I’ll lure you in, but if you don't respond, I’ll quiet down my siren song.

Животът сред необятната морска шир бе така пъстър, толкова привличащ и свободен, че Селест не можеше да открие мястото си в този нов свят. Островът, на който живееше със сестрите си бе сред разрушените територии, което я бе принудило да се скита сред хората. Не знаеше къде е, не говореше езика им, не разбираше живота им, а семейството й бе някъде далеч. Откъсната от всичко познато, отчаяно търсеше Посейдон и Амфитрита, с надеждата, че ще намери сигурността, която която сега й изглеждаше толкова далечна. Тя сляпо вярваше в силата, която боговете някога притежаваха и не допускаше, че положението, в което бяха, щеше да бъде постоянна константа. Но докато възвърнеха позициите си, отчаянието и слабостта, които сирената усещаше, бяха превърнали песните й в защитна стена, използвайки гласа си, за да омайва и по този начин да се предпази от евентуални врагове. Бе съумяла да запази единствено това от магията, която някога притежаваше, но това бе и нейната слабост. Когато някой успее да устои на песните й, животът бавно щеше да започне да гасне в нея и това да я направи по-уязвима.
Благодарение на тази своя песен, бе намерила убежище, без да бъде сигурна колко щеше да остане и дали беше в безопасност. Не се разбираше с този мъж, не можеше да разбере и дума, от това, което й говореше. Наричаше я просто Сирена, без да знае истинското й име, а тя отвръщаше тихичко на гръцки, знаейки, че и той не я разбира, докато с времето не започна малко по малко да учи езикът на хората около себе си.