He was never mine, but losing him broke my heart.

Първите лъчи на лятното слънце лениво се протягаха по светлата синя шир. Опитваха се да достигнат хладката, посипана със ситни капчици роса земя. Прокрадваха се между короните на плодовите дървета или пък се плъзваха по къдравите керемидени покриви. Галеха сънливите главици на цветята и пощипваха острите им листенца. По леко полегатата повърхност на един от онези оранжево-червени покриви се бе настанил младеж, на чието полуголо тяло се вихреше в нежен валс утринната светлина. Непокорните му, златисти кичури закриваха очите му, които следваха движението на слънцето по ясно очертаната линия на хоризонта. Меките му, розови устни бяха изкривени в едва забележима, но доволна усмивка. Изпитваше необяснимо задоволство (понякога граничещо с перверзия), докато наблюдаваше огнената звезда и пътя ѝ по сякаш безкрайните небеса. Имаше нещо романтично (както казваха хората), което често го караше да си представя как прави любов в меката трева дълбоко из градините си, обгърнат в топлата милувка на залеза или изгрева... А защо не и двете?

Колкото и да му се искаше някак си да замрази времето и да остане тук завинаги, Хелиос трябваше да се върне обратно в противната реалност, където се подвизаваше като дружелюбен градинар, който прекарваше почти цялото си време в забъркване на ябълково сладко, което по-късно продаваше на малка сергия на селския мегдан. Снощи бе приготвил голяма партида, която днес – първият ден от работната седмица – щеше да изложи на щанда и да кисне цял ден на проклетия пазар, докато и последното бурканче не се превърнеше в банкнота. Затова сега се бе изтупал в риза с черен фон, но пък обсипана със ситни, малки, жълти цветчета, в панталон цвят екрю и еспадрили в подобен нюанс. Остави едно допълнително копче разкопчано, защото знаеше колко много се нрави изгледа към гърдите му на младите селски моми. Днес се чувстваше необичайно за природата му разкрепостен, като че ли усещаше нещо във въздуха, някаква предстояща промяна. Без да се бави и минута повече, богът натовари пълната касетка на колелото, като добави още няколко бурканчета в предната кошница преди да се спусне по каменистата пътека към центъра на така или иначе малката местност.

Беше последният от продавачите пристигнал на сергиите и това бе достатъчна причина да бъде посрещнат с осъдителни погледи от по-възрастните, които той разсея с чаровна усмивка. Побърза да нареди продукта си, като бързо запълни щанда си, след което го окачи с цени, вариращи между символичните едно евро за малко бурканче, три - за средно и пет за голямо. Като за първи работен ден, пазарът бе оживен. Чуваше се глъч и детски смях от всяка страна, разговори между купувач и продавач – най-вече договорки за намаляване на цените. Единствено при русокосия момък никой не се опитваше да се пазари, напротив – готови бяха да се сбият за последното бурканче сладко, ако се наложи. Часовниковата кула не бе ударила десет, а Вестри вече бе разпродал голяма част от производството си. Две девойки се гледаха на кръв, опитвайки се да достигнат някакво споразумение помежду за това коя ще вземе големия буркан и коя малкия. Въпреки че имаше нещо възбуждащо в това да наблюдаваш как две наивници се боричкат не за едно сладко, а за теб самия, божеството не можеше да допусне подобна глупост да се превърне в реалност. За да не се стига до излишни кавги, мъжът обеща да запази един от големите за момичето изтеглило късата клечка, който щеше да ѝ поднесе още утре. След като мирът бе възстановен, а щандът – празен, бе време да се завърне у дома.

Тътреше колелото нагоре по баира, докато крачеше някак уморено насред непоносимия за повечето слънчев пек. Бе разкопчал всички копчета на ризата си, която се движеше в синхрон с него, като само понякога се отклоняваше от такта и се впускаше в ритъма на лекия повей на вятъра. Макар и оскъдна, гледката към тялото му караше съседското момиче, което вървеше редом с Хелиос, да се черви подобно на доматите в двора на баба ѝ. Водеха разговор, лишен от всякакъв смисъл и съществуващ просто за да запълни времето им заедно – празни приказки за училищния ѝ живот в Париж, за трътлестия рижав котарак Дюма (който русокосият хранеше от известно време), за гозбите на старата лелка, за ябълковите дървета в двора му, и т.н. Най-накрая дойде момента, в който трябваше да си пожелаят приятен ден и всеки да продължи с ежедневните задачи. Момъкът изчака светлата ѝ главица да се скрие зад входната врата преди да продължи нагоре по рохкавата, суха земя.

