There is no pot of gold at the end of the rainbow.

Как един леприкон се оказва в Москва, ще попитате вие, но това е грешния въпрос. Първо трябва да тръгнете от там, че Леви Хансен беше чистокръвен датчанин до мозъка на костите си, въпреки, че във вените му течеше 50% гореща, като седемдесетпроцентова водка, руска кръвчица. Самоопределяше се като датски граждани, защото обичаше кисела бира, ръжен хляб, студеното време, но не всички тия работи наведнъж. Как разбра, че не ги обича вкупом ли? Оказа се в затвора. Историята беше смешна, наистина, понеже Леви трябваше, по презумпция, да е най-големият късметлия на света – да бъде ухилен до болка в ябълките на челюстта, вадещ зад ухото си златни монетки, пресметлив дребосък, ама не беше. Беше цял метър и осемдесет и четири, защото като хлапе майка му много държеше да го наказва прав в ъгъла на стаята, та тогава успя да порасне преждевременно и този скок в ръста му така и не се коригира. И той се оказа най-тъпото подобие на леприкон, раждано някога. Защо това беше така, бе модерна легенда, която можеше да бъде събрана в 3 изречения: Леви сервираше на един прием в изгубената Кехлибарена стая, която се намираше в един бункер от Първата световна война, на 50 километра от Москва. Там без да иска заля богинята Хеката с Кампари и бялата й рокля бе съсипана. Тя го прокълна на 100 години нещастие. От този скапан век бяха се изтъркаляли само 69 години, в които несполуките се нижеха като мъниста след него. Най-голямото, от които беше престоят му зад решетките на Бастилията.

Причината, за да бъде там, беше аутистично малоумна – една вечер, след нощна смяна в малкия парижки бар „Есенни листа“, където Леви бе обявен за талисман на заведението и трябваше да носи грозна червена униформа, той се прибираше бавничко към квартирата си, която делеше с един престарял горски дух и новодошлият гигант, страдащ от дорфизъм на име Лени. Спря се при денонощния магазин, за да си купи нещо за ядене, когато някакъв малоумник, откраднал шапка-невидимка се опита да обере пъпчивия касиер. Невидимият натъпка дребните банкноти в джоба на Леви и изчезна с всички стотачки и петдесетачки. Полицията дойде моментално, защото районното беше на ъгъла и Леви бе набеден за престъплението, най-вече, защото по онова време никой не вярваше в свърхестествени същества, божествени сили прочее. Или се преструваха, че не ги виждат в някаква смахната форма на расизъм. Да, хората бяха задници, това Хансен го знаеше от време оно.

Тикнаха го в панделата моментално за някакви си 24 евро. Служебният му адвокат беше смешник с вратовръзка от магазин за едно евро и говореше така, сякаш преди малко му бяха направили неуспешна лоботомия. Набързо му надянаха оранжевата униформа и Леви се ядоса, че не е на карета, защото макар й червенокос, портокаловият цвят не му отиваше никак.
В затвора попадна на свестни момчета, с които играеха карти по цял ден, люпеха семки, говореха си за момичета, крояха планове за бъдещето си, след като излезеха от тук.

Една сутрин, още преди изгрев слънце светът му се стори друг. Беше мъртвешки тихо – нали се сещате, онази ужасяваща, злокобна статичност – вакуум – в която прах е падаше, а звуците падаха мъртви. Небето зад дебелото, бронирано стъкло беше всичко оттенъци на зелено и грееше радиокативно. Леви побутна съкилийника си, но онзи само прихърка, напсува го и се обърна по корем.
Нещо се случваше!

В последващите дни, животът в затвора беше все същият, но и малко различен. Странно различен. Започнаха да изчезват охранители. Храната ставаше все по-оскъдна, ако можеше накъде изобщо – абе сещате се, всички симптоми, че нещо не отива на добре. В понеделника след зеленото небе, всички затворници, строени като лястовички на жица, бяха наредени в индийска нишка пред кабинета на директора. Едни излизаха ухилени, като хелоуински тикви, други – омърлушени, със сломена вяра. Когато дойде ред на Леви, той влезе през вратата несигурно и видя три мъжки лица – едното беше познато и беше на директора на затвора, другото беше диво, като на неандерталец и го гледаше с глад и съжаление, третото беше красиво, бяло, като морска пяна, като чист пясък.  Полу-човекът стана и му дръпна стола, за да седне, а другите двама – хубавото момче и началникът се спогледаха.
- Този е тук за кражба. – рече шефът и погледна младият мъж.
- Какво е откраднал?
- Опитал се да обере един магазин за цигари и алкохол. – „за 24 евро!“ – подчерта Леви на ум.
Юношата поклати глава и неандерталецът удари тежко един грамаден печат върху купчина листа, после ги тикна в ръцете на Леви. На тях с дебел шрифт пишеше АМНИСТИРАН.

