Break up with your girlfriend! Yeah, yeah, 'cause I'm bored.

Неделя. Обичаше неделите – време за почивка и пълно отдаване на един от седемте човешки гряха, а именно мързелът. Обикновено в ден като този, Те́ган се излежаваше лениво на стария диван, чиято тапицерия плачеше за смяна, но нито една от трите сестри нямаше време да се погрижи за тази подробност (или по-скоро нямаха желание). Похапваше сладко от смокини, докато пропъждаше Никта надалеч с крака си, за да не се докопа до вредния за нея десерт, и разлистваше бавно и монотонно страниците на някаква художествена литература. Ала не и днес. По графикът, който висеше на криво на една от стените в кухнята, тази седмица бе неин ред да се погрижи за празния хладилник и съответно маса. Днес бе време за пазар.

Чернокосата жена бе станала по-рано от обичайното, за да се наслади на чаша черен чай в тихата и прохладна сутрин. Небето бе начумерено, което я наведе на мисълта, че има вероятност да завали в по-късните часове. Небесните сълзи ѝ се нравеха, ала само когато бе в пределите на сухия си дом. Остави празния съд в мивката и побърза да се приготви за излизане. Намираше обличането за нещо изключително забавно от както се намираше на Земята. Преди се носеше в черни влачещи се по земята роби или рокли, под които тялото ѝ съвсем се губеше. Сега обаче от както притежаваше тази изваяна фигура, Атропос се възползваше от всеки възможен повод, да покаже ексцентричния си вкус. И този път не бе изключение. Опъна мрежестия чорапогащник по стегнатите си бедра преди да нахлузи къси дънкови панталони с висока талия и накъсани краища. Навлече кроп топ с цвят на отлежало вино, а косата си разроши допълнително, за да си придаде още по-небрежен неделничен вид. Дръпна ципа на кубинките, грабна чантата си и подобно на змия се спусна по завъртяното като раковина стълбище, което водеше до скрития от лозови лиани двор.

Имаше си предимства на това да живееш над собствения си магазин, най-вече защото можеше да хвърля по едно зорко око на черното бижу, което вече втора седмица стоеше паркирано на тревясалата алея. Девойката се приближи към колата и прокара върха на пръстите си по бляскавия капак. Трябваше да преглътне гордостта си и да завърти един телефон на Кайл, който щеше да стегне бебчето за по-малко от ден. Тя въздъхна някак отчаяно преди да потупа возилото и да тръгне надолу по улицата. Направи ѝ впечатление, че около къщата на стария Макдугъл се бяха струпали шепа хора в черно. Вероятно вече се бе случило – при последния им разговор преди точно два дни, тя му бе предсказала кога ще се спомине. Усмихна се вяло, спомняйки си отговора на стареца – „Два дни, а? Е, поне имам добра причина да помоля жена си за една последна мръснишка нощ.” Имаше весел дух и бе единственият, който не възразяваше срещу предизвикателния ѝ външен вид. Сигурна бе, че си бе отишъл щастлив от този тъжен свят.

Стигна до закрития пазар точно когато започна да ръми. Почувствала се късметлийка, Теган зашета из магазините като хала. Не бе сигурна на каква хранителна вълна бяха сестрите ѝ, но знаеше, че определено им бе писнало от италианската кухня. Може би нещо мексиканско или френско? А защо не нещо типично английско? Изборът бе труден, но щеше да се справи някак. Ако не им допаднеше, можеха да се тъпчат с плодовете, които бе накупила, до следващата неделя. Пък и винаги можеха да поръчат. По-важно бе да стигне до любимото си магазинче – раят за обонянието на всеки простосмъртен; там, от където набавяше прекрасните есенции, които се разхождаха наперено из всяко кътче на магазина.

Приключила пазарът успешно и без произшествия, чернокосата жена се носеше подобно на народна песен по тясната уличка, която водеше обратно към кътчето, което наричаше свой дом. Дъждът, макар и слаб, бе спрял от известно време, въпреки че бе оставил следите си - тежката за дробовете миризма на мокър асфалт сякаш се просмукваше във всяка една пора на девойката, което допълнително затрудняваше така или иначе бавния ѝ заради торбите ход. Създаваше странното усещане, че пътят е безкраен, където крайната цел е недостижима. Отново мина покрай къщата на старчето, където всичко изглеждаше малко по-спокойно. От пред бе спряла празна катафалка, до която се разпореждаше дребно на ръст момиче. По странни обстоятелства, от нея се носеше усещането на приближаваща смърт, което накара Те́ган да се навъси повече от обикновено. Това чувство ставаше все по-силно с всяка следваща крачка към дома, което породи известно притеснение в нея.

И тогава го видя – източникът на това тегаво усещане. Мъж на средна възраст, с дълги златни коси, обгърнат в черно, като единственото открояващо се нещо в целия този мрачен портрет бе вратовръзка в цвят бордо. Цялото му същество пръскаше негативизъм и Атропос можеше да се закълне, че от префърцунената му особа се носеше ароматът на самата смърт (освен натрапчивата миризма на любимия тамян и не толкова приятния нафталин). Мазното костюмарче оглеждаше мустанга с хищнически интерес, което допълнително подразни наежилата се като котка чернокоска. Без да се церемони повече, тя се предвижи с невиждана скорост към возилото, на което се опря защитнически.

- Не се продава! – рече девойката, като не пропусна да украси лицето си с нагла усмивка.

