, а всичко в нея започна да излъчва онова, което буквално караше паякообразните да я слушат навсякъде.

Все още не можеше да го разбере. Три години, толкова време бяха заедно в този фарс брака. А уж уговорката беше за една година или докато някой не умре. Една година, която и двамата прекараха уж под един покрив, но на различни етажи и почти не се засичаха, освен за вечерята и евентуално за някоя закуска. И все пак … не го разбираше. Все пак той, колкото и да искаше да си признае Арахна, притежаваше поразителна, макар и брутална мъжка хубост, с която му се даваше възможност да си хване каквото иска женско създание. И да спечели сърцата им, но той като в капана на паяжината не искаше да подпише документите.

Въздъхна и просто го подмина, гледайки да не го дори докосва. Нямаше намерение да се цапа с него, а и трябваше да почисти или да извика някой да събере стъклата на чашата. Но всичко с времето си, защото това можеше да почака. Всичко може да почака щом става въпрос за всекидневният и вече ежедневен спор между съпрузите, в който всичко свършваше когато единия метне и уцели (това второто е много важно) другия. Затова понякога споровете продължаваха с часове.

И сега, отново да се повтори тихо, но ясно: той е въпреки чепатия си характер красавец с онова проклето излъчване, което те кара да искаш да го гледаш и да му се подчиниш. С някак мека тъмна коса / защото всъщност Арахна не можеше да вижда цветове / и мрачна, но поради това още по-привлекателна осанка на тялото си. Та това не можеше да го разбере. При такава мъжественост този субект можеше да си хване каквото поиска. Сигурно да щракне с пръсти и ще получи каквото и да е било. Пък дори да не оказва кой знае какво внимание на жените .. точно това караше повечето да искат просто да се пльоснат като сочен плод в студеното му лоно. И дори ще има по-чаровно същество от самата нея. Не се даваше и това е. И точно това объркваше толкова малкия цветен паяк.

– Все тая. – предаде се първа, просто защото беше крайно изморена от правене на гоблени, килими и платове. А споровете и без друго са твърде емоционално изтощаващи, че да се занимава с това днес. Просто щеше да почисти чашата, да си вземе вана и да не се занимава с Анансе за вечерта. – Така че ме извинете, Кралю. – и ето, че дори не се четеше онази надменност, но кой знае как той ще го приеме.

Тръгна към разбитата чаша, но се спря когато през краката ѝ мина нещо бързо, тъмно, осемкрако и голямо. Скапаната тарантула, която приемаше само Анансе за негов господар се появи и пак почна да яде хартията, която стопанина му унищожи. На това Арахна пак въздъхна и повдигна рамене, стигайки до парченцата, които само прескочи внимателно, че все пак си се филкаше с боси нозе и тъкмо да отвори вратата ръката на Анансе се заби върху дървото и я хлопна шумно. Арахна рязко се обърна и се залепи за вратата, гледайки го със студен поглед, а някъде дълбоко в душицата ѝ имаше лек страх.

– Анансе … – каза тихо и сложи инстинктивно ръцете си като преграда между нея и него, за всеки случай – … мисля, че домашният ти любимец иска разходка, а и в стаята ти те чака подаръка за годишнината. – и само с поглед посочи онова противно създание с още по-гаден характер и от Анансе, как му се милваше в краката.

Чет Авг 01, 2019 2:12 pm

Дрън-дрън-дрън, мрън-мрън, мрън и после дрън-мрън-дрън-мрън – ето това чуваше Анансе всеки път, когато любимата му съпруга разтвореше прекрасните си устни и решеше да говори. Поради някаква причина тази жена знаеше само да бълва отрова или да плете паяжини. През тези няколко години, които бяха прекарали заедно, Арахна не беше спряла да се заяжда или оплаква – средно положение нямаше. Понякога чернокосият мъж, гледайки я, се питаше дали братята и сестрите му не я бяха създали за назидание. То и така да беше… те надали щяха да създадат толкова перфектно изчадие. Сякаш проклятие тегнеше над него, но то беше в тялото на жена.

Понякога изпитваше желание да ѝ забие шамар, но майка му никога не би била щастлива, ако види как сина ѝ удря жена, за това се въздържаше. Ама пък от друга страна, това не беше жена, а демон. Как се очакваше от него да живее под един покрив с Арахна, когато единственото нещо, което тя правеше беше да съска, ако можеше така да се изрази. Паяците не го правеха, но змиите… В такива редни случаи, Анансе започваше да се чуди, дали случайно не се беше оженил за кралицата на змиите. Ама тя пък оная е прекалено кротка. За*би, нещата бяха много по-сложни.