Ето как Леви Хансен срещна Василевсът на Париж без дори да знае.

Потегли на същата вечер с нощния влак за Москва, защото му беше втръснало от Париж и неговите простотии. На перона, преди да се качи във вагона си, напсува на датски градът на виното и любовта и отпраши.

Клатушка се толкова дълго и усърдно, че можеше да каже, че е пътувал с параход и да изкрънка болничен за морска болест. Спътниците му се сменяха. Едни бяха интересни, приказливи и му разказваха за случващото се из Европа, за ужасиите в Украйна и терорът на запад и на Леви му се прииска да не беше напускал панделата. Там имаше осигурени покрив над главата, храна и забавление, приятели, които да го подкрепят, а и пари не му трябваха. А сега какво – беше гол като пушка, с продънен джоб, като скъсан цървул и не беше сигурен дали майчината му къща още стои или е в руини.

В Москва се дотътри едва след 8 дни пътуване и кондукторът го изхвърли още на първата гара в града. Оттам, с питане, Леви стигна до кварталът, който смътно помнеше. Асфалтът беше рохкав, къщите – бледи и призрачни, а в края, на ей там оня ъгъл беше неговата. По фасадата пъплеха бръшляни и треви, първият етаж, който някога бе бил елитно кафене, в което се събираше каймака на руските поети беше с изпочупени прозорци. На входа един пиян прошляк му поиска 100 рубли за хляб...

Така Леви Хансен, най-некъсметлийският леприкон, отвори своята пивница „Ламска глава“.

Улиците бяха пусти. Дъждът валеше. Тънката рокля, която едва прикриваше голотата ѝ съвсем прозираше, а натежалия от водата плат се бе свлякъл още повече заплашвайки да се скъса. Златно-бронзовата ѝ коса не блестеше така като преди, а вместо това беше това човешко оранжевеникаво-червено. Очите ѝ тънеха в тъмнината на  сенките хвърляни от високите сгради, а зелено почти бе убито в тях. Дори кожата ѝ бе някак... различна. Отново така мека и бледа като мляко, но далеч по-обикновена.
Студено.
Косъмчетата по тялото ѝ се изправиха. Настръхна. Нещо в нея я накара да се сви леко сякаш това щеше да я сгрее повече. Никога досега не беше чувствала студът по кожата си. Имаше чувството, че проклети феи хапят кожата ѝ.
Мокро.
Капките се стичаха по тялото ѝ без да спират. Сякаш самият Борей бе бесен за нещо и всеки момент щеше да завали сняг над главата ѝ. Уплашеният ѝ поглед търсеше жив човек около нея. Бог? Животно? Дори на циклоп щеше да се зарадва сега или някой досаден сатир.
Сама.
Напълно сама между огромните сгради, под проливния дъжд. Объркано местеше поглед, но всичко беше потънало в тишина. Сякаш целия свят се беше удавил и бе погубил всичко живо около нея. Може би и тя беше мъртва? Никога не си бе мислила, че ще умре. Та тя беше богиня. А това въобще не приличаше на земите на Хадес, нито усещаше Персефона някъде около себе си. По дяволите! Не усещаше и себе си! Не усещаше нищо!
- Арес! - гласът ѝ беше прегракнал и въобще не звучеше така както бе свикнала да бъде. Звучеше като.. като човек.
Мисълта сякаш я удари право в сърцето и бе единствения останал ключ, който да отвори всяка капка паника в тялото на богинята. Сълзите по лицето ѝ се сляха с капките дъжд, а въздуха в гърдите ѝ не ѝ достигаше да вика.
- Арес! - крещеше името му чакайки да дойде при нея. Ако бяха двамата щяха да се оправят заедно. Той щеше да се оправи с всичко това. Щеше да намери изход, да я защитава. Поне щеше да прогони тишината в тази градска пустиня.
- Арес! - не спираше да вика с надежда. Направи няколко крачки в страни и сякаш това бе всичко което досега я бе държало статична на мястото ѝ. Затича се между блоковете, а с всяка следваща крачка босите ѝ крака започваха да я болят, а градът бе безкраен лабиринт.
- Зевс! Хермес! - жилите по врата ѝ се напрягаха, ала тя продължаваше да вика. Да търси. Усети остра болка в петата си преди да успее дори да намали скоростта си се строполи на земята. От дланите ѝ започна да тече тънка струйка кръв, а в ходилото ѝ стърчеше зеленикаво парче стъкло.
Кръв!
Нейната кръв. Изтичаше извън тялото ѝ. Попиваше в земята. Като че беше нищо. Така както хората напояваха почвите си с кръвта в битки. Така както Арес ги караше да кървят, да умират в негово име. Така и тя, богинята на любовта, просто кървеше. Все едно беше незначителен боец в някоя от неговите битки.
- Хефест... - проплака името му. Беше готова да види дори него, само за да избяга от тук. Искаше някой! Който и да било до себе си. Беше я страх да докосне собствената си кръв. Стъклото седеше на мястото си и я болеше. Адски много я болеше!