В този свят смъртта имаше друго отражение – беше ревниво зелена, с ламтящи уста и седеше на трон от банкноти. На Хадес това й превъплъщение не му харесваше. Беше пародия на онова, което погребалните ритуали трябваше да бъдат – разгулно изпращане на живота – вино, танци, хубава храна, за да се отпразнува животът на пътника по Стикс.

Твърде често му се налагаше да гледа как братя устройват богохулно шумни сцени, докато поделят имотите на мъртвата си сестра, или да следи как празни сълзи се стичат от пресметливите очички на вдовица, която сигурно беше сипала повече нитроглицерин в бульона на съпруга си. Безвкусна работа. Смъртните нямаха никакъв стил! Май затова носеха онези смешни обувки, които наричаха „маратонки“ по всички събития – от раждания до погребения.

Минаваше девет и вратата на погребалният дом „Задгробно царство“ беше отворена широко, за да изпусне миризмата на тамян и разтопен восък от залата с нисък таван, която някога бе била дневната на спиращата дъха готическа къща. Котаракът Мортус седеше при входа и стрелкаше, с полу-слепите си очи без зеници, съседските кучета, които го отбягваха. Имаше защо. Дори Цербер не харесваше този подлизурко.

Хадес влезе в миниатюрният си офис, който се намираше стратегически опрян до стената на крематориума, за да му напомня за горещината на Ада и подуши миризма на хлор. После се сети, че Персефона пак беше решила да чисти по никое време, понеже я усети да се измъква от леглото още преди да беше пукнала зората.

- Пърси! Тук ли си? – попита той, след като не чу никой да му нарежда каквото и да било в последните пет минути. Груба грешка. Запотена, облечена в дънков гащеризон, с коса прибрана в мъничък кок, който приличаше на опашле на плюшена мечка, и с жълти латексови ръкавици до лактите, съпругата му се подаде зад металната врата на крематориума и веднага сложи една ръка на хълбока си.

- Трябва да изведеш Мортус на разходка! – нареди тя и двамата се спогледаха – тя му се пулеше настоятелно, а той неразбиращо разшири очи.
Смъртните правеха и това?! Що за шашав свят беше тоя?! Кой, по дяволите, разхождаше котки!?
- Добре, добре. – предаде се накрая Хадес и веднага му бе връчен повод и каишка, които някак, дори нямаше идея как, щеше да сложи на изчадието. Хрумна му, че може съвсем случайно да го изгуби някъде из съседния квартал. Или да го пусне да си играе пред някой джип 4х4, но Мортус, като че надуши намеренията му и кротко зачака да му сложат каишката. Кралят на подземното царство се размина без нито една драскотина за пръв път.

Двамата с котарака, двамата естетично черни и с изящни, бавни походки забродиха по уличките на лондонските предградия. Хадес беше разочарован до дъното на тъмната си душа от еднообразието на архитектурата в другите квартали – само едноетажни къщурки от червен пясъчник, толкова безлики, че се чудеше дали някой просто не бе направил Копирай и Постави на градоустройствения план. Дворчетата им, моравки едва метър на метър, също биха били неразличими едни от други, ако не бяха разхвърляните детски играчки или пейки. На Мортус му доскуча и започна да се заяжда с песовете на другите хора, затова Хадес го дръпна в една пресечка, далеч от скучното монотоние.

Там, вече, се забелязваха по-интересни сгради – едни бяха ниски и трътлести, като съпруги на търговци, също така кичозно намазани в неестествени цветове, други бяха високи, стройни и алени, като Бъкингамски караули. Една, обаче, му направи по-голямо впечатление: беше сива, с пясъчна мазилка и кръгли прозорци като на скафандър. Пред нея имаше табела, от байцван в шоколадово, дъб, която гласеше с калиграфски шрифт: „Ръчно изработени бижута. Подаръци. Аксесоари.“ Хадес се спря, което не се понрави на котарака,  и той се скри зад една кола. Кралят на подземното царство дръпна повода, но не можа да го измъкне. Опита се така няколко пъти, преди да клекне и да го изскубне от скривалището му и някой зад гърба му го нахока. Какъв срам!

- О, не, извинете. Котката.. – отвърна той на брюнетката, която с назидателен тон му съобщи, че возилото не се продава. Той вдигна еднозначно дебелият, черен кот, за да й докаже, че бе сбъркала.

Човешкият свят бе наистина изчанчено място. Едни преследваха зелени и безсмислени хартийки, други сблъскваха идеалите си с вятърни мелници, а трети - разхождаха котките си на каишка. Атропос се опитваше да разбере смисъла скрит зад всяко едно действие или мисъл, ала така и не успяваше. Вероятно тази ѝ неспособност се дължеше на факта, че преди всичко, тя не бе човешко същество и дори обстоятелствата, заради които бе заседнала тук, не можеха да променят този факт. Очевидно бе, че никога нямаше да свикне с всички тези странности, дори ако бе орисана да поеме последния си дъх на тази планета.

Те́ган проследи с поглед ръцете на господина, които побързаха да уличат виновника за тази сконфузна ситуация, в която се намираше. Повдигна вежда съмнително, когато застана лице в лице с трътлестия черен котарак, който побърза да покаже недоволството си от тази неудобна позиция във въздуха. Жената поклати глава, изпитвайки някакво скрито чувство на съчувствие към косматия звяр. При други обстоятелства, вероятно щеше да се осмели да го почеше по тумбестото коремче, но добре знаеше, че това никак нямаше да се понрави на Никта. Нейната гадинка имаше неестествено за котка силно обоняние и миризмата на чуждо животно по ръцете ѝ, щеше да навлече само неприятности.

