Oh my Lord, take this soul, lay me at the bottom of the river

Франция е едно голямо село.
Това заключи Емир след като прекара няколко часа в шофиране по прашните провинциални пътища, търсейки дома на Дионис Стендал. Колата му - черешката на индустрията, захранвана от слънчева енергия - беше сменила няколко пъти цвета си, след като беше преодоляла магистрали, черни пътища и нивя с лавандула. Накрая паркира пред една чаровна винарна с преобладаващи елементи от камък и ковано желязо, която силно напомняше на сицилианска вила - дом на някой могъщ мафиотски бос. Само че тази постройка беше далеч по-скромна и по нищо не подсказваше, че обитателят й действително е най-могъщото същество поне в тази част на света.
Надолу по хълма бяха накацали лозя, озарявани от знойното слънце. Емир нямаше търпение да се скрие от него.
На вратата го посрещна охраната, състояща се от двама души.
- Добър ден, господа - поздрави ги Емир.
- А вие сте?
- Неочакван гост. Може да съобщите на господин Стендал - заяви.
- Заповядайте вътре и изчакайте. Колегите ще се погрижат за вас.

Емир покорно изпълни нарежданията им като не спираше да си задава въпроса "за какво по-точно ще се грижат тия колеги?" Няколко момента по-късно разбра. Още трима мъже се бяха насочили към него. Май искаха да го претърсят.
- Нямате ли жени за тая работа? - попита Падишахът, но така и не получи отговор.
Много професионално от тяхна страна.
- Чакай, чакай - не искам да ме пипаш, ето, ще ти дам всичко, което имам по себе си - заяви той и започна да вади от джобовете си запалки, цигари и...


- Какво ме гледаш така? Нещо странно ли има в това да си нося белезници? Задръж ги. Или ги дай на шефа си. Той ще ги оцени.

Дионис се събуди от тежкото, звероподобно дишане на нещо лигаво и горещо до ухото му. Трябваше му минута, за да осъзнае, че това е Роко, който се глезеше още от ранни зори. Слънцето навън тъкмо се надигаше свенливо, като тъкмо разпъпила се девойка, зад ниската гора от млади кедрови дървета и борове.
Свежият аромат се вмъкна в ноздрите му щом Ди отвори прозореца, но бе помрачен от миризмата на мокро куче, която го лъхна щом ротвайлерът му се размърда.
Предната вечер бе валяло и винарят се притесняваше, че обилния дъжд може да бе навредил на, на и без това изстрадалата му от бури, реколтата. Чепките тъкмо бяха започнали да се наливат и леко да розовеят.
Дионис мина през кухнята, грабна в една салфетка малко кроасанчета, които още пареха и чаша с кафе, нахрани кучето си и обу гумените си ботуши, захапал едно от малките, маслени десертчета. Двамата с Роко тръгнаха към лозята. Кучето се забавляваше със сенките и вятъра, излязъл от Юг, който свали росата и изсуши почвата, а Ди привързваше падналите млади издънки.
На хоризонта се появи една плешива глава и винарят се изправи, за да посрещне вестителя.
-Имате...гост. - каза с наквасени, от кафе, устни охранителят и сбърчи нос като хлапе, което караха да си изяде зеленчуците.
Всички знаеха, че Дионис не обича изненадите, но информацията остана оскъдна, защото гологлавият изчезна така бързо, както се бе появил и винарят тръгна след него.
Ди не помнеше да е канил някого - нещо обичайно, понеже той мразеше посетители. Предпочиташе да се лишава от фалша на обществото, вместо да се опитва да го изтърпи. Последният път, когато се беше насилил да понесе нечие присъствие, една малка платка в главата му даде накъсо и той почти не уби някакъв политик.
- На кого дължа честта? - провикна се той в тясното, каменно преддверие на долния етаж и влезе в гостната, която нарочно не беше застлана с килим. Калните му ботуши оставиха тъмни очертания по плочника.

Емир потупа снизходително по гърбовете охранителите, които мигновено се отдръпнаха от "госта", когато дочуха гласа на стопанина си.
Едва в онзи момент през главата му премина мисълта, че може би нямаше да бъде лоша идея да уведоми Дионис за намеренията си да го посети. Поне да му изпрати картичка или гълъб (тъй като не беше съвсем сигурен какви точно са порядките във Франция). Но вече беше твърде късно и на Стендал щеше да му се наложи да се задоволи с неочакваното присъствие на Падишаха.



- Бонжур, мосю! Комо са ва? - поздрави ведро на някакво подобие на френски.
За съжаление познанията му по този език се ограничаваха до няколко фрази, с които можеше да образува цели изречения и да води относително простичък разговор. Знаеше всичките числа (за да може да съобщава цените) и знаеше как да се пазари, понеже школата на Капълъ Чаршъ не предлагаше други филологически познания, когато си просто хлапе, отраснало между дюкяните.
Физиономията на Дионис беше безценна.
- Можеш поне да се престориш, че се радваш да ме видиш.

Дионис огледа мъжа с преценяващ поглед на съсухрена работничка на гише в държавна институция, за жалост, нямаше очила, за да се взре над тях в непознатия.
Роко, от своя страна, веднага отиде и подуши василевса и щуро започна да подскача около него, както обикновено правеше, когато се влюбеше от пръв поглед в някого. Калните му лапи се възкачиха на коленете на Емир и слепия поглед на псето започна са търси в пространството от къде ще дойдат милувките.
- Роко! Долу! - кучето изскимтя разочаровано, врътна опашка и се скри зад краката на стопанина си.
- Вие сте? - знаеше кой е, разбира се, но не го беше викал, следователно, щеше да си получи недружелюбното отношение, което натрапниците заслужаваха.

- Предложихте ли на господина вода или кафе? - попита Дионис и свали калните си обувки насред салона. От сенките на стаята се промъкна една от прислужниците и зачака заповеди.