- Трябват ми от онези... ъм... - чувстваше неудобно от думата. Тънката ѝ, зеленикава рокля седеше свободно на тялото ѝ, а косата ѝ бе отметната зад гърба ѝ, така че да не ѝ пречи докато преговаряше с този, който държеше бара. Не беше сигурна как седяха нещата сред хората, но за краткото си време тук беше разбрала, че ще се нуждае от пари. Да, няколко дни подред мъже я черпеха вечери, дори тази рокля, но всяка нощ завършваше зле. Ръцете им се опитваха да си проправят път между бедрата ѝ, а тя се паникьосваше. Казваха колко красиви са очите ѝ. Колко прекрасна е косата ѝ, а след това я притискаха до стената, а тя чакаше някой да дойде да я спаси. Тогава друг мъж идваше, спасяваше я. Канеше я на вечеря. Даваше ѝ да остане в апартамента му за вечерта, но докато тя си взимаше вана влизаше в банята настоявайки за това, от което я беше спасил. И тя продължаваше да бяга. Никога не си бе мислила, че ще изпитва страх от това да заговори мъж. От това да се движи по улиците и да крие лицето си максимално, за да не привлича внимание. Та тя обожаваше внимание. И всичко това продължаваше да се случва ден след ден, а Арес го нямаше. Търсеше го винаги. Питаше за него. Изброяваше всяко познато ѝ име. Всеки един от Олимп. Други богове. Нищо. Напълно сама.
- Трябват ми пари. - каза го накрая свивайки се неудобно на стола. Чувстваше се мръсна сега след като беше казала думите на глас. Никога не се бе нуждаела от такова нещо.
- Мога да... - какво можеше? не можеше да чисти. Никога не бе хващала метла в ръка и определено нямаше желанието да го прави. Не беше сигурна колко можеше да сервира. Не беше особено бърза. Не се оправяше добре с хора след като вече не беше богиня, а и се надяваше да седи възможно по-далеч от мъжете, а тук имаше доста такива.
- Мога да пея. - усмихна се неуверено - Мога да танцувам. - кимна сякаш по-скоро се опитваше да убеди себе си, отколкото мъжът пред себе си.

Леви Хансен се събуди от напорист удар по челото – беше повтаряемо действие, и то такова, като, че ли някой проверяваше с пружиниращ показалец дали динята е узряла. Той отвори очи след четвъртото докосване, скокна с боксьорска стъпка от тръбното легло, готов да напердаши някого, но такъв късмет не му се отвори. „Навиците от затвора трудно се изкореняват“ – беше първата му мисъл тази сутрин, веднага, щом осъзна, че не човек, а прокапалия таван го чаткаше по кухата глава. От едно обло петно мухъл във всички цветове между черно и зелено, преливащи се почти като от платното на някой майстор на четката, се откъсваше по една мътна капка и падаше най-безцеремонно. Леприконът изобрази отвращение и недоволство с една своя гримаса и бутна кревата в другия ъгъл, под прозореца. Ако имаше пари, щеше да стегне тази съборетина, но по леприконските, човешките и всички други стандарти, беше разорен. Барът припечелваше някой грош, но всичко моментално отиваше за купуване на стока, защото ниските му цени привличаха много клиентела...ама не от качествената.