Чернокосата премести погледа си върху собственика, след което го върна отново на животното. Имаше странното усещане, че тези двамата не се понасят и това се превръщаше в нещо съвсем очевидно по поведението на котката и физиономиите на мъжа. Не доумяваше как особа като него, от която можеха да те полазят тръпки подобно на стотици осмокраки насекоми, нямаше капацитета да се справи с една обикновена, егоистична топка косми, която би ти изяла лицето, ако не дай си боже умреш преди нея. Имаше нещо гнило в цялата тази работа и миризмата му се носеше повече от колкото на тамяна пропит в лъскавия костюм.

Почувствала се неестествено гузно за създаденото недоразумение, тя се почувства длъжна да се реваншира на странника – крайно необичайно състояние придобито от престоя ѝ на Земята. Побърза да отмести торбите изцяло в лявата си ръка, за да може да побутне разбунтувалите се кичури коса настрана от лицето си.

- Грешката е моя. – започна съвсем спокойно Атропос. – Длъжна съм да се реванширам. – отсече бързо и по тона ѝ си личеше, че не би приела отказ.

Отвори чантата си с освободилата се ръка и след кратко ровичкане из тъмното пространство да извади правоъгълна визитна картичка. Бе черна основа, върху която се открояваха мръсно бели и красиво изрисувани букви. Носеше името на магазина, намиращ се зад гърба на мъжа, а от под него бе изписан телефонен номер за връзка. Набута я в джоба на сакото му, понеже все още се разправяше със съскащия котарак в ръцете си.

- Работим от понеделник до събота. Имаме голям набор от артикули, представляващи различни култури и вярвания от всички краища на света. Бижутата са ръчна изработка и са строго индивидуални. – говореше някак механично, сякаш бе научен репертоар, който повтаряше на всеки срещнат непознат. Ала това бе приетият метод за рекламация и разпространение и тя бе длъжна да изпълни дълга си към бизнеса.

Разбира се, въпреки изкушаващото (според нея) предложение, тъмнокосата жена не можеше да бъде напълно сигурна, че си е спечелила нов клиент, дори се съмняваше. Затова просто кимна одобрително преди отново да изравни тежестта и в двете си ръце. След като бе сигурна, че мустангът е в безопасност, Те́ган се отдръпна и подмина непознатия. С бавни и поклащащи се крачки се запъти към своята обител, когато чу нервното мяукане на косматото зверче. Спря се и извърна глава, колкото да улови фигурата му с периферното си зрение. Незнайно защо на лицето ѝ цъфна, подобно на бодил на роза, самодоволна усмивка. Може би все пак имаше начин да го оплете в нишката си.

- Между другото, мога да Ви осигуря временно спокойствие от непослушния котан, стига да не бързате за някъде. – мазно предложи девойката като сви рамене, за да си придаде невинен и съвсем искрен вид.

Отметна коса с едно движение на главата и продължи към предната веранда, до която отчайващо се опитваше да достигне, за да се отърве от нежеланото бреме на плещите си. Имаше усещането, че няма да прекара следобеда си сама, а това меко казано погали егото ѝ.

Ако не беше сконфузната среща с тъмнокосата непозната, Хадес щеше да забележи колко красиво ръми. Капките бяха колкото главичката на топлийка, но падаха на гъсто и създаваха водна завеса. В небето се описваше лилава мълния, но гърмът й беше попит от звука на автомобили. Не, такова зарево нямаше в подземния свят. Беше му писнал златния таван с колоните от критски мрамор, в които бе научил всяка нишка и косъмче цвят. Познаваше заострените листа на капителите до болка и като че му бодяха очите, всеки път щом закачеше поглед за някоя златна роза. На земята можеше да погледнеш нагоре и да видиш много – островърхите шапки на ортодоксални църкви, покривът, превърнат на балкон с жълти парички, стърчащи своенравно между дървените летви, самолети, които оставяха изчезваща диря в небето и много, много насекоми. Последните Хадес не харесваше много, защото до сега не го бе хапал комар, а сърбежът беше нещо съвсем тривиално, но заради което бе вдигнал повече врява от онзи път, когато Зевс го посети в Подземното царство. Единствената положителна черта, която можеше да намери в Мортус за сега бе, че ловеше гадините със задоволството на лъвица, дебнеща газела. Разбира се, носеше ги на Персефона, за да се изфука, а тя го тъпчеше с котешки бисквити, от най-скъпите.

Хванат на тясно, котаракът не можеше много да мърда, и макар да не му се нравеше позата, в която го бе сгащил сега Хадес, странно кротуваше и бърчеше косматия си нос по посока на новата им позната, като че надушваше у нея нещо, което и кралят трябваше да разпознае, но не можеше.

- Не, няма нужда. – обори я той, въпреки настойчивостта й, но все пак взе визитната картичка, огледа я, дори отдели миг да се полюбува на изтънчеността на дизайна й и я прибра в джоба на палтото си. Като добър бизнесмен, той мимикра жеста й и подаде на брюнетката своята визитна картичка. Черно парче матов картон с кадифен ефект, на което беше изобразена кокетният им готически замък и името на погребалната им агенция. Ако бе с всичкия си, щеше да осъзнае, че да дадеш някому визитка за такъв вид бизнес не беше ни най-малко тактично, но за щастие, не бе.

