You are summer to my winter heart.

Ситни капки дъжд потропваха игриво по перваза на леко открехнатия прозорец. Завесите, които падаха нежно, се полюшваха едва-едва от хладния ветрец, който си проправяше път из малкото помещение. Въздухът вътре бе тежък и твърде топъл. Усещаше се ароматът на пресни ябълки, гъделичкащи сетивата нотки на канела, премесени със сладостни следи от карамел. Тези опияняващи обонянието миризми се дължаха на парата, виеща се като змия от печката, в която се печеше пай. Готвеше се бавно поради фактът, че бе на огън и постоянно трябваше да се следи, за да не изгори. Над лежерните пламъци в камината свистеше чайник, чиято загрята вода също претендираше за внимание.

От стария грамофон, накривен между готварските книги на един от рафтовете, се носеха ефирните тонове на джаз музика от 30-те години на миналия век. Бяха някак закачливи и караха крака на слушателя си да се движи в такт с ритъма. Вратата на стаята бе открехната, както и тази към двора, под чийто тесен навес се бе скатала улична рижава котка, търпеливо изчакваща дъжда да отмине или спре. В гнездата под стряхата чуруликаха разтревожени лястовици, неспособни да потърсят храна за малките си. Дърветата, на свой ред, се радваха на този така приятен летен душ, макар всички останали същества да униваха.

Самият Хелиос се чувстваше лишен от всякакъв повод за радост. Сгъстилите се сиви облаци не позволяваха на лятното слънце да погали подгизналата земя вече цяла сутрин. Не можеше да се отдаде на работа, както правеше всеки изминал ден до сега, а мисълта да бездейства му се струваше някак чужда. Затова се бе заел с приготвянето на храна, по рецептите събрани от милите (по незнайна причина) му съседи – все възрастни хора, които се занимаваха с това, с четене на вестници или подремване ежедневно. Първите му няколко опита бяха, меко казано, неуспешни, ала имаше вътрешното усещане, че този път ще му се получи. Хвърляше око на десерта на всеки пет минути, докато се наслаждаваше на гореща чаша ментов чай. Имаше доброто желание да довърши една стара книга, която отлагаше твърде дълго, но му бе непосилно, поне докато не изкара пая от фурната.

Бе се настанил на люлеещ се стол в близост до онзи отворен прозорец, с лице към печката и стария будилник на масата, който отмерваше оставащото време. Поклащаше се напред-назад, позволявайки на хладкия ветрец да погъделичка тила му и да се заиграе с някоя от златистите му къдрици. Меланхолия бе налегнала младежа още от ранни зори. Чувстваше се необяснимо излишен и може би дори леко изнервен, когато не усещаше парещите ласки на дневното светило. Дори липсата на луната му действаше неблагоприятно, вероятно защото напомняше за Селена, за която нямаше ни вест, ни кост. Носталгията, макар и рядко, се бе загнездила в душата му, напомняйки за болката по изгубеното.

Погледът на божеството зашари отвъд пределите на прозореца, като за задържа дълго върху колелото, което дъждът упорито миеше. Преди няколко години се разхождаше с позлатена колесница и четири прекрасни жребеца, а сега, този лукс, бе заменен с един най-обикновен велосипед. Не можеше да отрече, че тази човешка нищета му се нравеше до известна степен и му напомняше за обещанието, което бе отправил към собственото си аз – да се опита да бъде просто човек. Но нима бе толкова лесно да забравиш за славата, богатствата и привилегиите, които само преди миг си стискал здраво между пръстите си? Не... Промяната никога не бе лесна. Изискваше се време, което бе непостоянна величина на тази планета.