С наближаването на вилата, Хелиос нямаше как да не отбележи, че портата, която винаги държеше отключена, на двора бе съвсем леко открехната, което му се стори крайно необичайно, спомняйки си, че я бе затворил преди да тръгне към пазара. Колкото повече се доближаваше, толкова по-добре чуваше непознатия кучешки лай и някакъв глух женски глас, който очевидно навикваше горката животинка. Единствената тревога, която мъчеше съзнанието на младежа, бе че виковете идваха от неговия собствен двор. Опря колелото на бръшлянената ограда и с бърз ход се отправи към пределите на дома си. Забеляза Дюма, чиято настръхнала особа се бе покатерила на асмата, да съска срещу косматия натрапник, който безцеремонно преследваше златисти опадали по земята ябълки, докато стопанката му се въргаляше в тревата, в романтичен танц със стълбата. Хелиос можеше да прости влизането със взлом, но не и съсипването на реколтата, с която си изкарваше хляба. Почервенял от гняв, златокосият мъж застана във формата на буква Ф пред просналата се като парцал девойка и заговори с нескрита ярост в гласа.

- Вие луда ли сте?! Какво, в името на Зевс, правите тук и защо звярът Ви дъвче ябълките ми?! – подхвана той, като се приведе, за да вземе една прекрасна, но вече потъмняла ябълка, която размаха пред замъгления поглед на момичето. – Съсипахте една цяла партида сладко, защото не може да укротите любимеца си! – продължи преди грубо да бъде прекъснат от разбунтувалия се пес, който се хвърли отгоре му само за да се сдобие с златистото топче в ръката му.

И досущ като плодовете, Франсис – загубил равновесие от тежестта на кучето – тупна върху непознатата, която все още не се бе отърсила от първата си среща със земята. По ирония на съдбата (онези трите, които обичаха да си правят шеги с всеки) Вестри се озова в крайно неприятна и, меко казано, интимна ситуация. Голяма част от тялото му се плъзгаше по красивите ѝ извивки, като благодарение на дългите му и опнати като прътове ръце, лицата им бяха останали на сантиметри едно от друго. Погледите им се срещнаха, което предизвика бурна химична реакция, чийто резултата си пролича по промяната на цвета на бузите им. Няколко кичура от косите ѝ с цвят на слънчоглед погъделичкаха брадичката му, а горещият му дъх плавно се разля по бледата кожа на девойката. В друго време, при други обстоятелства, това можеше да бъде романтична извадка от стар, любовен, френски филм, където единственият логичен завършек на картината бе страстна целувка. Но не беше.

Усети как дланите ѝ си проправиха път към гърдите му, а студеният допир върху нажежената му кожа го накараха да потръпне. Почувствал се ужасно, че едва не е смазал крехкото ѝ телце, Слънцето побърза да се изправи и като истински кавалер, почти забравил за нанесените от нея и кучето щети, да помогне на изпадналата в беда девойка. Нежно прибра ръцете ѝ в своите, след което я издърпа обратно на двата ѝ крака – действие, което за пореден път скъси дистанцията помежду им повече от очакваното. Хелиос нямаше как да не забележи не напускащата лицето ѝ руменина, която искрено го забавляваше. Лепна поредната очарователна усмивка преди да плъзне едната си ръка през тънкия кръст на все още замаяното момиче и да я поведе към меката кушетка, където можеше да поседне, докато възвърне ориентацията си.

Напълни чаша студена вода, която остави на масата пред нея преди да вземе синджира от ръцете ѝ и да тръгне към косматия звяр. След кратки преговори и примамки с вече изпадалите ябълки, Франсис успя да обуздае чудовището и да го върне при стопанката му, а после да го изкара извън двора и завърже за оградата. Остави му два плода, колкото да не страда,а после се върна при неочакваната си гостенка. Разположи се на стола срещу ѝ, като отпусна тяло и най-целенасочено раздвижи краищата на ризата си в противоположна посока, позволявайки на тънките изпепеляващи лъчи, успели да си проправят път през дебелата асма, да зашарят по карамелената му на цвят кожа. Със стъкления си и някак студен поглед проследи движенията на мълчаливата му събеседница, която нервно допиваше водата от чашата. Крайчецът на устните му се изви едва забележимо, карайки изражението му да изглежда някак самодоволно.