- Моля да извините Мортус..котарака. За пръв път му е. Мисля, че топлината, запечатана в ламарината на колата ви го привлича. – беше чул нещо такова в едно от предаваният по телевизията преди няколко дни, докато гримираше един старчок, чиито очи отказваха доброволно да се затворят, дори след след лепене с моментно лепило. Мъртвецът май много държеше да гледа ококорено всички на погребението си и Хадес нямаше да го лиши от това удоволствие.

- Всъщност, преди малко зърнах магазина ви и тъкмо исках да вляза, но Мортус се скри под автомобила Ви. – почувства се длъжен да обясни Хадес. Беше трудно да се общува с живите, най-вече, когато вече не си бог и никой не дава пукната пара за теб. Нямаше страхопочитание в очите им, дори на два-три пъти разни самозабравили се лелки се опитваха да му повишават тон, но така и не се стигаше до конфронтация, защото Персефона се появяваше и ги разпъждаше със студена, контролирана, пасивна агресия. Рекламата на магазинът още повече разпали интересът на Кралят на Подземното царство и той дръпна каишката в посока на отсрещния тротоар. Мортус първоначално не поддаде, седеше там като закован с ръждиви пирони и не издаваше звук. Поне да измяукаше, та страданието му да нахрани жадната, за отмъщение, душа на Хадес, но не би. След третото неуспешно опъване, на Хадес му писна и най-показно уви повода около една улична лампа. Мортус схвана заплахата и тръгна подире му, а кралят пък – след тъмнокосата жена.

Градината й, под лозовите листа и и набъбнали чепки, го впечатли.Освен, че миришеше на Средиземноморие, имаше билки от всички краища на света. Екзотични цветя с цветове най-чудни. Дори мухоловка. Ако беше по-голяма, Хадес щеше да се поблазни да натика главата на своят космат немесис в нея, но за жалост, не беше. Изкачи се по стълбите и влезе в ателието, което цялото бе синоним на артистичен хаос.

- Така или иначе мислех да мина по-късно, за да купя нещо на съпругата ми, тя обича нестандартни украшения. – това не беше дори близко до истината. Персефона беше матриарха на изчанчените бижута. Веднъж няколко месеца носи къдрица от остриганата , до голо, глава на една от слугините, която си беше позволила да погледне Хадес по време на пир.
- Какво мислиш, Мортус, да изберем ли нещо на Персефона? – попита той, в жест на добра воля, незаинтересованият кот, който май беше забелязал нещо, което задържа интереса му. Хадес разбра малко по-късно, че беше една красива самка, скрита между шарените възглавнички на кушетката.
- Можете ли да ми покажете нещо гръцко?

Тъй като бе ден за почивка, главната входна врата към магазина, който бе заинтригувал непознатия, бе заключена, затова на Те́ган ѝ се наложи да преведе госта си по тясната пътека, водеща до задната им градина, където се намираше другия вход към ателието, до който само тя и сестрите ѝ имаха достъп. Самият двор все още не бе в изряден вид, но определено можеха да се похвалят с богат асортимент от растителни видове – кой от кой по-екзотичен. В единия край, където сянката бе най-дебела, се разпростираше хамак, на който в момента доволно се полюшкваше Клото. Чернокосата направи знак на стресналата се девойка, която в миг подскочи и пое покупките от ръцете ѝ, след което с подскоци се отправи нагоре по стълбите. В ръцете на Атропос задрънчаха ключовете, с които тя побърза да отключи и да остави новия си клиент да влезе в помещението.

Бе по-тъмно от обикновено, затова жената побърза да запали лампите, които имитираха свещи и създаваха някак задушевна обстановка. Докато мъжът разглеждаше изложените творения, тя имаше време да огледа подробно визитната картичка, за която бе разменила своята. Имаше изтънчен вид, макар услугите, които предлагаше. Ала в свят като този, бизнесът, с който се занимаваше джентълменът бе сравнително печеливш. Може би тази бе причината да усеща толкова много смърт около изтънчената му особа.

Извърна се плавно, колкото отново да огледа непознатия и едрия космат мъжкар, който душеше предпазливо наоколо, докато не забеляза нещо навън. Проследи погледа му само за да срещне появилата се изпод възглавниците Никта, която изпъваше мускулите на ленивото си тяло по изкусен начин. Бе красива котка, макар и да не бе породиста. Сигурна бе, че е съчетание от най-хубавите черти на родителите си, които и да бяха те. Особено много ѝ допадаха щръкналите косъмчета на върха на ушите, които напомняха за породата Мейн Кун. Осъзнала, че е наблюдавана, самката галантно се приближи и с един грациозен скок влезе в пределите на магазина. Завъртя опашка някак дяволито и наперено мина покрай котарака Мортус, сякаш за да му покаже кой командва тук. Колкото и забавно бе да ги наблюдава, Те́ган имаше по-важна работа, а именно да обслужи русокосия.

- Да бъдем нестандартни е нещо като наша запазена марка. – поде тя, като съвсем незначително скъси дистанцията помежду им. Пресегна се към стената, където скрито зад мебелите, бе едно копче, което тя внимателно натисна. След секунда рафтовете светнаха, разкривайки още повече от притежанията на кокетното местенце.

Преди да продължи с рекламацията обаче на мойрата ѝ направи впечатление името на споменатата съпруга, за която се търсеше подарък. Персефона... Необичайно име за представител на тази студена нация. Лампичката в главата ѝ взе да пресвятка и да търси някаква връзка с истинското божество, което носеше това име. Дали бе възможно да говори за една и съща личност, или Атропос просто си въобразяваше и всичко това бе едно чисто съвпадение? Самият факт, че търсеше нещо гръцко, накара девойката да се усъмни още повече.