Неприятният за слуха висок тон на звънящия будилник напомни на Хелиос, че е време да огледа печивото, което – ако изчисленията бяха точни – трябваше вече да е готово. Мъжът се изправи със замах и с бързи крачки се доближи до печката, която отвори бавно, за да предпази лицето си от нажежения въздух. Придърпа тавичката и побърза да провери съдържанието с клечка за зъби. За негово щастие, бе получил желания ефект, затова го извади от фурната и постави на плота до прозореца преди да го завие с кърпа. За момент се почувства като американска домакиня от черо-бял филм – мисъл, която накара свежа усмивка да озари лицето му. Събратята и посестримите му определено биха се надсмели над тази идеалистична картина, но мисълта, че на този етап те бяха не по-малко незначителни като него самия, бе някак приятна.

Най-накрая, след добре свършената работа, можеше да се отдаде на заслужена почивка, която се състоеше в дочитането на заветната книга, която събираше прах от известно време на нощното шкафче. Пъргаво и с някак нескрита детска радост се изкачи по стълбите и шмугна в тихата си обител. Разтвори пердетата, за да позволи и на малкото дневна светлина да достигне почти всяко кътче на стаята. Подобно на мързелив котарак, богът на слънцето се изпъна върху меката постеля, скрита зад тънко, но дълго було от дантела. Настани се удобно между множеството пухени възглавници и разтвори дебелата книга някъде след средата. Светлият му поглед бягаше по редовете, а съзнанието му се опитваше да остане напълно съсредоточено в текста, макар нежната мелодия да капките да го теглеше към следобедна дрямка.

Улисан и с натежали клепачи, Хелиос се стресна, а тялото му подскочи, когато дочу глухата врява, разиграваща се някъде (достатъчно близо до къщата му) на улицата. Русокосият побърза да се надигне от леглото и  доближи до големите прозорци, които водеха към спретнатия балкон. Открехна единия, колкото да подаде глава навън и да огледа хоризонта. Забеляза някакъв младеж, който водеше горещ спор с една от възрастните дами, скрила се зад безопасната ограда на крепостта си. Младежът поклати глава неодобрително преди да се прибере обратно в топлата и ароматна прегръдка на дома. Това бе явен знак от съдбата, че днес не бе денят, в който ще завърши книгата и той бе безсилен пред този така неоспорим факт.

Понякога съжаляваше за избора си да превърне част от така или иначе малката си вила в къща за гости. Да, този страничен бизнес бе сравнително по-доходоносен от правенето и продаването на ябълково сладко, но и също толкова ангажиращ, което понякога пречеше на основните занимания на слънчевото божество. Рядко приемаше гости, всъщност само лятото, когато по необясними причини много млади двойки или пък малка група от приятели решаваха да посетят (вече не чак толкова) великолепния Париж. Разбира се, все още излизаше солено да се разположиш в центъра на града, затова голям брой туристи избираха предградията. Решил да припечели нещо от тази възможност, Хелиос бе единственият в селцето, който отвори вратите си за странствуващите същества.

Спусна се ефирно като топъл юлски вятър надолу по стълбите и със същата тази лекота се озова насред полусухия (благодарение на асмата) двор. Нахлузи едни стари плетени обувки и с бърза стъпка се отправи към входната врата, по която се виеше гальовно пъстър бръшлян. Портата изскърца звучно, сякаш за да предупреди за появата му, което на свой ред привлече вниманието на едрата горила, която се явяваше нещо като пазач на сравнително по-хилавата мъжка фигура зад огромното му туловище. Русокосият вдигна ръка и я размаха, за да привлече вниманието им и същевременно да им даде знак да се приближат. Противно на очакванията му, първи пристъпи напред брюнетът.

- Вие ли сте собственика на къщата за гости? – попита любезно той, като от Слънцето получи само кимане, придружено с резервирана усмивка. – А имате ли свободни стаи? – поредният въпрос, на който отговори единствено с мимики. Хелиос отстъпи назад, след което даде поредния знак, че може да го последват в пределите на двора.

