- Cerberusδημιούργημα
- Брой мнения : 24
Join date : 11.08.2019
Let me be your dog, master.
Пон Авг 12, 2019 7:37 pm
Беше жарък, крайно скучен септемврийски ден нейде из центъра на Лондон, или това, което сега този град представляваше. Край черната уличка, която свързваше погребалната агенция и света прахът тегнеше по бурените, които си бяха намерили някакви пролука сред скапания бетон, че да избият. Някъде отгоре, намерили убежище в една от гредите, съградили своя кошер, пчели жужаха. А ето, една отиде до съседното гнездо на лястовички и взе, че ужили едно от смотаните и прости пилета-потомство. Въздухът лъхаше на престояло, претоплено, противно, прогнило, направо да ти стане зле.
Разнесе се звук. Ръмжене, което можеше да се определи като ударите на метала в самата земя, карайки всичко да се разтрепера. Всички гласове моментално спряха, а хората, които се разхождаха спокойно из улицата се скриха.
На черната уличка се появи черно куче.
Куче би трябвало да е. Поне такава форма имаше. Пък и уши кучешки притежаваше, както и ходеше на четири лапи / макар, че то всеки пияница ходи така /. И нали знаете, че има такива кучета, които като ги погледнеш ти напомнят, че противно на Дарвиновата теория за еволюцията, одомошаването и прочие такива фантасмагории, които едва ли не дело на човека, само едно пропуснато хранене дели кучето от побеснял пес. Та такива песове обикновено са вечно на каишка и напредват устремено и целенасочено пред стопанина си, стоейки достолепно с жълти зъби, вонящ дъх, самото въплъщение на черна бездна от погнуса и мръсотия. А някъде в далечината собственика обикновено казваше, че всъщност песа не е много зъл, че не би наранил и муха, че ако досажда е нужно само да го фраснеш с чантата, вестника или недай си боже с крак, но всички винаги пропускат да видят, че в очите на това създание пламтят и трепкат червените огньове на самия Ад. А каква изненада чака онзи, който го ритне..
Черното куче се огледа предпазливо и почна да ходи по това, което е останало от някогашен асфалт. Стъпи в локва и спря, заглеждайки се в нея за нещо. И сега можеше да се огледа по-внимателно. Всъщност това куче тук би накарало дори и най-смелото псе да се шмугне нехайно под първата пролука и да се престори на изключително заето в това да ближе невидима рана, само и само да не вземе черния да го подхване.
Няколко лиги подправиха водата локвата, придавайки ѝ нова субстанция на една идея по-тъмно и противно нещо.
Отново изръмжа, ниско, тътнещо, като че е навита на пружинка играчка, която чака да стресне онзи, дръзнал да отвори кутията, или с други думи – заплаха. Сещате се, онова ръмжене, което започна в дъното на гърлото, преминава през челюстта, показва се чрез тракане на зъбите и накрая свършва в нечие чуждо гърло.
Пристъпи няколко крачки напред и подуши вонящия на канализация и мърша въздух.
Ушите му трепнаха!
Опашката му заигра!
Нейде далеч се чуваха гласове. Глас! Мъжки глас – ала на този глас то бе невъобразимо вярно и лоялно. На този глас щеше да се подчинява, не можеше инак, освен да се подчинява. Кажеше ли този глас „Стой!“, щеше да стои; кажеше ли „Ела!“, щеше да дойде; кажеше ли „Нападни!“ щеше да нападне; кажеше ли „Убий!“ щеше да убие. Гласът на неговия господар.
Черното псе прескочи близката ограда и се затича през улицата отвъд. Един питбул, със захапка да строши бедрената кост на някой бик, както си лежеше в „градинката“ на един от съседните блокове-къщи-съборетини го погледна за миг, претегли шансовете си и с бързи крачки, припряно се затътри към отсрещната градинка.
Гласовете идеха от съседната уличка!
Черната хрътка се промъкна по-близко, а от челюстите ѝ капеха лиги.
И ей го на. Можеше да ги види. Онази писклива, скапана жена, която имаше миризма на маргаритки, розички, божурчета и там още каквото се сетите що цъфти и има скапана сладникава миризма и Той! Господарят! Центърът на Вселената и отвъд нея.
Присламчи се с внимателни крачки, прилепено за земята, точно като онези тюлени, които ги учат да пълзят под мрежа в калта. Приближи се по-близко и се скри зад един от декоративните храсти, че да наблюдава и да дебне идеалният момент за нападение.
И чакаше ли чакаше, докато не видя, че Господарят нещо много взе да се приближава до това адско изчадие изтъкано от прегрешения, мрънкане и оплаквания. В този момент черния пес сви задните си крака по-близко до тялото. Опъна предните си лапи напред за стабилност и взе, че скочи напред, озовавайки се в скута на Единствения, дарявайки го с единствената близост, която трябваше да има – облизване по дясната буза от самия Цербер.
Разбира се, онази реши да мрънка и пискливият ѝ глас направо продъни тъпанчетата на кучето, защото видиш ли, щял да ги намърси и такива, пък според Цербер тя и без тъй си е с прогнила душа, та само щеше да подобри нещата. Ушите му се размърдаха и както беше сложил лапички върху гърдите на Хадес, както го гледаше с направо жаловен поглед, а опашката му махаше радостно, така се извъртя и почна да лае все едно е видял Сатаната. Дори се опита да я ухапе, ама беше спрян в момента, в който господаря си сложи ръката на гърба му. С това веднага се обърна към Хадес и пак почна да го гледа с жаловни очички, които сякаш виждаха най-ценния човек на планетата.