- Имаме богат избор на предмети обвързани с гръцката култура, особено митологията им. – отбеляза девойката преди със ситни крачки да се отправи към витрините. – Тук са изложени каменни статуетки, изобразяващи божествата на древните гърци, както и някои добре познати герои от легендите. – за момент се почувства като онези синоптички по телевизията, над които се надсмиваше. Постоянно се движеше напред назад и елегантно размахваше ръце. – Имаме урни и вази, но те са с много по-големи размери. Ако искате нещо подобно, но по-малко, разбира се, мога да ви предложа чаен сервиз с изрисувани сцени. – потупа с върха на показалеца си ръба на единия рафт, където бе изложен един. Най-накрая стигна до вратата, над която бяха окачени дърворезби под формата на картини, които изобразяваха митичните битки на герои като Херкулес и Ахил. – Картината също е добър вариант. Ала голяма част от клиентите ни са очаровани от тези тук. – уведоми го Те́ган, като посочи към маските. Някои от тях също бяха дърворезба, но повечето наподобяваха карнавални, с единственото изключение, че бяха с лицата на гръцки личности (някои исторически, други митологични), а израженията им напомняха за античния театър – щастливи и тъжни.

Осъзнаваше, че предоставената информация и артикули са твърде много, затова остави мъжа насаме с мислите си и евентуалния избор. През това време се зае с обещаното, което бе използвала като примамка, за да го вкара тук. Промуши се зад щанда с бижута, под който държеше кутия с котешки играчки. Обикновено ги ползваше, когато Никта бе в онези дни от месеца и бе, меко казано, непоносима. Действаха ѝ релаксиращо, защото бяха натъпкани с котешка трева. Измъкна една с формата на прилеп и изпразни изветрялото съдържание. Отвори чекмеджето си и от там извади малко запечатано пликче с билки – човек би я помислил за наркопласьор. Отдели ги настрана, а докато чакаше господина се загледа в съмнително кротките косматковци.

- Имаме също и гръцка литература, главно неща свързани с обреди и начин на почитане на боговете. – вметна Атропос някак небрежно.

В дюкянчето беше малко тъмно заради лозата, която пазеше обилна сянка, свела листа над прозорците му, затова Хадес не можа да огледа достатъчно добре богатият асортимент от произведения. Чак когато Теган щракна копчето на лампата, всички очертания, светлосенки и богати отблясъци създадоха цялостната картина. Всяко свободно кътче по стените, рафтовете и мебелите от старо, но подхранвано, с тиково масло, дърво бе посипано с изкуство: извити в змиевдини форми обеци и висулки, в които камъните лежаха като живи сърца, ярко украсени, с мъниста, малки портмоненца, които приличаха на изящна Родоска мозайка, дребни чашки от костен порцелан, разказващи митове в симбиоза от черно и червеникаво-кафяво. Хадес можеше да прекара часове тук, захласнат във всичките тези изящества.

Мортус, забеляза той, вече си беше намерил занимание, залисан в красотата на самката, която кокетно се въртеше около него, макар да бе ясно, че клетият слепец няма шанс с нея. Незнайно защо, този танц на ухажването го върна в годините, когато Кралят на подземното царство надничаше в сицилийските градини и видя за пръв път Персефона. Тогава, както и сега, тя му бе дала нишан, че щеше да се наложи да се препоти, за да я спечели. А ако не бяха наровите зърна, до сега да го беше зарязала поне 800 пъти.

- Всичко е много красиво. – рече, задъхан от толкова много наслада за сетивата, Хадес и започна по-обстойно да се вглежда в предметите, които тъмнокосата бижутерка му предлагаше.  Всеки, само по себе си, беше уникат, но някои му се нравеха повече от други: набеляза една сребърна гривна, чиито краища бяха патинирали в обсидианово черно, а плетката беше своеобразен венец от полски цветя и я посочи на младата жена.

- Тази ще взема със сигурност.  – слабостта на Персефона по китките беше пословична, затова му се видя като подходящ подарък.
После откъсна очи от витрината с бижута и се приближи към рафта със статуетки, в търсене на такава на съпругата си, но уви, нямаше. Но пък разпозна себе си, седнал на трона си и се намуси. Тия смъртни нямаха никакво въображение – избиваха се да го изобразяват като набит, мускулест, брадат грозник с вечно недоволно лице и  по препаска, което си беше чиста доза богохулство. Не беше носил такова извращение на стила дори, когато беше модерно.  Цербер пък приличаше на рахитичен помияр, изсечен в краката му, с шест ситни рубинчета за очи. Почти се изкуши да катурне фигурката и тя да се разпадне в краката му на крайници, глави и жезли, но не го стори.

Урни. Стори му се романтично да избере една за Персефона и една за себе си, защото, колкото и да искаше да остане оптимистично настроен, му се струваше, че нямаше да просъществуват тук много. Дали щяха да се сбръчкат и да побелеят и да заприличат на забравени, в мазето, картофи? Ами ако хванеха някаква божествена болест, която да ги затрие след безкрайни години боледуване в изнемощели тела? Нищо не беше сигурно, затова щеше да купи два обредни съда. Този на Пърси беше тъмно син, като турски плат, с изобразени на него, нарове и макове. Неговият пък беше черен със златисти вени и отблясъци от слюда, имитирайки някакъв минерал.