- Моля, кажете на другаря си, че може да паркира малко по-нагоре. – примоли се богът преди да продължи напред към онази скрита от лозови листа част на двора. - Имам две свободни помещения – едното е с двойно легло, а другото с две малки. Нощувката е тридесет евро. Може да ползвате масата на двора за хранене. – рече той като побърза да покаже високата кръгла маса, от чийто ляв край стоеше кушетка с две възглавници от всяка страна, а от десния – дървен стол. – Може да погледнете стаите преди да вземете решение.

Бе длъжен да покаже какво предлага, за да не бъде обвинен в измама и да остане с разочарована клиентела и пръст в уста накрая. Поведе младежа по обратния път, като на ъгъла на къщата сви в ляво по тясната каменна пътечка, която водеше до гаража. Някогашната врата сега бе зазидана стена, в чийто ъгъл имаше вход, над който бе скалъпен малък навес. Отключи дървената портичка и побърза да запали маслената лампа, благодарение на която успя да се предвижи напред и да отвори щорите на прозорците, за да позволи светлината да огрее коридорчето. В дъното имаше врата, която по-късно се оказа, че води към банята – мраморна, в приятни нюанси на бежовото, с душ кабинка, тоалетна и чешма с позлатени орнаменти. В стаята непосредствено до нея – вероятно най-голямата от трите – нямаше прозорци, но пък имаше красив полилей с чисто нови свещи, които чакаха да бъдат запалени. Единият ъгъл бе зает от голямото легло, а другият от кипро, отрупано с книги бюро. Срещу ложето имаше гардероб с огледало. Стаята до голямата спалня бе сравнително по-малка и тясна и единственото, което побираше, бе малък шкаф, две единични легла с тоалетка помежду им. Третата беше заключена и макар никой да не я използваше, Хелиос се престори пред госта, че е заета.

- Малко е мрачно, но съм осигурил свещи и маслени лампи. Постелките са чисти, а в гардероба и шкафа има приготвени кърпи. В банята има тоалетни принадлежности, ако нямате свои. – почувства се длъжен да обясни, докато се връщаха обратно към двора, където набитото добиче се вайкаше притеснено и се успокои едва когато зърна „господаря” си. Въпреки страховития си лик, в очите му проблясваше някакъв вид доброта, която криеше зад черните слънчеви очила, които бяха напълно излишни в този толкова дъждовен ден.

Франсис се отдалечи, за да остави двамата мъже да обсъдят ситуацията. Едва тогава имаше възможност да огледа и двама им в детайли. Широкоплещестият мъжага бе облечен прекалено официално за разходка на село, което ясно говореше, че не е на почивка, а по-скоро по работа и то силно обвързана с левента до него. Приятелят му, който очевидно водеше парада, явно се водеше по градската мода, макар небрежния си външен вид и крайно неприятната миризма на алкохолни изпарения, която го следваше като сянка. Може би бе някаква важна личност (подробност, с която щеше да бъде запознат, ако се беше загледал в надписа на вана), забъркала се в неприятности и решила да се покрие в някоя забутана провинция, където никой не би се сетил да го потърси. Поразяваща бе приликата му с френския Василевс, чиято муцуна Хелиос бе виждал единствено на снимки във вестника, както и на един стар негов познайник от пантеона.

Колкото и забавна да бе тази игра на „Познай кой е?”, тя не можеше да продължи вечно. Взели своето решение, младежът повика божеството така, сякаш привикваше сервитьор в някое бистро за сметката. Леко изнервен, чувство, което не позволи меките му черти да изразят, Вестри се приближи, за да му съобщят, че ще наемат стаите, като не уточниха конкретен период за напускане. Русокосият кимна одобрително, след което им връчи ключовете, като уведоми младока, че по-късно ще дойде, за да оформят документите. Изчака ги да се скрият отвъд прага на малката врата преди той самият да се скрие в своята част от скромната си обител. Трябваше да се почувства доволен, но мисълта, че няма да може да посреща изгревите или да изпраща залезите на покрива на същия този гараж, където сега отпочиваха гостите му, подразни още повече така или иначе мрачното му настроение.

