Love is like a lump of gold, Hard to get, and hard to hold.

Живота , този необясним кръговрат .   Така се чувствах и аз- загубила свободата си, той ми я отне, поне така се чувствах аз. Не свободна да върша каквото и да е било без него. Търсих го всака секунда, а той се появяваше когато най- малко имах нужда от него. Но живота ми той държеше в шепите си и това нямаше да се промени. Дали той щеше да бъде моята гибел или аз неговата? Знаех прекрасно отговора на този вечен въпрос. Двамата щяхме да се погубим един друг и това нямаше да се промени нито този век, нито следващия, нашия личен вечен кръговрат. Бяха минали толкова векове, скитайки колкото заедно толкова и разделени, губехме се и се намирахме, но промяната не идваше. Чувствах се ката птича, затворена в кафеза си, въпреки, че по природа бях свободна душа. Но той успя да ме плени, дори и да не бе искал това.

Деня бе дълъг, изпълнен с липса, нямаше нищо по- лошо от нея и аз мразех това чувство, колкото мразех него самия. Не трябваше да бъда ничия, в същност бях негова – завинаги. Залеза ме посрещна рано този ден, последните слънчеви лъчи погалиха нежната ми кожа, а тялото ми настръхна при полъха на вятъра през прозореца. Бе късно не можех да се надявам той да бъде тук, а и не бе дошъл нощеска, странна работа, но колкото време бе далеч, толкова по – свободна се чувствах дори за малкото свобода, която ми бе оставил и все пак, точно от тази дупка на свобода се нуждаех, колкото и дълбоко да бе чувството за липса вътре в мен. И тази липса ме влудяваше, мразех това чувство, колкото мразех и него самия, за това, че го обичах. Бе тежко по природа да си волна птица, да не принадлежиш никому, да трябва да бъда точно такава, а в същност да принадлежа на един – единствен човек, когото едновременно мразех и обичах. 

Тежка въздишка се откъсна от устните ми, а още по- тежко бе ставането ми, но нощта ме зовеше със своята нежна стихия, своята или моята, не можех да определя точно, но знаех, че вика мене, за да бъда това, което наистина трябваше да бъда – свободна. И ето, че този миг дойде неговата липса подхранваше моята свобода, моята истинска същност. Тялото ми се поклащаше бавно посока на банята, а чаршафа нежно увиваше тялото ми. Взех си един освежаващ душ и се подготвих за една спокойна нощ – без него.

В днешно време, можех да се насладя на танца, само в някой клуб или бар, въпреки, че и там отривах това, което търсех, не ме задоволяваше, не бе достатъчно, за да ме направи цяла. Но избор нямах. Скоро излязла намерих това, което търсех. И въпреки, познатото чувство, което обземаше духа ми, продължих – влизайки. Нямах тайна, не бях желала това, което се случваше, нито желаех чуждите ръце върху себе си, докарани само от фалшивото обаяние, което излъчвах веднъж, поклащайки слабото си телце под съпровода на не толкова приятна музика, колкото песните ми. Но и на това бях свикнала. Чуждите ръце бяха започнали да ме докосват, но това бе моято същност, всички да бъдат привлечени, всички да ме искат, но никой да не ме има истински, истинска ме имаше само един, а дори той не трябваше да ме притежава. И точно като по лоша шега на съдбата, разбрах чие, бе това познато присъствие, което вътрешно отричах. 

И ето го там, взирайки погледа си ревностно в мен, о, добре познавах този поглед. Но не бях очаквала това, което последва, не бях и очаквала да ме заболи толкова при тази гледка, колкото наистина ме заболя. Да видя меките му и настойчиви устни върху нечии други- това не бе се случвало, но ето, че бе сторено. За пореден път Едрик Морзов, бе забил поредния шамар в лицето ми и въпреки, че не трябваше да чувствам това, то винаги живееше в мен.  Омразата в мен се засили, тялото ми се напрегна, знаех че ме наблюдава, дори и да целуваше непознатата девойки, познавах го. Но сега можех да се освободя, мога да се отпусна и да бъда себе си- отново.