После се замисли дали да не купи и кафения сервиз – нямаха много вещи, защото се местеха от държава в държава, от град в град от година и избягваха да си купуват вехтории, за да правят пътуването си по-лесно. Но сега, след като бяха уседнали, може би бе време да да се обзаведат както подобава. Е, нямаше да са златните сервизи, които бяха получили от Хера за сватбата им, но щеше да е нещо. Ала веднага щом видя героичната мутра на Ахил на чашката, Хадес почти побегна. Копелето му беше създало достатъчно главоболия и сега го измъчваше от гроба си, съвсем буквално.

- Имате ли други сервизи.. да речем с... – беше трудно да се намери бог, с когото Хадес да нямаше лоша история. Малцина бяха онези, с които се разбираше, и то само защото си правеше великопарния труд да не бъде толкова циничен, понеже съюзите бяха от голямо значение според драгата му съпруга. Тя настояваше за гуляи всяка седмица и канеше някой от голямото си, объркано семейство на гости, после зарязваше Хадес сам с богът или богинята и той се червеше в продължение на дълги часове, докато се опитваше да напие до забрава посетителя, за да не му се налага да говори с него. Докато премяташе на ум целия пантеон, за да намери някой, когото понасяше малко повече, Мортус вече започваше да се чувства превъзбуда от дразнещата го женска, която закачливо размахваше пухестата си опашка.

- .... По..- не, Посейдон беше задник и беше  брат на Зевс, а Зевс пък беше още по-голяма гад. Аполон беше бивша изгора на Персефона и той не искаше да я подтиква към мисли за грехопадение. Артемида. Да, с нея бяха на една вълна и тя харесваше къпиновото му вино.
- ..с Артемида, да речем.

Атропос отправи бегъл поглед към Хадес, усмихвайки се едва доловимо на възклицанието му. Да, предметите тук бяха шедьоври в изкуството, ала тя рядко разсъждаваше над това. Всъщност, не ѝ бе правило впечатление, дори когато другите го изричаха ежедневно, още от мига, в който прекрачеха прага на магазина. Незнайно защо обаче думите на този най-обикновен клиент (един от стотиците) погалиха егото на жената повече от обикновено и дори я накараха да се замисли. Тя не бе една от дейните творци, но пък добре се справяше със документацията и деловите задачи около кокетното местенце. Истинските майстори бяха Клото и Лахесис, които неуморно се трудеха над изящните бижута, които пробляскваха под скръстените ѝ над витрината ръце. Единствената роля на Атропос бе да прецени кога да сложи край на нишката. От време на време се отдаваше на рисуване, но по нейно собствено желание нито една творба не бе изложена тук. И макар да нямаше пълноценна роля в творчеството на сестрите си, в душата на Те́ган се таеше чувство на превъзходство, което тя пазеше само за себе си.

В чернокосата се зароди нескрито задоволство, когато пред нея започнаха да се трупат артикул след артикул. Побърза да извади малка кутия специално за гривната, която бе избрал. Загледа се в цветята, чиито цветове бяха в тъмната гама и приятно матирани. Не можеше да се отрече, че за мъж, този човек имаше наистина изтънчен вкус. Внимателно я постави в кутийката и побърза да постави капачето, преди да я увие с тънка сатенена панделка. Прибра я в малка, хартиена торбичка, на която гордо изпъкваше логото на магазина. Отдели я на страна преди да обърне внимание на останалите прииждащи предмети.

Урни. Бе някак тъжно как хората на Земята непрестанно мислят за края на житейския си път. Би трябвало да се чувства поласкана, че всички очакват пристигането ѝ с трепет в сърцата, ала дори самата Атропос смяташе това вайкане за неестествено. Човек трябваше да се порадва поне малко на живота, преди да ангажира мислите си със смъртта. Огледа двата съда внимателно, за да бъде сигурна, че няма нищо одраскано или отчупено, което евентуално би оронило безупречната им репутация. След като се увери, че всичко с тях бе наред, девойката се отправи към задната стаичка, където складираха по-големи кутии и тук-там кашони за по-обемните творби, като измъкна един кашон с разделител по средата, който идеално пасваше на размерите на двете урни. Върна се обратно в ателието, където продължи с работата си, докато русокосият продължаваше да оглежда и от време на време подмяташе по един-два въпроса право към мойрата.

- Мисля, че последният сервиз с Артемида и ловджийките ѝ продадохме преди седмица, но все пак ще проверя. – рече тъмнокосата преди отново да се скрие в задната стаичка. Измъкна една книга от бюрото си, където записваше бройките на артикулите, колко биват продадени, колко трябва да се поръчат и количеството материал, който бе необходимо да се поръча за изработката на нови. Както и бе предположила, сервизът с подобни мотиви бе изчерпан, но имаше друг, който бе не по-малко красив. - Мога да Ви предложа с Орфей и пътуването му до Подземното царство. – побърза да го информира тя, завръщайки се в помещението с бързи, ситни крачки, за да продължи с опаковането на урните. Трябваше да напълни кашона със стиропор, за да не се счупят при пренасянето, както и да го облепи с тиксо, за да не се отвори неочаквано по пътя.

Докато вършеше работата си и чакаше отговора на клиента, успя да хвърли един поглед на черните сенки, които продължаваха да се закачат една друга или по-точно Никта – Мортус. Все още се въртеше около надулия се като пуяк котарак, изучавайки го внимателно с необичайните си кехлибарени ириси. Най-накрая като същински представител на женския пол, завъртя опашка, чийто връх перна муцуната на нищо неподозиращия и леко захласнат косматко, преди с наперена стъпка да се отправи към сенчестия двор. Горкият Мортус, макар и раздразнен, побърза да я последва, вероятно поради същата причина, заради която тя си бе тръгнала – отегчение. Нито Те́ган, нито Хадес им обръщаха специално внимание, а това си бе същинска кръвна обида за същества като тях.