Когато Арахна стана и тръгна да обикаля, бълвайки поредната доза глупости, чернокосия мъж се облегна на стола си, провесвайки леко глава от облегалката. Очите му бързо преминаха през тавана по който имаше гротески орнаменти. Тъмните му зеници потънаха в кафеникавия цвят на таванските дъски. Трябваше да се разсее иначе щеше да стори нещо много лошо. Докато буквално блееше по тавана, въздъхна. Клепачите му се затвориха, а тарантулата до ръката му сякаш остана напълно игнорирана. Беше му писнало всяка вечер да се разправя с тази жена. Уви, въпреки това продължаваше да я търпи, защото тя си беше негова и колкото да го ядосваше, трябваше да я държи.

Развален грамофон с остаряла плоча – ето това беше Арахна. Всеки път, когато започнеха да водят разговор, тази жена питаше едно и също – Защо не подписваш документите? Как да ѝ обясни, че не е толкова просто. За нея, може би, но за него… Имаше едно специфично нещо, което наричаха мъжко его. Ако сега подпишеше онези документи и приключеше цялото това страдание на което се подлага, егото му щеше да пострада повече от нервите. Не можеш току-така да изхвърлиш една жена с която си делил един покрив. Разбира се, Арахна трудно би видяла това, защото е жена и не е била в кожата на един мъж.

Мислейки си за това, изведнъж чернокосият мъж, разтвори очи и с един лек жест изблъска паяка на една страна. Изправи се от стола, като краката на леката мебел изстъргаха по пода. Звукът се разнесе из цялата стая, а дясната ръка на Анансе изкара една кутия с цигари. Не отне много време преди да запали цигарата и да прокара поглед през стаята, че чак до Арахна. Устните му се свиха и дръпнаха здраво от фаса. Когато дима излезе из между устните му, той се запъти към нея, спирайки на една ръка разстояние.

Известно време я наблюдава, като изведнъж се засмя леко зловещо. Очите му преминаха през лицето на Арахна, изгубвайки се в дългите ѝ коси, а след това се спуснаха по бледата кожа, обхождайки я внимателно с поглед. Тя никога не би разбрала, защо я търпи. Жените бяха слепи за тези неща или поне се правиха на такива. Изведнъж Анансе издиша поредната доза дим в лицето ѝ, като повдигна леко вежда.

- Мисля че ти е време да лягаш, а? Нека за тази вечер да приключим споровете до тук. Твоят подарък също е в стаята ти на леглото – след тези думи изкриви поглед някъде напред, където големият коридор се виеше като тялото на някоя отровна змия. Известно време Анансе седя на мястото си, но когато цигарата му свърши, чернокосия мъж просто я заби в близката каса на вратата, погледна бегло Арахна, като се усмихна някак нежно и съблазнително.

- Лека нощ – след тези думи с бавни крачки пое към стаята си. Сложи двете си ръце в джобовете на панталона и започна да изкачва стълбите. Когато стигна до голямата врата, която щеше да го отведе към дебрите на стаята му, Анансе спря за секунда. Огледа се и когато натисна бравата и влезе в стаята първото нещо, което видя беше голямото пияно в центъра ѝ. Придвижи се бавно към него и седна там, където винаги сядаше в тези дълги нощи. Отправи поглед към кутията и я загледа въпросително.

Отново ли щеше да го се опита да го убие? – след тези мисли, Анансе разкопча сакото на костюма си и го хвърли върху пияното, няколко клавиша изстенаха в почти празната стая, а тракането на стъпките му започна да ехти като тътен. Когато мъжът се озова пред кутията бавно хвана панделката отгоре ѝ, дръпвайки я внимателно. След като надигна капака, очите му се впериха в съдържанието ѝ.

Тази жена… щеше да го погуби.

Чет Авг 01, 2019 7:33 pm

Пое дълбоко въздух и извъртя поглед към отдалечаващата се фигура, докато единственото, което не остана от него бе глухия звук от стъпките му и миризмата на тютюн и сладникавото усещане за най-страшната, най-фаталната, най-приятната отрова. Умът ѝ внезапно попадна в мъглявина, трезвите мисли се превърнаха в токсични игли, забиващи и пускащи деструктивната течност в съзнанието ѝ. Пропиваха се във всяка тъкан, всяка кост на тялото, всяка клетка, всичко, което бе останало живо от нея. Дори самото му име предизвикваше горчиво усещане върху езика и в този момент Арахна се зачуди .. дали той изобщо осъзнаваше как точно я кара да се чувства? Дали всичко това не бе просто подсъзнанието ѝ, което си играеше мръсни игрички с нея?