Бе минал поне час, а може би два, преди Хелиос да подготви документите на продълговат златист поднос, заедно с две сочни парчета от ябълковия му пай и с по чаша горещ липов чай, от дървото на онази съседка, която по-рано днес навикваше нарушителите на спокойствието. С бавен ход се отправи към гостите си, като с радост установи, че дъждът е спрял. Внимаваше изключително много да не изпусне подноса, особено с рижавия дундьо между краката си, който очевидно бе гладен и се навърташе наоколо най-нагло. Побутна вратата с помощта на крака си и се отправи към по голямата стая, където предполагаше, че се разполага момъкът. Почука едва-едва с лакът, но не чу отговор. Макар и невъзпитано, реши да влезе и установи, че стаята е празна – вероятно все още се пудреше в банята, ако съдеше по шума от душа. Остави подноса на бюрото. Нямаше как да не забележи акустичната китара до леглото, към която се приведе, за да огледа от по-близо. Бе изкусно направена и несъмнено струваше цяло състояние.

Хлопването на вратата подплаши божеството като заек и той подскочи стреснато назад от инструмента. Обърна се само за да срещне полуголото тяло на непознатия, който небрежно подсушаваше шоколадовите си къдрици. Хелиос преглътна звучно, видимо притеснен от сконфузната ситуация, в която неволно бе попаднал. Побърза да се отдалечи от субекта, до толкова, че усети грубата повърхност на стената зад себе си. След една дълбока глътка въздух, светлоокият бе събрал достатъчно смелост да проговори.

- Простете за наглостта, аз просто исках да Ви донеса документите. – побърза да насочи вниманието му върху листите хартия. – Приготвих чай и малко пай за Вас и другаря Ви. – добави някак нервно преди да сведе гузния си поглед. – Ако ме извините, ще Ви оставя да почивате. – смотолеви накрая и побърза да се отправи към вратата, ала напевния глас на брюнета секна това му действие.

- Не сте извинен! – рече събеседникът му, като в тона му се криеше някакъв вид насмешка. Вестри се обърна предпазливо и се ококори насреща му. Какви игрички играеше това наперено като паун момче? – Какво искате да кажете? – изстреля без да се замисли богът само за да получи абсолютно същото заявление от преди няколко секунди.

Почувства се гузно, че е нарушил дзена на мъжа, чието мило изражение по твърде перфектното му лице не можеше да скрие дозата раздразнение, която излъчваха потрепващите му нервно пръсти, които отчаяно се опитваха да открият загубения тон. Понечи да се извини, но възпря това си безкористно действие, когато друга емоция връхлетя опнатото му като струна тяло. Русокосият младеж бе смутен от голотата на музиканта, с която той сякаш парадираше открито. Явно думата благоприличие не съществуваше в речника му и това не му даваше повод за притеснение. Присви очи и обърна глава, макар с периферното си зрение все още да отчиташе движенията на брюнета.

Тази сцена неизбежно го върна към онези времена, когато подобно показно бе за възхвала, а не за укор. Когато телата им биваха покрити с оскъден бял плат, докато вечно пируваха на Олимп под съпровода на Аполоновия талант, давейки се в сладостното вино на Дионис. Времена, в които плътските удоволствия бяха като детска игра, която някои играеха със завързани очи. Хората едновременно се страхуваха, но и копнееха да са опасно близо до похотта, чиито плодове бяха отровни за слабите им сърца. Истината бе, че дори в онези свободни мигове, когато боговете имаха всичко и всеки, Хелиос си бе същото праволинейно същество, което не можеше да се похвали с много завоювани жени, нито с голяма челяд. Понякога, в късните часове на нощта си мислеше за тях, изпитвайки нескрита тъга.