- Ако питате мен, изображенията на боговете са силно надценени. – подхвана тя, привършвайки с опаковането. – Всичко се върти около тях, но истинските истории разказват онези незначителни и подценени същества, за които рядко се говори в митологията. – отбеляза Атропос, вече приключила, която с хищна стъпка се приближи към мъжа. – Орфей, Нарцис, Дедал, Икар... Същински трагични образи, чиито животи могат да Ви трогнат много повече от похотливите подвизи на Зевс или Посейдон. – гласът ѝ бе необичайно опияняващ като на същинска усойница, увила се здраво около жертвата си. Пръстите на жената отново се разходиха по рафтовете, ала този път по-долните, където бяха скрити статуетки и декоративни чинии, върху които бяха изобразени вече споменатите персони.

Полирът по глиджосаните чаши го побъркваше – досущ като кълвач в ума му.Блясъкът беше новост, с която още не бе привикнал. Очите му се вчетворяваха и започваха да смъдят, в редите случаи, когато над Лондон пекнеше разсеяно, объркало пътя си, Слънце. Отблясъците там долу бяха други: приглушени, като еротични стонове, медено-златисти, узрели, гъсти, като медовина. Тук всичко беше прекалено неоново, твърде студено и напомняше на Хадес за първият път, когато стоеше на Тауър бридж и вятърът от Темза го зашлеви ревниво през бузите, така, както само Персефона би могла. Но не, съпругата му се бе изпекла в мъченията и не си позволяваше да прибягва към дързостта на физическото насилите. Напротив, тя знаеше как да изкара през носа на Хадес не само червата, но и всичките му вътрешни органи, сякаш го приготвяше за мумифициране после да ги натъпче в гърлото му и да му намигне изкусително. Извърташе така думите си, че болеше повече от нож. А мълчанието й бе злокобно и студено и лазеше по тялото ти като змия.

Да, бракът им не вървеше. Хадес се опитваше да избегне това признание пред себе си, мислейки, че тази спестена изповед щеше някак да поправи отношенията им по магически начин. Щеше да ги сплоти, да им даде онова, което им липсваше от толкова векове насам – дете. Най-сетне, далеч от злободневията на Кралско семейство в Подземния свят, изглеждаше като  добро време да се замислеха за отроче, но той не знаеше как да повдигне въпроса. Бяха минали хилядолетия в чакане „Хадес и Персефона“ да се превърне в „Ние“ и този момент така и не назря у тях. Тя го презираше за дето я беше откраднал и непрестанно му го натякваше, въпреки очевидното й щастие като господарка на Преизподнята и кралска съпруга без никакви облаги в негова полза. Не даваше никоя жена да припари до него, но и самата тя не стъпваше по-близо. Даваше му намеци за надежда и ги отнемаше с лека ръка.  Този балет около полюсите беше изтощителен.

Хадес изсумтя. Разходката с котка беше точно толкова протяжна и отрезвителна, колкото бе предполагал. Уязвен, той едва не замахна и не строши един  бокал от планински кристал, оформен във формата на ритон, издялан като рог на елен. До сега рядко бе оставал с мислите си, и когато го бе сторил, разбра, че не му харесва.

Потърси Мортус с поглед из ателието и го видя да се задява с красивата котарана. Поне един от двамата имаше късмет...или не. На прокаженият черньо също толкова малко му вървеше в любовта, колкото и на Хадес. Красивата самка го перна с рошавата си опашка по носа, а той припна назад. Ама, че пъзльо!

- Орфей ли? Не, мерси. – побърза да откаже той на предложението на червенокосата дама. Спомените му с този хулиган никак не бяха приятни и той бързаше да се отърве от тях мигом, щом те присветнаха, като Вечерница в главата му.
Бива ли толкова рев за една жена?!  Кълнеше се, че пещерите в дома му още кънтяха от женствените стонове на този плебей. И всъщност, беше много надценен даже. А пък Евридика си беше куртизанка още тогава. Не случайно му беше дала задача, която знаеше, че Орфей нямаше да може да изпълни. Целта й беше, както Хадес по-късно бе разбрал, да си прави шумни оргии с демоните му.

- По мое мнение, трябвало просто да оставят боговете да си живеят живота.  Митовете са като жълта преса за божествата. Намирам клеветите, изказани по адрес на много богове за безвкусни компромати. – заключи Хадес ( като в никакъв случай не говореше за себе си, разбирате ли?), докато бе спрял око на един комплект от две винени чаши във формата на главите на Деметра и Зевс. Бяха скалпирани, за да може да се пие от чашата, естествено, но Кралят го намираше за знаково и доста подло. Сиреч, хареса му. Беше емблематично и елегантно коварно, плюс това, достатъчно завоалирано.

- Тези двете, моля. – добави той и дръпна повода на котарака малко по-силно, за да го завърне. Звярът се обърна и изсъска, а Хадес трябваше да потуши желанието си да го срита с върха на острия си, полиран чепик. Насилието над животни беше грозен акт, който той не одобряваше, с изключение на това извършено над Мортус.
- Можете ли да им сложите червени панделки на вратовете...така де, на столчетата. – май прекаляваше със символиката, но имаше да си отмъщава за Цербер.