Ненадейно изроптаването на нещо, наподобяващо струнен инструмент се разнесе в някога пъстроцветната къща, превърнала се просто в сива, прашна, мъртва паяжина. Звукът се разнесе из празното помещение, оставяйки злокобно усещане за пустота след себе си, а сенките по пода, прилежно оставени от лунната светлина караха мястото да изглежда като къща обитавана от призраци, а не като дом. Последващите стъпки само усилиха усещането за тягостна атмосфера и несъзнателно Арахна вдигна длани, обгръщайки ръцете си, сякаш изпитваше студ.

Наведе се и започна да събира парчетата стъкло, а домашния любимец на Анансе, който беше единствения паяк на този свят, който Арахна не можеше да чуе да говори, започна да се навърта около нея. Тя само го погледна, когато тъкмо хвана дръжката на винената чаша, или каквото е останало от нея, а това създание започна да ѝ се умилква като проклета котка или куче. Сигурно ако беше второто щеше да я гледа с влажен поглед и да маха с опашка. Ама нямаше как да стане това в тази му форма. А и много пречеше, затова тя само го повдигна и го сложи на рамото си, колкото да може създанието да притихне там, докато почисти пода и масата.

След петнадесетина минути всичко беше тип топ, а тя се намираше в стаята си. По пътя остави тарантулата в „колибката ѝ“ или по-скоро терариум, който Анансе сигурно не знаеше, че и съществува и там спи любимеца му. С това Арахна само размести врата си и свали поредната официална рокля, която падна на земята безжизнено. На нейно място си намери път един от онези копринени халати. И най-накрая готова да си легне видя, че на леглото я чакаше голяма кутия без надпис. Седна на леглото си и внимателно разкара панделката, отвори кутията и остава истински учудена. Прокара ръка по черната дантела изобразяваща паяжини и тук там паячета. Проследи кройката и дори повдигна подаръка, колкото да установи, че е всъщност е доста красива изработка. Роклята наистина беше изящна, но нещо проблясна в кутията и когато Арахна отново върна погледа си там видя, че имаше и обувки на високи токове със същите орнаменти, както и накити.

Изведнъж челюстта ѝ се стегна, а звукът от прискърцване на зъби се разнесе из стаята. Необяснима болка в сърцето я прониза и се почувства така, сякаш е жестоко измъчвана от неуловима за сетивата сила. Въздухът напусна тялото ѝ, оставяйки я задушаваща се. Погледът ѝ вече бе изпълнен с черен дим от омраза и желание за мъст, ръцете ѝ бяха на косъм на разкъсат плата, хвърляйки парчетата по онзи, който ѝ беше оставил подаръка. Беше ѝ подарил премяна .. за погребението ѝ. Смъртта на изделието щеше да е бърза.

Нещо обаче я спря! Усети върху себе си поглед – чувство, на което бе свикнала, и което същевременно бе липсвало от години, че сякаш я наблюдават. Остави роклята и обърна поглед към посоката, от която усещаше присъствието, а там, на една прозрачна нишка се спускаше малък, червеникав паяк. Съществото се спусна крайно бързо, превъртя се няколко пъти във въздуха и чак тогава краката му удариха пода, при което се задвижи бързо към Арахна, с очевидната идея да я спре преди да е направила нещо, за което после да съжалява.

– Господарке, недейте, това все пак е подарък от господаря. – рече с нежен, женски глас, който за миг издразни Арахна твърде много, но омразата в очите ѝ започна да се потушава, а онова желание да потъва дълбоко в дълбините на съзнанието ѝ.

– Господарят ти за пореден път ми показа, какво мисли за мен. – заяви крайно грубо и хвана парцала, който ѝ беше подарил, за да го метне по един стол, а паячето се качи на белите завивки и застана пред нея, там където до преди малко беше плата.

– Не може да очаквате друго, след като толкова пъти се опитахте да го изгоните. – заговори пак това създание, което още повече издразни Арахна, че тя направо изсумтя и се разсмя нагло. Не се опитваше да го изгони, опитваше се да го накара да подпише глупавите документи, че да си намери някой подходяща за него, а тя .. тя да си заживее спокойно, защото сама си беше предостатъчна – Пък и днес прекалихте. Беше ли нужно да го замеряте с чашата?