В такива моменти, когато мислите му неволно се връщаха към спомените от едно толкова щастливо, колкото и омразно минало, къдрокосият нямаше как да не се запита къде всъщност вятърът бе отвял събратята и посестримите му. Нямаше ни вест ни кост от скъпата Селена, за която тайно проронваше по една сълза на всяко пълнолуние. Бе подочул, че една от музите на Аполон се подвизава из Париж, но никога не си бе направил труда да я потърси. Знаеше със сигурност, че Хадес и не по-малко мрачната му съпруга са се скрили в прегръдката на стария Лондон, където изящната му особа рядко проблясваше. Зевс, към когото все още изпитваше минимално ниво на омраза (заради смъртта на сина си), също бродеше някъде из земната повърхност, ала неизвестно къде. Нямаше информация за Афродита и Арес, които вероятно все още го презираха за дето бе издал прелюбодеянията им на Хефест. Знаеше едно – всички бяха заточени тук, сред човеците - въпрос на време бе да се срещнат някога, някъде.

Изчака търпеливо преди да поеме документите в ръце и с бърз поглед да пробяга по общите данни. Повдигна вежда някак въпросително преди да отправи очи към тъмнокосия, който държеше на анонимността и дискретността относно посещението си тук. Изражението на Хелиос придоби още по-объркан вид при споменаването на французойките, които бяха оскъдно явление в селцето и всяка до една се прехласваше по него, а не някакъв си непознат китарист. Затова и не успя да възпре думите си, които мазно се изплъзнаха измежду приятно розовите му устни.

- Хм, ама Вие с какво сте известен? – звучеше някак подигравателно и можеше да се хване на бас, че е ударил младежа по самочувствието, което по необясними причини му донесе някакъв вид задоволство. – Простете ми! – рече и помаха с ръка, сякаш за да омаловажи изказването си. – Няма от какво да се притеснявате. Единствените вести, които получаваме тук, са чрез вестника, а Ви уверявам, че нито една млада дама не чете подобен вид информационно средство. – усмихна се вяло и присви рамене подобно на оневинено дете. Кимна някак уважително преди да напусне спалното помещение и да се отправи към своята част от вилата.

Нямаше нужда да преглежда документите нито да чете вестник, за да узнае кой всъщност бе подслонил в гаража си. Бе чувал за Делфи Пол (или там както беше) и слушал творчеството му покрай съседското момиче, което по всяка вероятност имаше мокри сънища с него като всяка друга отдадена фенка. Не можеше да отрече, че мъжът бе истински добър в това, което правеше – до толкова, че в музиката му усещаше божествена жилка, а излъчването му бе прекалено познато, сякаш го бе усещал и друг път, някъде там, на Олимп. Във всеки случай не можеше да си спомни нищо повече от това пък и нямаше намерение да напряга красивата си главица за нещо, което открито не го интересуваше. Повече се вълнуваше от метеорологичните условия, които пречеха на работата и финансовите му приходи.

Изпънал се на люлеещия се стол до прозореца, Хелиос се наслаждаваше на парче пай или по-точно на остатъчния вкус по вилицата, с която страстно заиграваше езика си. С помощта на крака си движеше стола напред-назад, а някак замечтаният му поглед блуждаеше из сивите небеса, от които за пореден път този ден бързо се сипеха ситни капчици дъжд, които меланхолно потропваха по перваза. Звукът контрастираше с мяукането на Дюма, който на всеки пет минути оповестяваше присъствието си и напомняше на неофициалния си стопанин, че много скоро е длъжен да напълни купичката му с храна. Русокосият нервно разкопча няколко копчета от ризата си преди да зарови дългите си пръсти в необузданите си къдрици и да изпуфти гневно срещу мрачната шир. Ако времето продължаваше да му се сърди, то щеше да го принуди да излезе и събира ябълки в дъжда, което на свой ред щеше да доведе до някоя човешка болест, която допълнително да вгорчи живота му. Тази мисъл го накара да се почувства нищожен, ала за кратко. Почукването на така или иначе открехнатата му врата предизвика светлокосия младеж да обърне глава и открие „натрапника” в личното си пространство. И остана някак приятно изненадан след установеното.