В действителност, Вестри се чувстваше добре. Изгледът към притеснени и срамежливи моми предизвикваше чувство на превъзходство у младежа. Събуждаха онази сексуална природа, която той не бе споделял с никого. Може би точно тази тръпка, това неочаквано пренасищане на адреналин във вените, му носеше наслада, каквато си представяше, че носи и чувството да бъдеш едно цяло с някого.  Сигурно бе грешно да пируваш с чуждите емоционални несгоди, ала егоистът в него бе по-силен от старата, мъчителна съвест. А и тази пъстра жена си го заслужаваше. Бе нещо като сладко отмъщение за съсипаното дърво и допълнителната работа, която му отваряше.

- Надявам се, сега се чувствате малко по-добре. - рече Франсис като кимна към изпразнената чаша. - Ще бъдете ли така добра да обясните причината за този хаос? - попита той, като небрежно наклони глава на една страна без да сваля усмивка от лицето си.

- Няма... Но пък е добро начало. – рече той, като сериозната нотка в тона му ясно си пролича.

Нито едно извинение, което красивата ѝ главица бе способна да сътвори, нямаше да поправи стореното. Изпопадалите ябълки нямаше магически да се върнат на оклюмалите клони, от които все още се ронеха маслено зелени листенца. Потъпканата почва нямаше да се оправи, докато Хелиос сам не хванеше мотиката и не обърнеше земята. А надъвканият маркуч вероятно щеше да дразни естетическото му око дълго време, докато най-накрая не си закупи съвсем нов. Всъщност, нямаше нужда от типичните женски оправдания, с които такива като нея редовно го заливаха, в опит да си откраднат още няколко минути в необяснимо магнетичното му присъствие. Ала въпреки това щеше да я изслуша, защото това видимо я измъчваше.

Въпреки милото изражение, което разцъфваше подобно на водна лилия на огряното му от слънцето лице, русокосият се опитваше всячески да подтисне раздразнението пък и дори леката доза омраза, чиито огнени езици терзаеха обикновено спокойната му душа. Единственото лекарство, което правеше тази тягостна ситуация някак поносима, бе нервното и виновно състояние на непознатата, което искрено го забавляваше. Изпитваше нескрито задоволство да я върти на въображаем шиш, а тя, горката, да се измъчва от собствените си мисли. Бе я притиснал в ъгъла – макар и не буквално - и това го възбуждаше по неестествен начин. Вероятно така се чувстваше Дюма, когато разиграваше онези мишки, които се криеха из картофите.

Използваше всяка предоставена му възможност да увеличи нивото на смут в крехката ѝ особа. Всяко неволно пресичане на погледите, който тя толкова старателно отбягваше, караше крайчеца на устните му да се извива все повече и повече. Нервното чупене на пръсти, които до преди няколко минути обхождаха парещата му кожа, като че ли гъделичкаха егото му. Часовникът, който следеше с неохота, чиито стрелки съвсем целенасочено се движеха все по-бавно и по-бавно, удължаваше триумфа на бога над това на пръв поглед беззащитно създание. Бе жалка постъпка от негова страна, но по някакви необясними причини, съвестта му бе замлъкнала и го бе оставила да се носи по похотливите течения на онези мрачни кътчета от собственото му съзнание.

Загледа се във вече пребледнялото ѝ лице, което въпреки неудобството, което присъствието на самия младеж създаваше, бе сериозно и това отнемаше малко или много от задоволството. Очевидно бе овладяла поривите на сърцето и бе готова да говори, затова Слънцето побърза да я подкани с поглед и съвсем небрежно повдигане на веждите, които така или иначе бяха скрити под буйните, светли къдрици. Говореше бързо и някак заучено, сякаш бе репетирала думите в съзнанието си поне три пъти преди да ги изрече. Докато я слушаше (или поне се преструваше добре) отправи поглед към косматата заплаха, която все още се радваше на ябълките. Разбира се, Хелиос не винеше кучето и не изпитваше нищо негативно към животинката. То не бе виновно за липсата си на възпитание – мисъл, която го предизвика да върне вниманието си върху цветнокосата мома отново.