Лукава усмивка пропълзя по лицето на мойрата, когато чу изказването на непознатия относно божествените същества и личните им животи. Бе забавно да наблюдава или пък слуша как някой заклет привърженик защитава плътските им прелюдия, част от които често бяха премесени със зоофилия, содомия и какви ли не още извратени фетиши. Смешното в случая бе, че идваше от устата на един от самите богове, който след кратки разговори и добра наблюдателност Те́ган бе успяла да разпознае като мрачния господар на Подземното царство – Хадес. Нима този, чиито семейни взаимоотношения с останалите винаги бяха в червената цветова гама, подсказваща омраза и неразбирателство, сега правеше опит да ги защити? Светът наистина се бе побъркал...

- Бих се съгласила, ала и двамата знаем, че всичко изказано по техен адрес е самата истина. – заключи чернокосата, като внимателно взе двете чаши в ръце и се отправи към бюрото, където щеше да изпълни желанието на светлокосия, а именно да доукраси „обезглавените” Зевс и Деметра. – Все пак, на нас, вашите скромни подчинени, не ни убягват подобни подробности. – рече с привкус на закачка тя, докато вързваше алените панделки около грациозните столчета. За момент вдигна поглед, колкото да улови този на мъжа, в чиито очи се четеше изненада, неудобство и може би капка задоволство. Устните ѝ все още бяха приятно закривени нагоре, докато внимателно прибираше стъкления шедьовър в предназначената кутия.

Въпреки подсказката, която се бе осмелила да предостави на мълчаливия си събеседник, той сякаш все още прелистваше възможните варианти за личността ѝ в съзнанието си. Без да се замисли, младата дама реши да се възползва от предоставената възможност и с леки стъпки се отправи към вратата, която водеше към двора, където Никта се ширеше свободно, а горкият Мортус я наблюдаваше от далеч, заради проклетия кожен повод. Огледа масата, която бе застелена с черна, матова покривка, а по нея бяха прилежно наредени сервиз за чай, както и захлюпена двуетажна поставка за мъфини. Всичко изглеждаше напълно готово за традиционния за Англия следобеден чай, с единственото изключение, че на масата все още липсваха гостът и самата тя.

Като добър домакин, Атропос се отправи към масата, за да подреди малките чинии, в които можеха да оставят солените и сладки храни, криещи се под сребристия похлупак. Остави чаените чаши, придружени с чинийки под тях и миниатюрни лъжички. Разля горещия чай в тях, като по сладките аромати можеше да отсъди, че ще пият цъфтящ чай „Свещени цветове”. Остави керамичната купичка с бучки захар, заедно с каничката мляко до мястото на все още липсващия гост, след което разкри скритите под капака вкусотии. Едната част от второто ниво бе покрита с различни видове петифури, чиято миризма подканваше дори котките. Другата страна съдържаше завити като кроасанчета сладки с локум с най-различен цвят от дъгата. На първия етаж пък, се бореха за внимание френски макарони, мини еклери, киш и ванолови мъфини с ягодово сладко.

Мойрата се настани съвсем спокойно на един от дървените, градински столове, които бяха облечени в меки постелки, за да осигурят максимален комфорт. Направи ѝ впечатление, че лекия дъждец бе утихнал съвсем, ала облаците в различни нюанси на сивото все още бродеха из безкрайната небесна шир. Погледна към вратата, където все още стоеше Хадес, вероятно несигурен какво действие да предприеме. С едно галантно движение на китката си, Те́ган покани русокосия бог да се присъедини за чаша чай. По несигурните му движения, жената можеше да отсъди, че той се колебае, ала не след дълго – явно събрал достатъчно кураж – с наперена крачка, божеството седна на стола срещу ѝ, като обходи сервираното на масата с поглед.

- Няма нищо, което да събуди подозрение или притеснение. – увери го тя, като с помощта на салфетка и пръсти успя да поглези небцето си с един макарон. – Нямам намерението, нито желанието да отърва света от отблъскващо мрачната ти особа. Все пак, - довърши сладкиша и побърза да използва салфетката – трябва да се поддържаме. В противен случай, тези низши човешки същества ще ни видят сметката. – усмихна се доволно преди да налее мляко и изпълни напълно чашата си. Почуди се дали да добави бучка кафява захар, ала възпря този свой незначителен порив.

Обстановката бе някак задушевна, въпреки нескритото напрежение помежду им. Мързеливите котки, тихия ветрец, сладките аромати и тишината, прекъсвана единствено от потропването на металните лъжички в порцелановия сервиз, помагаха на чернокосата да се отпусне. За момент се загледа в прозрачния чайник, където все още танцуваше красивото чаено цвете. Пое чашата в ръка и позволи на вече не толкова горещата течност да погъделичка гърлото ѝ. Облиза сладостно устни преди за пореден път да постави бога в неудобно положение.

- Как върви животът на тази скромна планета, Хадес? – започна съвсем невинно и безгрижно Атропос. – Ние все още не можем да свикнем напълно, дори се съмнявам това да се случи някога. – отбеляза преди да върне чашата на масата и да отпусне ръце на облегалките. – Кажи ми, Персефона още ли играе ролята на сърдита, ревнива съпруга, или най-накрая намерихте начин да се помирите? – усети, че повдига болна тема и вероятно щеше да си изпати за това, ала дързостта ѝ не познаваше граници. – Може би, когато най-накрая е далеч от влиянието на скъпото си мамче и извратеното си татенце, ще се кротне. – сви рамене преди да потърси пухкавите и безмълвни събеседници, които душеха любопитно наоколо.