– Абсолютно. – вирна брадичка Арахна и се сети за този момент. Дори стисна юмруци и пак нова доза яд я хвана. Не искаше да си признае, но не беше на първо място желанието Анансе да си даде подписа, а … да свали костюма. Просто ясно си спомняше, че една от клиентките ѝ беше дошла преди седмица с мерките на новото си гадже и поиска от Арахна да ушие костюм за него. А тази вечер като видя същото това изделие върху Анансе ѝ приседна. Даже се учуди, че толкова се сдържа преди да си изсипе всичките заучени фрази срещу него.

– Крайно време е да спрете с това. Малко ли са Ви изцапани ръцете с кръв, че да искате и неговата? – попита паячето, а Арахна вече стана от мястото си и пак почна да беснее. Това я дразнеше, крайно много. Беше и досадно. Да ѝ държат сметка за държанието и то някаква слуга. Затова просто покри ушите си с ръце, колкото да спре буботенето на създанието, преди да го е смазала между дланите си. А това бучене не спираше ли. И това желание да избяга продължи да расте докато …

Краката ѝ инстинктивно закрачиха навън, изкачвайки бавно стълбите, не приемайки команда от тихия гласец в главата ѝ, който сега заповядваше да спре и да не се поддава на желанията си. На собствените си фантазии, че може да е по-различно от каране това между тях. Умът ѝ повтаряше, че тази рокля е за погребението ѝ, а сърцето, то имаше друго на ум и за пръв път от хилядолетия насам не работеха в унисон. Затова Арахна не обърна внимание на съзнанието си, пренебрегна мислите си, захвърли ума си, избута разума си. И продължи да ходи, към онази ужасна стая докато не се озова точно там, точно пред вратата. Протегна ръка и леко почука, но не изчака отговор, а влезе, поглеждайки към Анансе, който изглеждаше по-бял от нормалното. Приближи се някак бавно. Застана срещу него и се наведе над лицето му, оставяйки ръката си на рамото му. Доближи лицето си до неговото и се усмихна съвсем леко.

– Анансе – рече тихо и крайно меланхолично, а гласът ѝ за пръв път откакто се познаваха трепереше по необясними причини. Усмивката ѝ бавно падна на лицето, а няколко кичура се измъкнала иззад рамото ѝ, докосвайки го по ръката – Аз ти подарих часовник, с който да отмерим времето ни заедно. – сложи другата си ръка на брадичката му, хващайки я с показалец и палец, доближавайки устните си до неговите, но не го докосна – И все пак ти ми даде премяна, с която да ме изпратиш в ковчега. – този път онази ръка, която беше на рамото му падна на леглото, помагайки ѝ с опора, когато долепи устните си до неговите в невинна и плаха целувка, която по-скоро да е между брат и сестра, отколкото между съпрузи – Не сме ли идеалната двойка! – произнесе когато се отдръпна и тръгна навън, извън тази стая, извън тази къща, някъде, където да си избие гнева. Някъде където да е далеч от Анансе и всичко, което я караше да усеща.

Пет Авг 02, 2019 12:37 pm

Беше я чул още, когато бе започнала да се качва по стълбите, но реши да не разтваря очи. За това бе останал в леглото си, лежащ по гръб. Може би, бе просто плод на фантазията му, а може би, бе онова така загадъчно нещо, което хората наричаха предчувствие. Каквото и да беше, Анансе го бе почувствал. То наподобяваше лек гъдел, който оставяше след себе си огън. Сякаш кранчетата на някой паяк бяха обходили кожата му, а след тях бе останала отрова, която прогаряше кожата ти. Но това беше просто усещане, което премина прекалено бързо, че да може да му се наслади по какъвто и да е начин.

Когато звукът от почукването върху дървената повърхност на стаята му се разнесе, раменете му се напрегнаха за един бегъл момент, но след това се отпуснаха. В онези няколко секунди през които вратата все още бе затворена, чернокосия мъж се замисли, дали трябва да отвори очи и да се изправи или да остане легнал, претендирайки, че спи. Въпреки тези секнди на двоумение, Анансе бе решил да продължи малката си игричка на „аз спя“. Когато вратата се открехна, той въздъхна леко, сякаш сънуваше нещо и просто остана на мястото си.