За три седмици, Лев се бе запознал с всички милиционери в радиус от 10 километра и вече даже беше завързал приятелства, които купуваше с евтина водка и дребни рушвети. В кръчмето му имаше побой на интервал от няколко часа. Първо беше заради футбола. Причината за следващият, пък се оказа жена, а накрая всички започнаха да се млатят, защото бяха пияни. Беше видял достатъчно побои в затвора, за да знае, че не трябва да се намесва. А и с неговия късмет, можеше да се окаже пак зад решетките, само дето руските затвори не бяха като тези на жабарите и от тук рядко се излизаше жив.

Хансен се примъкна долу със стомах, който свиреше на тънка струна Лунната соната и глава, която между проклятия, му натякваше, че е време за еспресо. Той влезе в бара и що да види –  нищо от снощи не се беше променило: отломките от счупени халби се въргаляха по раздутото дюшеме от тъмно дърво, което той си бе играл два дни да полира, два скелетите на строшени стола оформяха ритуален олтар насред малкия дансинг, а петната от незнайни телесни флуиди лъщяха мазни като грес. Миризмата не бе за описване – такава, че и блатна вещица би побегнала.

Леприконът каза няколко мантри за успокоение, после кресна ругатня и грабна метлата, с която бяха вече в сериозни интимни взаимоотношения. Някъде между миенето на чашите в чугунената мивка и бърсането на лиги от бара си направи кафе, а после се сети, че е забравил нещо много съществено – столът пред вратата. Да, скоро се бе зазорило, но пияниците тук бяха денонощна смяна и той искаше да си спести поне 8 часа от нея. Докато с една ръка държеше чашата с кафе, а с другата сменяше каналите на телевизора, стар, прашен и с кинескоп, увиснал като демон на една стойка над главата му, видя силует на прага и страшно се ядоса. Алкохолизмът беше болест, ама тия срама нямаха!

- Затворено е, бе! – провикна се той с датско-ирландски акцент, който го караше да звучи като смъртно наквасен битов алкохолик по средата на философски трактат за Марксизма. – Кое от стол на вратата не разбирате?! – добави и спря телевизора на един музикален канал, който пускаше само рок.

Човекът на входа не си тръгваше и Леви взе метлата: щеше да го прогони като кокошка. Но щом се доближи, видя, че очертанията са женски. После разпозна и огромните, рижаво-руси масури. Беше момичето, което висеше от няколко дни в бара му и пиеше на аванта от отчаяните типове. Първо я помисли за блудница, но по броя на зъбите й и липсата на следи от игли по ръцете й, заключи, че  не е момиче на нощта. Приличаше повече на метреса, която бяха изгонили заради своеволия. С две думи ( а и повече): не й беше тук мястото.

- Какво искаш? – тросна се леприкона.
- Още няма никой, който да ти купи питие. Отварям в четири, тогава ще ти излезе късмета.
Червенокоската не изглежда да се трогна и даже отмести стола, че дори и влезе в бара.
- Ще викна полицията! – заплаши я Леви, но тя му каза, че и трябвали пари и той още повече се настърви да потърси униформените.

- Ми и на мен ми трябват. Ама мен не ме черпят по заведенията, поне в това ти върви. Направи си го професия. – придърпа кафето си, а с него и парцала. После се сети: можеше да й го връчи и да се отърве поне от тази лоша орисия, но не, принцесата не искала да чисти. Щом тя му каза, че иска да работи в увеселителния бизнес, лампичката светна.
В барът имаше подиум, на който в златните векове на Москва, когато майка му още държеше кафенето, тук поетите рецитираха стиховете си. Сега на сцената имаше две тонколони и малко коледна декорация – предимно гирлянди и конфети.
- Слушай сега – ако си разчистиш ей там, ще ти позволя да танцуваш, пееш и каквото там искаш. Но без голотии, това е почтено заведение. Каквото изкараш – за тебе е, а за мен...5 процента от печалбата.