Тишината отново си проправи път помежду им, предоставяйки им възможността да се изучат един друг. Вече му бе станало ясно, че момичето има ексцентричен вкус и необичайно усещане за цветовете, ала не можеше да отрече, че подбраните нюанси му стопляха душата, така както той караше кръвта ѝ да кипи и променя пошлите бели тонове по бузите ѝ. Ирисите, които бяха не по-малко светли от неговите собствени, бяха някак студени, но пък изпълнени с чувство за превъзходство. Устните ѝ, в приятен топъл цвят, като че ли предизвикваха по-младите жители (като него, например) да рискуват и да си откраднат една целувка, която по всяка вероятност щеше да предизвика шамар, а може би и нещо по-лошо. Като цяло, нямаше излъчването на онези селски девойки, които отчаяно желаеха да ги обладае в някой храст, под романтичните лунни лъчи, или в някоя тъмна уличка, където стенанията им щяха да останат глухи.

Остана някак безразличен към следващите ѝ думи и това пролича по безизразните му черти. Изправи се бавно, забелязал нескопосания ѝ опит да прикрие наранения си глезен. Извиси се над нея подобно на мрачен облак над суха земя, скъсявайки дистанцията помежду им прекалено за първа среща – ала това сякаш бе нещо съвсем „нормално” за двама им, имайки предвид скорошните събития. Усети, че я кара да се чувства некомфортно, дори някак застрашена, затова побърза да се усмихне за пореден път, сякаш за да я увери в съвсем добрите и „почтени” намерения, които таеше дълбоко в себе си.

- Не искам парите Ви, но определено ще се възползвам от предложената работна ръка. – заяви най-откровено той преди да кимне някак благодарствено. – А сега, ако обичате, върнете се на мястото си. – молба, на която девойката несъзнателно се подчини, сякаш омагьосана от сладостния му като узряла ябълка глас. Хелиос, на свой ред, взе празната чаша и се скри в пределите на дома си за кратко преди отново да „изгрее” на хоризонта.

Върна се с пълни ръце – в едната държеше напълнена със студена вода чаша, а в другата аптечка и торбичка лед, чиито краища придържаше между безимения си пръст и кутрето. Остави ги на масата преди да заеме мястото си срещу младата дама и внимателно, без да пита, да повдигне ударения ѝ крак, който постави на своите. Бавно направи противоположното на Чаровния принц и Пепеляшка – свали обувката, която небрежно остави да падне някъде до стола. Плъзна ръка към плисетата на полата ѝ, която отмести една идея по-нагоре, а с пръстите на другата обходи леко подулия се глезен. Постави обвития в кърпа лед върху мястото за кратко, като едновременно с това си подготвяше ролка бинт, памук и риванол.

- Отпуснете се. – подкани я Вестри, когато неволно забеляза поруменелите за пореден път бузи и едва доловимото потреперване на тялото ѝ. – Ще бъде бързо и безболезнено. – допълни, бъдейки съвсем наясно с друга възможна интерпретация на словата му, което предизвика звънлив, ала същевременно тих кикот от негова страна.

Отмести леда, след което напои топката памук с ярко жълтото лекарство и прецизно обтри глезена, като го придържаше в едната си топла длан. Подготви нов памук, който отново напои, но този път остави върху нараненото място преди да вземе бинта и с пъргави движения да започне да „мумифицира” болния участък. Накрая скъса края на две, за да може да направи кокетна панделка, с която да завърши „шедьовъра” си. Започна да прибира принадлежностите обратно в аптечката, когато действието му бе грубо прекъснато от опита на непознатата да отмести крака си – движение, което Франсис възпря като я хвана за прасеца малко по-силно от очакваното преди да отбележи, че кракът трябва да остане вдигнат известно време.

След изясняването на тази малка подробност, момъкът се настани удобно, ала вместо да се отпусне назад, облегна ръка на масата и се приближи малко, колкото да запита девойчето нещичко, с което по-рано го бе заинтригувала.

- Простете за въпроса, но – поде той с характерната за личността му чаровност. – какво против имате към Гръмовержеца? – сви рамене, въпреки очевидното си любопитство. – Не харесвате гръцката митология или е на личностна основа? – първото предположение говореше за онази човешка заблуда, в която трябваше да се преструва, че живее; ала второто ясно подсказваше, че Хелиос не е обикновен и е наясно, че срещу му също не стои „смъртен”.