Анансе лесно можеше да долови плахите стъпки на Арахна, която бавно се промъкваше в нощта. Няколко от дъските в стаята изскърцаха, но те сякаш не събудиха реакция в мъжа, който сега лежеше в собственото си легло, което бе прекалено студено, за да се заспи веднага. Когато стъпките ѝ спряха, а тялото ѝ вече беше над него, пръстите му бяха на път да трепнат, но отново не го сториха. Устните му леко се разтвориха, но не прекалено. Можеше да усети… топлината ѝ, която надвисваше над него. Кичурите коса, които погалваха лицето му. Ръката, която придържаше тежестта ѝ. Всичко беше толкова бавно и напрегнато, че първата мисъл в съзнанието му беше – ще ме убие. Но това беше грешка, тя, Арахна, направи нещо друго. Нещо, което дори той не бе очаквал – целуна го.

В онзи момент, нещо нахлу във вените му. Беше някакъв вид топлина, която се разпростря през цялото му тяло, а след нея студа не се завърна. За кратък миг, тялото му бе пожелало да ѝ отвърне, но съзнанието му даде назад. Отново остана неподвижен, но когато думите ѝ удариха мозъка му, Анансе просто пожела да се подсмихне. Изчака я да открадне онова, което желаеше и след това я бе пуснал. Когато вратата хлопна, клепачите на чернокосия мъж се вдигнаха, а тялото му бавно се изправи до седнала позиция.

- Виж ти… жена ми е решила да краде целувки от мен, а претендираше толкова, че ме мрази – измърмори си тихо в стаята, като известно време наблюдава вратата през която тя бе влязла и излязла. След около тридесет минути, Анансе се озова отново по гръб и този път заспа, а в онзи мрак, който беше зад очите му, ликът на Арахна се разходи за сетен път. След това, спомена за онази целувка се върна и точно в онзи момент в който тя щеше да се повтори, чернокосия мъж отвори очи.

**На сутринта**

За първи път се беше наспал толкова добре. Може би, беше някакво чудо, но точно в този ден Анансе беше в добро настроение. Именно заради това, седеше на верандата и пиеше кафето си, което далеч не беше кафе, но му се нравеше и не го убиваше. Очите му се разхождаха из вестника, която бе подпрян на едното му коляно и свободната му ръка леко придържаше върха му. Устните му докосваха чашата, а мислите му бяха насочени към новините, които бяха отново безсмислени. След известно време хвърли вестника и продължи да гледа към градината. Върху ръката му лежеше онзи часовник, който Арахна му бе подарила. При мисълта за това се подсмихна злокобно, а лицето му се извърна някъде назад.

- Добро утро – промълви тихо в тишината, като прокара погледа си по далечния силует. За момент се сети за вечерта и една сянка на лек похот се разходи по лицето му. Точно в този момент желаеше да я изгори с думи, но отново млъкна. Щеше да чака… най-подходящия момент и щеше да я подпали. Тази жена беше опасна, но Анансе, той беше подъл, а това винаги бе било повече от потребно.

Пет Авг 02, 2019 6:03 pm

„Това, което направих снощи … повече никога няма да си го позволя.“ – изречението, което Арахна започна да пише в малка тетрадка, с черна подвързия. Вече минаваше два през нощта, а тя още не беше мигнала, защото усещаше, че ще се пръсне от яд на самата нея, заради лекия момент на слабост, който показа не толкова пред света, а пред себе си. Но все пак се опита .. и с всеки опит, в който затвореше очи виждаше проклетото изражение на Анансе, чуваше гласът му, усещаше онзи цигарен дим.

„Не трябва, това е лошо.“ – написа следващото изречение и увеличи музиката от радиото, която дънеше в слушалките свързани към телефона. Дори не чуваше какво пеят, не я интересуваше. Просто имаше нужда от някакъв звук, нещо, което да я разсее. Нещо, което да я отърве от желанието за някоя ужасяваща катастрофа. За земетресение. За цунами. За снеговал. За потоп. За грандиозен взрив. Мигновена катастрофа, която да заличи всички създания в радиус от много мили, заобикалящи къщата. И там, сред тази катастрофа да останат само те. Без поданици, без гордостта и без страх, че някогашната история ще се повтори. Без да се опитват да се заличат. Да бъдат само двамата. Но какви празни, глупашки измишльотини бяха това! Сякаш Арахна някога би събрала толкова смелост, че да се изложи на такъв риск. А и въпреки суровата, нагла, арогантна, властна и безскрупулна личност тя си оставаше ужасно плахо създание. И романтичната ѝ душа се разтърсваше от ужасни, токсични тръпки само при мисълта, че може да си навлече някоя мръсна, противна и ужасна съдба, каквато вече изпита.