Сетне нещо ново му хрумна. Скочи на земята и захапа внимателно крачола на Хадес, дръпвайки, за да стане и да го последва далеч от женската напаст, която си беше взел за жена. Само, че усети, че ще скъса дрехите на собственика си, затова спря и легна на земята го крака на Господаря. Сви се там и зачака да стане, че да си поиграят.
Разнесе се звук. Ръмжене, което можеше да се определи като ударите на метала в самата земя, карайки всичко да се разтрепера. Всички гласове моментално спряха, а хората, които се разхождаха спокойно из улицата се скриха.
На черната уличка се появи черно куче.
Куче би трябвало да е. Поне такава форма имаше. Пък и уши кучешки притежаваше, както и ходеше на четири лапи / макар, че то всеки пияница ходи така /. И нали знаете, че има такива кучета, които като ги погледнеш ти напомнят, че противно на Дарвиновата теория за еволюцията, одомошаването и прочие такива фантасмагории, които едва ли не дело на човека, само едно пропуснато хранене дели кучето от побеснял пес. Та такива песове обикновено са вечно на каишка и напредват устремено и целенасочено пред стопанина си, стоейки достолепно с жълти зъби, вонящ дъх, самото въплъщение на черна бездна от погнуса и мръсотия. А някъде в далечината собственика обикновено казваше, че всъщност песа не е много зъл, че не би наранил и муха, че ако досажда е нужно само да го фраснеш с чантата, вестника или недай си боже с крак, но всички винаги пропускат да видят, че в очите на това създание пламтят и трепкат червените огньове на самия Ад. А каква изненада чака онзи, който го ритне..
Черното куче се огледа предпазливо и почна да ходи по това, което е останало от някогашен асфалт. Стъпи в локва и спря, заглеждайки се в нея за нещо. И сега можеше да се огледа по-внимателно. Всъщност това куче тук би накарало дори и най-смелото псе да се шмугне нехайно под първата пролука и да се престори на изключително заето в това да ближе невидима рана, само и само да не вземе черния да го подхване.
Няколко лиги подправиха водата локвата, придавайки ѝ нова субстанция на една идея по-тъмно и противно нещо.
Отново изръмжа, ниско, тътнещо, като че е навита на пружинка играчка, която чака да стресне онзи, дръзнал да отвори кутията, или с други думи – заплаха. Сещате се, онова ръмжене, което започна в дъното на гърлото, преминава през челюстта, показва се чрез тракане на зъбите и накрая свършва в нечие чуждо гърло.
Пристъпи няколко крачки напред и подуши вонящия на канализация и мърша въздух.
Ушите му трепнаха!
Опашката му заигра!
Нейде далеч се чуваха гласове. Глас! Мъжки глас – ала на този глас то бе невъобразимо вярно и лоялно. На този глас щеше да се подчинява, не можеше инак, освен да се подчинява. Кажеше ли този глас „Стой!“, щеше да стои; кажеше ли „Ела!“, щеше да дойде; кажеше ли „Нападни!“ щеше да нападне; кажеше ли „Убий!“ щеше да убие. Гласът на неговия господар.
Черното псе прескочи близката ограда и се затича през улицата отвъд. Един питбул, със захапка да строши бедрената кост на някой бик, както си лежеше в „градинката“ на един от съседните блокове-къщи-съборетини го погледна за миг, претегли шансовете си и с бързи крачки, припряно се затътри към отсрещната градинка.
Гласовете идеха от съседната уличка!
Черната хрътка се промъкна по-близко, а от челюстите ѝ капеха лиги.
И ей го на. Можеше да ги види. Онази писклива, скапана жена, която имаше миризма на маргаритки, розички, божурчета и там още каквото се сетите що цъфти и има скапана сладникава миризма и Той! Господарят! Центърът на Вселената и отвъд нея.
Присламчи се с внимателни крачки, прилепено за земята, точно като онези тюлени, които ги учат да пълзят под мрежа в калта. Приближи се по-близко и се скри зад един от декоративните храсти, че да наблюдава и да дебне идеалният момент за нападение.
И чакаше ли чакаше, докато не видя, че Господарят нещо много взе да се приближава до това адско изчадие изтъкано от прегрешения, мрънкане и оплаквания. В този момент черния пес сви задните си крака по-близко до тялото. Опъна предните си лапи напред за стабилност и взе, че скочи напред, озовавайки се в скута на Единствения, дарявайки го с единствената близост, която трябваше да има – облизване по дясната буза от самия Цербер.
Разбира се, онази реши да мрънка и пискливият ѝ глас направо продъни тъпанчетата на кучето, защото видиш ли, щял да ги намърси и такива, пък според Цербер тя и без тъй си е с прогнила душа, та само щеше да подобри нещата. Ушите му се размърдаха и както беше сложил лапички върху гърдите на Хадес, както го гледаше с направо жаловен поглед, а опашката му махаше радостно, така се извъртя и почна да лае все едно е видял Сатаната. Дори се опита да я ухапе, ама беше спрян в момента, в който господаря си сложи ръката на гърба му. С това веднага се обърна към Хадес и пак почна да го гледа с жаловни очички, които сякаш виждаха най-ценния човек на планетата.
Сетне нещо ново му хрумна. Скочи на земята и захапа внимателно крачола на Хадес, дръпвайки, за да стане и да го последва далеч от женската напаст, която си беше взел за жена. Само, че усети, че ще скъса дрехите на собственика си, затова спря и легна на земята го крака на Господаря. Сви се там и зачака да стане, че да си поиграят.
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|