“По-лесно е да се караме. Винаги да се караме. Нищо повече от каране.“ – поредните три изречения, а от радиото се разнесе песента на онзи противен тийн певец с ужасната музика, заради който Арахна за втори път през целия си живот се затвори и пожела просто да затегне примката на врата си. Е да, Хелиос или по-скоро Франсис, никога нямаше да разбере, че от онзи ден насам тя предпочете да се дръпне не толкова, че да не им пречи, колкото да запази и малкото останало от положителни емоции в себе си, защото и без това са минимални, затова бяха крайно скъпи и ценни.

Затвори тетрадката си и я остави на нощното шкафче. Същата процедура последва и с телефона и слушалките преди да сложи маската за сън. Да се скрие под завивките като изплашено дете. Странният начин, по който беше открила, че единствено може да спи. И да се отнесе в страната на сънищата или по-скоро когато времето беше по-хубаво в Тартар.

На сутринта това, което я събуди не беше нито слънцето, нито пък плямпането на поредния паяк, а вибрацията на телефона върху дървената плоскост. Единствено ръката ѝ се подаде от завивките, колкото да хване джаджата и веднага се прибра, откъдето се е появила. Така, като непослушен тийнейджър, който се крие от техните, Арахна леко повдигна маската без тя да напуска главата ѝ и погледна какво обезпокоява съня ѝ. Дори трябваше да премига няколко пъти преди да осъзнае, че е съобщение от личния ѝ бизнес (онзи, в който Анансе нямаше нищо общо). Секретарката ѝ бе написала, че няколко от клиентите били получили отровна реакция и се установило, че е от поръчковите дрехи, които е направила за тях. Арахна продължи да мига и изведнъж скочи от крака. Хвана копринения си халат и докато търчеше из коридора го облече и завърза колана около кръстчето си.

Претърси цялата къща за онзи проклетник, а щом го усети, че е на верандата направо се връхлетя като хала небесна. Дори имаше такъв вид. Сигурно за пръв път Анансе я виждаше не като идеалния образ на властната персона, а като бясна жена станала набързо от леглото. Косата ѝ беше в лек безпорядък (все пак не се въртеше почти изобщо докато спеше), червилото беше съвсем леко размацано. А маската за очи, стоеше като диадема на главата ѝ. Краката все така боси, а колана не особено добре стегнат, затова едната страна на халата падна, разкривайки млечно бялата плът на рамото ѝ, както и част от червената нощница.

– Имаш ли някакъв ум в тази твоя празна глава? – започна от сутринта и с всяка дума децибелите ѝ се вдигаха все повече и повече – Изобщо знаеш ли какво направи? – хвана вестника и го зави на руло, като с това оръжие до удари по рамото, сякаш беше някой вреден паяк – крайно слабо, но все пак достатъчно, за да го утрепе ако беше един от дребните създания – Разбрахме се, никога да не се месим в бизнеса на другия, а ти .. ти, проклетнико, си отровил клиентите ми. – вече ясно му се развика и ако можеше да издишва огън, сигурно щеше да го бълва срещу му като огнехвъргачка. – Отивай и се компенсирай на всички, на които си навредил! – заповяда му и хич не я бъркаше, че той беше Краля. Безполезна шахматна фигура, ако я пита някой.

Пое си дълбоко въздух и започна да брои невидими паяци, че да се успокои, но не ставаше. Нищо не помагаше в момента, затова тя пак вдигна „оръжието“ си и понечи да го удари, но ръката му я спря и сянката му надвисна над нея като нещо злокобно и заплашително. Арахна от своя страна само вирна брадичката си и дори се повдигна на пръсти, че да е една идея по-висока и да си дава вид на също толкова заплашително създание, а вътрешно за миг и примря всичко.

Too much poison come undone. There's never been so much at stake. Every me and every you.

Too much poison come undone. There's never been so much at stake. Every me and every you.

Re: Too much poison come undone. There's never been so much at stake. Every me and every you.

Re: Too much poison come undone. There's never been so much at stake. Every me and every you.

Re: Too much poison come undone. There's never been so much at stake. Every me and every you.

Re: Too much poison come undone. There's never been so much at stake. Every me and every you.

Re: Too much poison come undone. There's never been so much at stake. Every me and every you.